2017/06/20

Weirdo

Няма да спра да съм странна. Никога не съм се имала за такава, никога не ми беше хрумвало, че вижданията ми, мечтите ми, идеите ми, вкусовете ми, начинът, по който (искам да) живея, книгите, които чета, начинът, по който общувам с хора... или каквото и да било в мен е "странно". Никога не си бях представяла каква силна реакция могат да предизвикат всички тези неща у другите. Е, за някои е ясно - излизам с жени, не държа да имам деца, не ям месо, не взимам хапчета за щяло и нещяло, и явно съм откачалка, щом ходя при психотерапевт от време на време, а да не започваме изобщо с политическите ми възгледи, защото те са по-страшни от всичко до тук изброено.
Но дори не си бях представяла например, че някой може да има проблем с вкуса ми за филми. Че може да изляза "странна" само защото искам бели стени и тъмен паркет. Че съм някакво чудовище, понеже не обичам да се виждам с хора, с които няма какво да си кажа. Че имам твърде много скъсани дънки. Или че някой изобщо би си позволил да ми дава акъл какво да работя (трябва към нещо по-доходоносно да се насоча, ама що не съм записала финанси, а де?!).
Уел... явно съм особнячка. Не обичам да ми дават съвети, защото знам какво искам и знам как да го постигна. Ако не ти звъня и не ти пиша, то е защото не искам - не че не те харесвам, просто нямам нужда от присъствието ти. Ходя сама на разни места, защото не ми трябва компания. Ако някой е в живота ми, значи е специален. Нямам място за хора, които не са. И за разни "неща" нямам място: нямам място да си мълча, когато имам категорично мнение, нямам място за хора, които ми държат неуважителен тон, нямам място да съм търпелива към нечие постоянно критикарство, нямам място да пренебрегвам себе си, да се замислям дали не смущавам и безпокоя някого със съществуването си, нямам място да убеждавам някого, че заслужавам времето, вниманието и привързаността му, нямам място да се безпокоя за всяка дребна грешчица, която направя, и за всеки момент, в който червилото ми е леко размазано, обувките ми са напрашени и вероятно имам спанак в зъбите. Нямам място за нищо, което няма да ми липсва. Като роклите, които никога не съм обличала, и токчетата, на които не мога да ходя. Като месото, което не обичам, колкото и да им бърка на някои хора в здравето (да, мамо, от седмици не съм яла и яйца).
Защото вместо това имам място, време и сили за много други неща. Неща, които допринасят за качеството на живота ми. И ако в някакъв момент настояваш да направя място за многобройните ти изисквания към мен и да започна да се съобразявам с тях, значи мястото ти не е в живота ми, след като явно не ти пука за качеството му.
Защото всяко малко нещо е от значение. Как и с кого ще си прекарваш времето е най-важното решение в живота ти, защото това време е животът ти. Така че, мили ми човеко, който четеш това в момента, не си прекарвай времето в излишни опити да оправдаеш правото си да живееш по начин, който те прави щастлив, и да харесваш нещата, които харесваш, и да настояваш до Бога четката ти за зъби да е люляково лилава, защото тъпата четка също е важна, по дяволите, и не, не е дребнаво да ти пука за малките неща, с които се заобикаляш. Хората, които заслужават да бъдат част от живота ти, ще уважават теб, ще уважават щастието ти, ще уважават изборите ти и няма и да им хрумне дори да поставят под въпрос всичко, което си.
Това ми е поредното навременно напомняне, аз всъщност ги знам всичките тези неща. И всеки път все по-бързо режа хора, на които не им е мястото в живота ми по една или друга причина, и все по-малко се обяснявам какво и защо правя. Смятам да продължавам да си бъда странна, каквото и изобщо да значи това. Един ден искам да мога да кажа, че съм била всичко, което съм дошла тук да бъда, защото съм имала смелостта да съм "странна" и да не правя компромиси със себе си в името на нечие спокойствие... било то и собственото ми.