2017/05/15

Не се вкопчвайте в децата си

Напоследък изглежда всички, които следя в социалните мрежи, са бременни. Отнема ми известно време да реагирам по начина, по който се очаква, т.е. да се зарадвам за тях и прекрасния период, който ги очаква... и все пак е по-добре от преди. Преди ми ставаше лошо и изпитвах смъртен страх, само като видех бременна жена на улицата. Мислех си, "горката, тя не го знае още, но животът й приключва - до тук с всички други радости, с кариера, пътувания, време за себе си, край със сексуалния й живот такъв, какъвто го помни, край и с романтиката в романтичните й отношения, ако не и край с тях самите - децата са такъв стрес за една връзка, а като се разделят, и тя остане самотна майка... ужас!". Изобщо, представях си най-лошия възможен сценарий, оплаквах я, оплаквах и себе си в една хипотетична подобна ситуация, кръстех се и се благодарях на Бога, че не съм на нейно място.
И няма да лъжа, все още ме е страх от майчинството. Но напоследък като че ли съм започнала да допускам идеята... евентуално, може би, в далечното бъдеще. С всички уговорки, че това няма да измести останалите важни неща в живота ми, които му придават усещане за смисъл и стойност, и цел, и радост; че в нито един момент след първите три-четири месеца няма да си стоя закрепостена вкъщи, съществуваща само и единствено през детето си и неговите належащи биологични и емоционални потребности; че ще продължа да бъда преди всичко човек, индивид, а не просто нечия майка. 
Но какво чета в коментарите под всеки подобен пост? Че майчинството е най-хубавото, най-смисленото, най-струващото си нещо в живота, венец на щастието, на способността за съзидателние, на всички радости в живота и въобще... не си завършена, осмислена и реализирана, ако не го направиш. Сега, тук е моментът да отбележа, че обожавам деца и намирам отглеждането им и като цяло общуването с тях за много смислено и обогатяващо преживяване. Но не всеки има нужда от точно такъв тип опит в живота си, той не е незаменим и ми се струва обидно схващането, че едва ли не нищо друго на тоя свят не може да те научи на това, на което едно дете може. 
Това, което ме ужасява, е идеята да се вкопча в детето си, да имам само детето си, да го превърна в свой смисъл и най-голяма радост, в център на съществуването си. По същия начин, по който вярвам, че романтичните отношения са нещо прекрасно и ценно, но да нямам нищо извън партньора си, нищо друго, сравнимо по усещане за смисъл и щастие, ме плаши. Защото това значи да се откажа от себе си. На мястото на "себе си" да сложа "майка" или "партньор в живота". И ако някога загубя едно от двете, и вече няма "себе си", на което да се опра, какво ще правя? 
Животът е толкова красив, светът е толкова голям, и толкова много мога да направя за хората. Да се затворя само в една или няколко роли, да се радвам само на едно или няколко неща, ми се струва такова чудовищно ограничение. Има толкова неща, които си струва да видиш, да усетиш, да изживееш, и толкова много, в което да вложиш любовта си - как би могъл някой да каже, че да си майка е най-хубавото от всичко? 
Може би хората, които го правят, жените, които не могат да видят живота си без деца и не могат да си представят да нямат и да не съжаляват за това, имат такава отчаяна нужда някой да ги обича и да се нуждае от тях, че са готови сами да го създадат. И после, когато няма вече "себе си", а само "мама", така се вкопчват в децата си като най-ценен източник на обич и като най-важна своя идентичност, че тези малки създания нямат шанса дори да се почувстват отделни личности, да бъдат самостоятелни и свободни от очакванията да носят пълна отговорност за чуждото щастие. 
Не искам това да съм аз. Ако някога имам деца, не искам да ги задушавам. А ако нямам, знам, че животът ми няма да е празен без тях. Ако нещо поне съм научила до сега, то е, че трябва да можеш да си се представиш щастлива и без нещата, които искаш, преди да обещаеш на някого "до теб съм". Защото не можеш да си "до" някого, от когото си зависима. Не можеш да обичаш пълноценно някого, от когото зависят щастието ти, равновесието ти, смисълът ти - защото не можеш да го пуснеш, не можеш да го оставиш просто да бъде, да прави изборите си, да е щастлив без теб, да е далеч от теб. Винаги ще искаш да го контролираш и моделираш по вкуса си, нали щастието и себестойността ти зависят от поведението му. Винаги нещо в него ще "одобряваш" и "неодобряваш"... а обичта няма нищо общо с одобрението; нищо общо с това да си съгласна с някого; нищо общо с твоята преценка какво би следвало да му носи щастие. 
Затова, бъди някоя, преди да бъдеш нечия - нечия дъщеря, приятелка, партньорка, майка...