2017/04/15

Good Enough

Уча се да ми е "достатъчно". Да се обръщам назад и да си казвам, че днес нещо е "по-добре". Че се грижа по-добре за себе си, че си обръщам повече внимание, че се вслушвам по-добре в тялото си, в емоциите си, в интуицията си.
Уча се да спра да изисквам от себе си съвършенство. С бездушната жестокост, с която го правех преди. Уча се да съм по-мека към себе си, по-нежна, по-приемаща, допускаща, прощаваща.
Уча се къде е границата между необходимостта да оправдая и заслужа съществуването си и преследването на цели. Защото никога нищо няма да е "достатъчно", ако не разбера - дълбоко в себе си, - че аз съм достатъчна. Че заслужавам щастие сега - не след две дипломи, два килограма надолу, ако маникюрът ми е перфектен и постигна просветление.
Уча се, че имам стойност. Без-у-слов-но. Уча се и да съм търпелива. Защото е нормално да не съм научила всичко това все още. Хубавото е, че нямам крайни срокове.
Уча се, че животът има смисъл. Има смисъл, независимо дали съм "бездействала" цял ден вкъщи, или съм написала книга. Понеже се уча да не съизмервам значимостта си и смисъла на живота си с продуктивност за единица време. Или това колко съм прочела, какви оценки получавам, кой ме харесва или не ме и дали, спрямо другите, съм там, където "би трябвало" да съм в този момент от живота си... или по-напред (няма "достатъчно", когато чувството ти за значимост зависи от това).
Изхвърлям от речника си "би трябвало". И изобщо сравненията с другите. Моят път си е мой. И мога да се дразня на нечия перфектна очна линия и да си мисля "тая друга работа няма ли си", но от това по-хубава за себе си няма да стана. Докато не проумея, че съм достатъчна - такава, каквато съм. (С накъдрената очна линия.)
Но е окей да не съм там все още. Понякога забравям откъде съм тръгнала и какъв огромен напредък са за мен "дребните" неща: да изям една салата, вместо бисквити; да се разходя пеша; да разтребя вкъщи; да усетя застоялия въздух и да отворя прозореца; да направя нещо, което не знам как се прави, без да се паникьосам хиляди пъти; да поканя някого да излезем; да натисна "изпрати" без да съм прочитала отново и отново имейла... Всички тези неща, които приемам за даденост, а всъщност са белег на огромно развитие - в мисленето ми, в самоусещането ми, в начина, по който се отнасям към себе си.
На 11 се режех с джобно ножче и се молех за смелостта да натисна повече... или за поне една причина да не го правя. Днес се храня предимно балансирано, разхождам се до вкъщи, танцувам, правя йога, понякога тичам, позволявам си да си почивам, когато съм уморена, казвам "не" (понякога все още колебливо) на хора, които злоупотребяват с времето и помощта ми, подлагам на анализ всички вярвания, които ми пречат, и се уча да говоря за чувствата си, да заявявам себе си и да приемам всичко като ценен урок; имам надежда за бъдещето, че ме очакват все по-хубави неща, че ще разбирам сама себе си все по-добре... с две думи, имам доверие на процеса. И не бързам да си ходя.
И на теб, който четеш този пост, искам да кажа: започни с "малките" неща и не се наказвай, ако не "успееш" от първия път. Предефинирай "успех" - успех е дори когато само се осмелиш на нещо, което преди не би; успех е, ако научиш нещо ново; успех е, ако видиш нещата от друга перспектива или в по-голяма дълбочина; понякога успех е по-рядко да правиш неща, които ти вредят - две цигари, вместо десет, едно кафе, вместо пет, един час по-малко пред компютъра, един ден без телефон, петък вечер без алкохол - каквото и да е. Забележи го, оцени го, сравни го с мястото, откъдето започна. Потупай се по гърба.  

No comments:

Post a Comment