2017/04/10

Тва е щот Меркурий ми е в близнаци

Колко много мразя да говоря. В момента, в който думите ми напуснат контекста на вътрешния ми свят, те вече не отразяват "мен", те вече не ми принадлежат. Те са само фрагмент и подлежат на интерпретация. От хора, които не ме познават, от хора, които не целят да ме разберат, от хора, които няма да ми зададат поясняващи въпроси, от хора, които ще си извадят генерални заключения за мен на базата на отделни реплики. С две думи - хора, които ги вълнувам дотолкова, доколкото да ме поставят в съответната графа.
Все по-внимателно претеглям всяка дума и все повече мълча. Усещам как ми се изплъзва - контролът над интерпретацията. Ядосвам се на хората, на прибързаните им отсъждания. Иначе много ме бива да давам акъл как трябва да "отпуснем контрола". Да казваме каквото имаме да кажем. Да се показваме в целия си шизофреничен спектър дори когато това създава противоречия у другите, дори когато създава противоречия у нас. Да допускаме хората до себе си и тоест да им даваме свободата да не ни разбират, да ни тълкуват погрешно.
Все по-често се хващам да казвам "не, нямах това предвид". И да настоявам да бъда "правилно" разбрана. И или мълча, или се впускам в безкрайни монолози, в които се опитвам да артикулирам за пред другите неща, които аз нямам нужда да бъдат облечени в думи и ако имах избор, бих предавала телепатично като усещания.
Мисля, че затова се влюбих в теб. Заради това, че няма нужда да си довършвам изреченията. Не мога да съм убедена, че наистина ме разбираш, че възприемаш мислите ми такива, каквито се зараждат в мен, че в пространството между двете ни те не претърпяват внезапна промяна. Но поне ми създаваш усещането, че ме разбираш. Сякаш в мен има частички, които са същите при теб, като идентични парченца от пъзел, и думите са просто някаква условност.
Все пак си мисля, че съм се объркала. Не вярвам да си ме заблудила нарочно. Но и не вярвам наистина да ме разбираш така добре, както си мисля понякога. Самоизлъгъла съм се. Но аз не вярвам в случайности.
Понякога се чудя фактите изобщо имат ли значение. Ако ме караш да се чувствам така, може би това е важното, а не какво действително се случва в главата ти. Защото всичко е с причина, убедена съм. Срещнала съм те, за да разбера какво ми е наистина важно, къде са ми приоритетите. Как искам да се чувствам с някого. И колко безполезни и неинформативни са голите житейски факти. Като какво е учила, с какво се занимава, каква музика слуша - всичките тези лексиконни глупости, чрез които си мислим, че можем да опознаем хората. Та, сигурно това е бил смисълът да те срещна. Излиза, че не съм си загубила времето. Макар и да загубих онова неясно изплъзващо се очакване, сякаш някъде там имаш дом, където е възможно да се прибереш някой ден.
Остава да се науча да допускам хората до себе си. А като че ли сега, когато знам какво е да се чувстваш разбрана, неразбирането ми е още по-тясно, още по-болезнено изискващо, отхвърлящо, самотно. Но трябва да им позволя да ме интерпретират през себе си. Не правя ли и аз същото с теб?
Нямам никаква гаранция, че си такава, каквато те виждам... с цялата условност на това. Че дори само моментите от теб, на които съм ставала свидетел, са такива, каквито аз съм си помислила, че са. И бих прекарала живота си в отделяне на фантазията си от действителността, ако приемем, че вярвам, че действителност съществува. Но да не изпадаме в излишен солипсизъм.
Бих те превърнала в най-задълбоченото си изследване. Мога цял живот да потвърждавам или отхвърлям хипотезите си за теб.
Но изглежда, че ролята ти в живота ми не е такава. И аз май съм готова да се доверя на Вселената. Омръзна ми да става по трудния начин. Твърде изморена съм вече.
Изморена съм и да се пазя от погрешните интерпретации. Изморена съм да си подбирам излишно думите, да си претеглям изреченията и да повтарям, че "нямах това предвид". Така че, май и за това ще съм готова скоро. Да пусна теб или, добре, представата си за теб, да пусна и контрола над образа си пред външния свят. Претенциите си за монопол над смисъла.
Може би, в крайна сметка, наистина ти трябва цял живот, за да опознаеш някого. След като ти трябва цял живот, за да опознаеш себе си. И който реши, че знае коя съм след две-три разменени реплики, е свободен да си мисли каквото си иска. Прав им път на хората с отговори.

No comments:

Post a Comment