2017/04/19

Честността е най-добрата политика

Много са ми смешни някои девойки, като започнат да обясняват как "вече няма мъже", вече жените преследват мъжете, а не обратното, мъжете не си правели труда да ги ухажват и разбира се, за всичко това феминизмът е виновен. Скъпи, девойки, спрете да ги "преследвате" тия мъже. Човек, когото трябва да убеждаваш и кандардисваш, не е човек, който иска да бъде с теб. Любовта е взаимност. Другото е... някаква форма на самоизтезание. Или опит да придадеш смисъл на живота си, защото не вярваш, че си завършена и достатъчна, ако не накараш, не заставиш, не принудиш някого да те обича. Пресладвайки го. Чакайки го. "Ухажвайки" го. Докато всъщност можеш да правиш толкова по-смислени неща с времето си. И да не превръщаш живота си в чакане някой да се появи и да те обикне, спечели и направи щастлива. Обикни се и се прави щастлива сама. И после, ако някой се появи в живота ти, още по-добре. Но този някой няма да се появи и да ти свали звездите само защото си се тръшнала колко празен е животът ти без мъж до теб, който да те ухажва, докато ти въртиш очи и повтаряш "ама не, моля ти се, аз... такова...". 
И феминизмът не ти е виновен за това. Феминизмът насърчава към максимална искреност и директност в отношенията между хората - "не" значи не, "да" значи да. Ама не е интересно. Ама няма драма. Няма интрижка, няма какво да му се чудиш, да му интерпретираш половинчатите изказвания, да се измъчваш от някакви недомлъвки, да се правиш на интересна и да се дърпаш, да го впечатляваш и да се бориш за вниманието му. Някак "постно" е едва ли не. What you see is what you get. Имаш интерес, показваш го недвусмислено. Не получаваш интерес отсреща, тръгваш си. И си спестяваш толкова време така. Един живот имаш все пак и той е за да си щастлива. Не за да вехнеш над Messenger и да умуваш дали не ти пише защото просто чувствата му към теб са твърде силни и се е уплашил или го е страх от отхвърляне и чака ти да му пишеш и да го увещаваш, че е безопасно да се влюби. 
Няма такива работи. Или искаш смислена връзка, или искаш да ти е "интересно" (т.е. драма). Ако искаш смислена връзка, тя означава откритост. Още от първия ден. Имаш чувства - показваш ги, нямаш чувства - заявяваш го ясно и категорично. А какво се случва от другата страна, не можеш да гадаеш... И все пак липсата на ясни индикации за интерес говори по-скоро за липсата на такъв. Човек, който иска да е с теб, ще се постарае да разбереш за това. 
Простичко е. Или по-скоро би могло да бъде. Ако спрем да се страхуваме от емоциите си и от това да ги изразяваме открито. Защо нямаш проблем да напсуваш някого, но ти е толкова трудно да покажеш на човека, когото харесваш, че го харесваш? Толкова ли е "смотано" да си този, който прави първата крачка, който казва "така стоят нещата, пък ти както искаш"? Според мен даже е смело. Ама какво, като някой ще те отхвърли? Ми, хубаво, ще си поревеш малко и животът продължава. 
Ама, неее, ти искаш да си специална и някой да ти сваля звезди. И не, че не го "заслужаваш"... просто забравяш, че за да ти сваля звезди някой, трябва да има сериозна мотивация да го направи. Не всяко момче, което ти стане симпатично някога, ще ти пише поеми и ще ти подарява цветя. И това не те прави по-малко специална. 
Put your big girl panties on и си направи едно преосмисляне на разбиранията и житейските избори. Защо те привличат мъже, които не проявяват интерес към теб или не са достатъчно сигурни в чувствата си? Защо имаш нужда от определен тип отношение, какво ти дава то и как се чувстваш, когато не го получаваш? И всъщност наистина ли имаш нужда от това, или си мислиш, че би следвало да го получаваш, защото "така се прави"? 
Всъщност... знаеш ли, прави каквото си искаш. Ако ти е по-удобно да си нещастна, недоволна и да се оплакваш, продължавай по същия начин. Щастливи хора обаче има и те не живеят в "друг" свят, при "други" обстоятелства... просто нагласата им към нещата е различна.     

2017/04/15

Good Enough

Уча се да ми е "достатъчно". Да се обръщам назад и да си казвам, че днес нещо е "по-добре". Че се грижа по-добре за себе си, че си обръщам повече внимание, че се вслушвам по-добре в тялото си, в емоциите си, в интуицията си.
Уча се да спра да изисквам от себе си съвършенство. С бездушната жестокост, с която го правех преди. Уча се да съм по-мека към себе си, по-нежна, по-приемаща, допускаща, прощаваща.
Уча се къде е границата между необходимостта да оправдая и заслужа съществуването си и преследването на цели. Защото никога нищо няма да е "достатъчно", ако не разбера - дълбоко в себе си, - че аз съм достатъчна. Че заслужавам щастие сега - не след две дипломи, два килограма надолу, ако маникюрът ми е перфектен и постигна просветление.
Уча се, че имам стойност. Без-у-слов-но. Уча се и да съм търпелива. Защото е нормално да не съм научила всичко това все още. Хубавото е, че нямам крайни срокове.
Уча се, че животът има смисъл. Има смисъл, независимо дали съм "бездействала" цял ден вкъщи, или съм написала книга. Понеже се уча да не съизмервам значимостта си и смисъла на живота си с продуктивност за единица време. Или това колко съм прочела, какви оценки получавам, кой ме харесва или не ме и дали, спрямо другите, съм там, където "би трябвало" да съм в този момент от живота си... или по-напред (няма "достатъчно", когато чувството ти за значимост зависи от това).
Изхвърлям от речника си "би трябвало". И изобщо сравненията с другите. Моят път си е мой. И мога да се дразня на нечия перфектна очна линия и да си мисля "тая друга работа няма ли си", но от това по-хубава за себе си няма да стана. Докато не проумея, че съм достатъчна - такава, каквато съм. (С накъдрената очна линия.)
Но е окей да не съм там все още. Понякога забравям откъде съм тръгнала и какъв огромен напредък са за мен "дребните" неща: да изям една салата, вместо бисквити; да се разходя пеша; да разтребя вкъщи; да усетя застоялия въздух и да отворя прозореца; да направя нещо, което не знам как се прави, без да се паникьосам хиляди пъти; да поканя някого да излезем; да натисна "изпрати" без да съм прочитала отново и отново имейла... Всички тези неща, които приемам за даденост, а всъщност са белег на огромно развитие - в мисленето ми, в самоусещането ми, в начина, по който се отнасям към себе си.
На 11 се режех с джобно ножче и се молех за смелостта да натисна повече... или за поне една причина да не го правя. Днес се храня предимно балансирано, разхождам се до вкъщи, танцувам, правя йога, понякога тичам, позволявам си да си почивам, когато съм уморена, казвам "не" (понякога все още колебливо) на хора, които злоупотребяват с времето и помощта ми, подлагам на анализ всички вярвания, които ми пречат, и се уча да говоря за чувствата си, да заявявам себе си и да приемам всичко като ценен урок; имам надежда за бъдещето, че ме очакват все по-хубави неща, че ще разбирам сама себе си все по-добре... с две думи, имам доверие на процеса. И не бързам да си ходя.
И на теб, който четеш този пост, искам да кажа: започни с "малките" неща и не се наказвай, ако не "успееш" от първия път. Предефинирай "успех" - успех е дори когато само се осмелиш на нещо, което преди не би; успех е, ако научиш нещо ново; успех е, ако видиш нещата от друга перспектива или в по-голяма дълбочина; понякога успех е по-рядко да правиш неща, които ти вредят - две цигари, вместо десет, едно кафе, вместо пет, един час по-малко пред компютъра, един ден без телефон, петък вечер без алкохол - каквото и да е. Забележи го, оцени го, сравни го с мястото, откъдето започна. Потупай се по гърба.  

2017/04/10

Тва е щот Меркурий ми е в близнаци

Колко много мразя да говоря. В момента, в който думите ми напуснат контекста на вътрешния ми свят, те вече не отразяват "мен", те вече не ми принадлежат. Те са само фрагмент и подлежат на интерпретация. От хора, които не ме познават, от хора, които не целят да ме разберат, от хора, които няма да ми зададат поясняващи въпроси, от хора, които ще си извадят генерални заключения за мен на базата на отделни реплики. С две думи - хора, които ги вълнувам дотолкова, доколкото да ме поставят в съответната графа.
Все по-внимателно претеглям всяка дума и все повече мълча. Усещам как ми се изплъзва - контролът над интерпретацията. Ядосвам се на хората, на прибързаните им отсъждания. Иначе много ме бива да давам акъл как трябва да "отпуснем контрола". Да казваме каквото имаме да кажем. Да се показваме в целия си шизофреничен спектър дори когато това създава противоречия у другите, дори когато създава противоречия у нас. Да допускаме хората до себе си и тоест да им даваме свободата да не ни разбират, да ни тълкуват погрешно.
Все по-често се хващам да казвам "не, нямах това предвид". И да настоявам да бъда "правилно" разбрана. И или мълча, или се впускам в безкрайни монолози, в които се опитвам да артикулирам за пред другите неща, които аз нямам нужда да бъдат облечени в думи и ако имах избор, бих предавала телепатично като усещания.
Мисля, че затова се влюбих в теб. Заради това, че няма нужда да си довършвам изреченията. Не мога да съм убедена, че наистина ме разбираш, че възприемаш мислите ми такива, каквито се зараждат в мен, че в пространството между двете ни те не претърпяват внезапна промяна. Но поне ми създаваш усещането, че ме разбираш. Сякаш в мен има частички, които са същите при теб, като идентични парченца от пъзел, и думите са просто някаква условност.
Все пак си мисля, че съм се объркала. Не вярвам да си ме заблудила нарочно. Но и не вярвам наистина да ме разбираш така добре, както си мисля понякога. Самоизлъгъла съм се. Но аз не вярвам в случайности.
Понякога се чудя фактите изобщо имат ли значение. Ако ме караш да се чувствам така, може би това е важното, а не какво действително се случва в главата ти. Защото всичко е с причина, убедена съм. Срещнала съм те, за да разбера какво ми е наистина важно, къде са ми приоритетите. Как искам да се чувствам с някого. И колко безполезни и неинформативни са голите житейски факти. Като какво е учила, с какво се занимава, каква музика слуша - всичките тези лексиконни глупости, чрез които си мислим, че можем да опознаем хората. Та, сигурно това е бил смисълът да те срещна. Излиза, че не съм си загубила времето. Макар и да загубих онова неясно изплъзващо се очакване, сякаш някъде там имаш дом, където е възможно да се прибереш някой ден.
Остава да се науча да допускам хората до себе си. А като че ли сега, когато знам какво е да се чувстваш разбрана, неразбирането ми е още по-тясно, още по-болезнено изискващо, отхвърлящо, самотно. Но трябва да им позволя да ме интерпретират през себе си. Не правя ли и аз същото с теб?
Нямам никаква гаранция, че си такава, каквато те виждам... с цялата условност на това. Че дори само моментите от теб, на които съм ставала свидетел, са такива, каквито аз съм си помислила, че са. И бих прекарала живота си в отделяне на фантазията си от действителността, ако приемем, че вярвам, че действителност съществува. Но да не изпадаме в излишен солипсизъм.
Бих те превърнала в най-задълбоченото си изследване. Мога цял живот да потвърждавам или отхвърлям хипотезите си за теб.
Но изглежда, че ролята ти в живота ми не е такава. И аз май съм готова да се доверя на Вселената. Омръзна ми да става по трудния начин. Твърде изморена съм вече.
Изморена съм и да се пазя от погрешните интерпретации. Изморена съм да си подбирам излишно думите, да си претеглям изреченията и да повтарям, че "нямах това предвид". Така че, май и за това ще съм готова скоро. Да пусна теб или, добре, представата си за теб, да пусна и контрола над образа си пред външния свят. Претенциите си за монопол над смисъла.
Може би, в крайна сметка, наистина ти трябва цял живот, за да опознаеш някого. След като ти трябва цял живот, за да опознаеш себе си. И който реши, че знае коя съм след две-три разменени реплики, е свободен да си мисли каквото си иска. Прав им път на хората с отговори.