2017/03/12

Never Asked for Your Opinion

Изглеждаш ми като човек с мнение. Но не бързай да се ласкаеш, защото нямам предвид международната политическа ситуация... или пиесите на Чехов. 
Струва ми се, че имаш мнение за мен. Та, ако някога се чудиш защо те отбягвам... 
Хората знаят разни неща за мен по две причини: по стечение на обстоятелствата или защото са ми спечелили доверието. Ако е първото - нямаш право на мнение. Не конкретизирам, не навлизам в подробности, не споделям наляво-надясно всички нюанси на отношението си към живота, всичките си мнения и мисли, вярванията си под и между пластовете ирония или искреност. Следователно не ме познаваш. И значи нямаш право на мнение. 
Не знам що за наглост е обаче да ми даваш съвети. Да настояваш, че знаеш какво е добро за мен. Да имаш мнение за живота ми и как го живея. Да спориш с решенията ми. Да ме убеждаваш, предупреждаваш, да се опитваш да ми помагаш, когато не съм искала помощ. Да се изненадваш на мнението, което съм изразила, или на нещо, което съм направила, сякаш ме познаваш и изведнъж се държа "не като себе си". 
Ако поведението ми противоречи на представата ти за мен, отговорността категорично не е моя. Аз не се задължавам да отговарям на очакванията ти, да съм тъждествена с интерпретацията ти... или дори да съм тъждествена сама на себе си от преди пет минути. 
Затормозява ме това очакване да съм последователна и монолитна. Ако вчера съм казала, че мразя шоколад, не пречи днес да изям два. Ако вчера съм била сериозна и отговорна, не можеш да ми държиш сметка, че днес съм инфантилна и се лигавя. Ако преди десет минути съм била уверена и силна, а изведнъж ме е страх да изляза навън, не значи, че съм се преструвала. 
Изморяват ме генералните изводи на хората. Закъсняла съм веднъж и значи не може да се разчита на мен. Загубила съм нещо от преди една година и значи в моите ръце всичко се затрива. Не ми се яде месо и значи съм вегетарианка. Веднъж ми е било приятно някой мъж да флиртува с мен и значи всеки има шанс. Отбягвам непознати и значи съм резервирана или дръпната и студена. Вярвам в свръхестественото и значи отричам науката. Не става така.
Понякога, в определени настроения, при дадени обстоятелства и с някои хора мога да съм каква ли и коя ли не. И ако с теб съм най-голямата кучка, то това не е защото някъде дълбоко в същността си аз вдействителност съм такава и просто го "крия" пред другите. 
Безкрайно уморена съм от мнението на хората. Особено когато е "положително". Извинявай, лельо Сийке, че изпсувах и следователно не съм порядъчната дама, на която давам вид понякога. И да, по принцип вярвам в брака и искам някоя неделя сутрин да има за кого да направя гофрети, но от време на време имам нужда да се събудя до някоя, която знам, че няма повече да видя. Искам "завинаги", но не мога да ти обещая. 
Това не значи, че съм непостоянна в чувствата си. Не значи, че не мога да поема ангажимент, да направя каквото съм казала или да разчиташ, че няма изцяло да си променя мнението и представите за света от днес за утре. Но ако се опитваш да ме манипулираш с личната си несигурност, за да се съобразявам с очакванията ти, не можеш да ми се сърдиш, че не искам да те допусна до себе си. 
В главата си още чувам гласа на баща си - не можеш да имаш всичко. Не можеш да бъдеш всичко, не можеш да очакваш толкова много, не можеш да си позволяваш това или онова, не можеш да се държиш така, трябва да избереш... не осъзнаваш ли, че говориш на себе си? Че се опитваш да ме възпиташ в собствените си задръжки. Нещастието обича компания. 
Боже, като се замисля, всички неща, които не съм си позволявала да бъда... Всички парченца, които съм изрязвала от себе си. Всички думи, които съм преглъщала. Всичко, което съм вярвала, че не е "мое". 
Отчасти затова отбягвам хората. Не искам повече да чувам, че не мога. Не искам повече да ми дотягат с разочарованието си. С мнението, с очакванията си, с непоисканите съвети, с предположенията и спекулациите си за мен, с нездравото си любопитство, с ограниченията, които се опитват да ми поставят и с наглостта да си мислят, че правят всичко това "за мое добро". 
Харесвам малкото на брой хора, които ме оставят да съм себе си, каквото и да значи това в дадения момент. Които предпоставят искреността ми като аксиома, защото съм също толкова искрено апатична, колкото съм и искрено загрижена едновременно, и тях това противоречие не ги плаши. Харесвам хората без мнение. Защото те не предполагат, не очакват и не настояват реалността да се намести по очертанията на техните изисквания. 
Но тази ситуативност е свобода, която трябва първо сама да си дадеш, за да можеш да я даваш и на другите. И изисква някакъв особен вид непукизъм, на който все още се уча. 

No comments:

Post a Comment