2017/02/18

Все те виждам - обесена на балкона. Както те бяха описали в онази статия. Разлагащото ти се на юлското слънце тяло. Първата нощ те сънувах така. После все съм те сънувала жива. Вкусът ми към конспиративни теории... мога да си измисля всичко - всякакви причини... да се престориш. Крещяла съм името ти по софийските улици. "Цветина, моля те, върни се при мен! Цвети, къде ме остави?!" Била съм ти бясна... и съм те оправдавала. Надявах се да си на по-добро място. Искаше ми се и аз да съм.
Не знам къде са те заровили. Не искам да ти нося цветя, ти би се разстроила толкова много, че някой е откъснал цветята и ги е сложил на някоя витрина. Но понякога, когато ги виждам, се сещам за теб и ми е адски тъжно, че няма достатъчно красиви цветя, които да ти донеса. Където и да си, по дяволите. Знаеш ли колко пъти съм поглеждала към небето... като бях малка, мама ми казваше, че хората, които умират, отиват на небето. И аз го гледах и крещях "Цвети, къде си?!" Цвети, моля те... моля те, отговори ми.
Не мога да ти кажа, че ми липсваш, защото не е липса това. Мислила съм си колко ти е лесно - просто си си тръгнала и толкова. Знаеш ли, животът за никого не е лесен. Но аз оставам. А ти ме напусна. Изостави ме. Така че, не ми липсваш - чувствам се изоставена. И то изоставена в този глупав скапан свят и не мога даже да си поплача на рамото ти, затова крещя към небето... но просто не мога да осмисля, че те няма. Не мога дори да си представя какво е да те няма.
Онази сутрин се събудих с най-истинното усещане, че още си тук. И тя ми каза "Блатна, минаха 5 години, преживей го най-накрая." А аз просто не мога и не мога да приема, че те няма.
Боли ме от мисълта колко сама си се чувствала. Понякога си мисля, че те разбирам. Усещам, че не ми е тук мястото и ми липсва някакъв имагинерен дом, в който все пак си мисля, че ще се върна... някога. Надявам се сега, където и да си, да си си вкъщи.
Надявам се "един ден" и аз да съм вкъщи.

No comments:

Post a Comment