2017/02/18

Все те виждам - обесена на балкона. Както те бяха описали в онази статия. Разлагащото ти се на юлското слънце тяло. Първата нощ те сънувах така. После все съм те сънувала жива. Вкусът ми към конспиративни теории... мога да си измисля всичко - всякакви причини... да се престориш. Крещяла съм името ти по софийските улици. "Цветина, моля те, върни се при мен! Цвети, къде ме остави?!" Била съм ти бясна... и съм те оправдавала. Надявах се да си на по-добро място. Искаше ми се и аз да съм.
Не знам къде са те заровили. Не искам да ти нося цветя, ти би се разстроила толкова много, че някой е откъснал цветята и ги е сложил на някоя витрина. Но понякога, когато ги виждам, се сещам за теб и ми е адски тъжно, че няма достатъчно красиви цветя, които да ти донеса. Където и да си, по дяволите. Знаеш ли колко пъти съм поглеждала към небето... като бях малка, мама ми казваше, че хората, които умират, отиват на небето. И аз го гледах и крещях "Цвети, къде си?!" Цвети, моля те... моля те, отговори ми.
Не мога да ти кажа, че ми липсваш, защото не е липса това. Мислила съм си колко ти е лесно - просто си си тръгнала и толкова. Знаеш ли, животът за никого не е лесен. Но аз оставам. А ти ме напусна. Изостави ме. Така че, не ми липсваш - чувствам се изоставена. И то изоставена в този глупав скапан свят и не мога даже да си поплача на рамото ти, затова крещя към небето... но просто не мога да осмисля, че те няма. Не мога дори да си представя какво е да те няма.
Онази сутрин се събудих с най-истинното усещане, че още си тук. И тя ми каза "Блатна, минаха 5 години, преживей го най-накрая." А аз просто не мога и не мога да приема, че те няма.
Боли ме от мисълта колко сама си се чувствала. Понякога си мисля, че те разбирам. Усещам, че не ми е тук мястото и ми липсва някакъв имагинерен дом, в който все пак си мисля, че ще се върна... някога. Надявам се сега, където и да си, да си си вкъщи.
Надявам се "един ден" и аз да съм вкъщи.

2017/02/01

Oh, Lazy Day

Има и такива дни. Оставам си вкъщи вечер. Спя цял следобед. Хапвам си брауни, не ми пука. Правя си чай. Поработвам си... флегматично. Но няма да започна курсовите сега. И няма да изляза на бар с приятели.. дори за да полея изпита.
Показах си носа навън за пет минути и ме налегна добре познатата зимна депресия. Все същата студена меланхолия, вечерна празнота. На онези хора, които казват, "не чакай лятото, за да се радваш на живота", мога само да кажа... успех. Зимата не е за хора. Всъщност, има някакъв смисъл, не бих се лишила от което и да е чувство. Но има и такива дни... в които усещам в себе си смъртта на природата. Необятната липса. Оголения скелет на земята под краката си. Мълчанието й.
Все ме е страх, че времето минава и аз го пилея. Безценните ми те секунди. Не мога да чакам до пролетта, за да си живея живота. Но има и такива дни. В които да си останеш вкъщи, каквото и да се случва навън. И да си пуснеш филм. И да си правиш глупави тестове в Бъзфийд. По пижама.
А, да, и в случай, че някой се е чудил точно колко голяма лигла съм - докато пиша това, съм гушнала любимото си плюшено мече. Понякога имам нужда от експертна прегръдка.