2017/01/08

Intimacy

Не ми е забавно. Тя казва, че й харесва, но не виждам на какво отгоре, при все, че на мен ми е толкова безразлично. Не може да не го усеща... Аз го усещам. Можеш да ми кажеш каквото си искаш... искаш да ме изчукаш? Колко прекрасно звучи. И какво, като ми вържеш китките над главата? И какво, като изимитираш страст, която я няма? Going through the motions.
Въжетата не ме вълнуват, вълнува ме интимността. Въжетата са без значение, ако го няма усещането за уязвимост и доверие в другия. В това е "тръпката". Както една приятелка казва, моят кинк е доверието... така че мога да мина и без въжета.
Адски нелепо е. Размятам някакъв кожен камшик - защо, по дяволите?! Дано поне на теб ти е забавно, мога да продължа с театъра, щом ти харесва... но аз лично умирам от скука. А като се замисля, ми става тъжно. За цялата тази куха конструкция, която изграждаме, за да скрием липсващата близост. Разбира се, че ти имам доверие, щом те оставям да ми завържеш ръцете... но явно ти нямам доверие, щом през цялото време съм в главата си и си мисля за други неща.
Можеш да ми кажеш каквото си искаш... дори такива малки неистини като това, колко ти е комфортно с мен, колко ми имаш доверие... Като го изричаш на глас, по-лесно ли ти е да го повярваш? И аз обаче се вживявам. От импровизацията ми върху "улична котка призовава Сатаната" до "невероятно е колко безтегловна ме караш да се чувствам". Но аз не искам да излъжа теб, аз само искам да излъжа себе си.
Отгоре на всичкото, аз съм силна и независима, и своенравна, и познай точно колко бързо ще си тръгна, ако ми кажеш, че съм "твоя". Твоя на куково лято. Твоя друг път. Всъщност може би първо ще ти дръпна една лекция как никой на никого не принадлежи и как аз специално нямам дом никъде, никъде не съм на мястото си и съм толкова ничия и толкова чужда, че може би единственото ми място е в роман на Труман Капоти. Това са такива глупости. Ако знаеш как искам поне веднъж да се почувствам "на мястото си" в нечии прегръдки, поне веднъж да се прибера "у дома", поне веднъж да мога да кажа "твоя съм" на някого и да не ми се къса сърцето. Твоя съм... моя си... Може би за броени дни или за хилядолетия напред, наистина няма значение. Интимността няма "препоръчително до... виж датата на опаковката".
И не е само кожа до кожа, това не е достатъчно близо. Става въпрос за мислите ти в нередактиран вид. От какво те е страх наистина, не паяци или змии. Къде боли... откога... кой пръв ти разби сърцето... какво те държи жива... какво те кара да се чувстваш жива... какво искаш най-много от всичко... какво е това, което винаги сякаш липсва, локализирай го в тялото си, покажи ми къде... изморена ли си... в какво вярваш... разплачи се пред мен... развикай се за нещо... кое е най-ужасното, на което си способна... наистина ли мислиш, че не мога да те обичам и така...
У всеки мога да доловя това смътно, може би погрешно разпознато усещане. Че сме създадени за много по-дълбока близост, отколкото сме способни да си дадем дори в моментите на най-голяма уязвимост и откритост. Аз спрях да го наричам самота. То е толкова повече...
То е, когато искам да допра връхчетата на пръстите си до скулите ти; да те прегърна много внимателно; да разлея цялата си нежност като мастило под кожата ти. И когато ме е страх, че ще те разкъсам, защото фрагментираната ти цялост не отговаря на всичките ми въпроси и искам повече от клетките на кожата ти, искам най-малката градивна частица... но знам, че стигна ли до нея, ще загубя "теб". И "самотата" е някъде между най-малката частица и цялото, между нежността, която пораждаш, и желанието ми касапски да те разглобя.
Изчукването не затваря пропастта, не хвърля даже временен въжен мост. Но "да правим любов" предизвиква мигновена цинична усмивка, инстинктивна защитна реакция. Пред осъзнаването какви сме мънички и емоционално крехки. И как имаме нужда да се дистанцираме, да се оттеглим в себе си, за да не рискуваме да бъдем наранени.
Какво е най-лошото, което може да се случи, ако оставя настрана безразличието? Да осъзная, че всъщност ми пука; че ме е страх да се свържа, за да не загубя себе си; че всъщност искам тази връзка и не съм си толкова самодостатъчна, колкото се опитвам да се убедя, че съм. И че не е нужно да съм сама. И ако трябваше да съм сама, нямаше да има други хора. Но ние сме тук, болезнено отделени, за да се научим да се свързваме.
И може би нищо никога няма да е "достатъчно близо", докато сме затворени в материя. Но можем да постигнем поне близостта, на която сме способни в момента. Стига само да спрем да се правим, че не я искаме, че не ни е нужна, че сме над тези неща и търсим просто да се "изчукаме". That's so lame.
Ст. би казал, че доверието не е доверие в другия, а доверие в себе си - да знаеш, че каквото и да се случи, ти ще се справиш. Но доверие е също и някой, който прави всичко по силите си ден след ден да ти предлага разбиране, а не осъждане, приемане, а не отхвърляне, отвореност, а не дистанция и студенина. "Всичко по силите си" - защото сме просто хора и доверието не е перфектно. И всъщност винаги правим всичко по силите си. Просто наскоро разбрах, че силите ми се простират по-далече. И в духа на новите начала, на които ми е тръгнало и без това, си обещах, че следващия път ще бъда с човек, чиито сили се простират поне толкова далече и с когото взаимно се вдъхновяваме да проверим колко още по-далече можем да стигнем; че следващия път ще бъда (с) потенциал и готовност, а не списък от качества.

No comments:

Post a Comment