2017/01/24

Home

Понякога се чувствам като кораб насред морето и нямам представа нито как съм се появила там, нито къде съм била преди това, нито къде точно отивам. В началото е вълнуващо и искам да обиколя всичко на посоки, да се изгубя, да се поскитам и всеки бряг ме кара да обръщам към хоризонта. Всеки остров, който протяга ръце да ме задържи, ме кара да искам се озова без видима суша.
Но после скитосването ме уморява. Дотяга ми. Няма къде да спра. Има хиляди острови, на които да корабокруширам от изтощение, и нито едно пристанище, което да ме приюти. И искам просто да спра някъде. За малко, само колкото да си почина преди да потегля отново.
И не, не просто "да спра някъде", а да се върна. Да има къде да се завръщам. Да се прибера вкъщи. Да се усетя принадлежаща. Да се почувствам на място. Да бъда "у дома".
Снощи С. каза "целият живот е пред теб" и това ми прозвуча адски изморително. Не мога до безкрайност така. Само като си представя да продължавам непрестанно да се скитам още 20, още 30, още 40 години... без да се спра за малко, без да се прибера у дома, без да знам изобщо дали някъде там е моето пристанище...
Толкова съм уморена вече, че цялата съм се превърнала в умора. И се уморих от умората си... тоест, уморила съм се от себе си.
Изнемогвам и имам чувството, че няма да го дочакам това пристанище, този мой лелеян дом, и просто ще се разпадна в морето под тежестта на това безкрайно пътуване.
Чувството много ми напомня за онова пътуване в Париж. Всичко там беше толкова красиво и исках да посетя толкова места, за които знаех, че няма да ми стигне малкото време, което имах, но колкото и да ми беше красиво и колкото и да исках да видя всичко, бях изтощена от ходене и никоя пейка не ми предоставяше покой.
И това, че целият ми живот е пред мен е като цялото море да е пред мен, додето ми виждат очите. Постоянно гоня хоризонта и отвъд него се открива само още море. И вече спирам да се надявам на пристанище.  

No comments:

Post a Comment