2017/01/24

Home

Понякога се чувствам като кораб насред морето и нямам представа нито как съм се появила там, нито къде съм била преди това, нито къде точно отивам. В началото е вълнуващо и искам да обиколя всичко на посоки, да се изгубя, да се поскитам и всеки бряг ме кара да обръщам към хоризонта. Всеки остров, който протяга ръце да ме задържи, ме кара да искам се озова без видима суша.
Но после скитосването ме уморява. Дотяга ми. Няма къде да спра. Има хиляди острови, на които да корабокруширам от изтощение, и нито едно пристанище, което да ме приюти. И искам просто да спра някъде. За малко, само колкото да си почина преди да потегля отново.
И не, не просто "да спра някъде", а да се върна. Да има къде да се завръщам. Да се прибера вкъщи. Да се усетя принадлежаща. Да се почувствам на място. Да бъда "у дома".
Снощи С. каза "целият живот е пред теб" и това ми прозвуча адски изморително. Не мога до безкрайност така. Само като си представя да продължавам непрестанно да се скитам още 20, още 30, още 40 години... без да се спра за малко, без да се прибера у дома, без да знам изобщо дали някъде там е моето пристанище...
Толкова съм уморена вече, че цялата съм се превърнала в умора. И се уморих от умората си... тоест, уморила съм се от себе си.
Изнемогвам и имам чувството, че няма да го дочакам това пристанище, този мой лелеян дом, и просто ще се разпадна в морето под тежестта на това безкрайно пътуване.
Чувството много ми напомня за онова пътуване в Париж. Всичко там беше толкова красиво и исках да посетя толкова места, за които знаех, че няма да ми стигне малкото време, което имах, но колкото и да ми беше красиво и колкото и да исках да видя всичко, бях изтощена от ходене и никоя пейка не ми предоставяше покой.
И това, че целият ми живот е пред мен е като цялото море да е пред мен, додето ми виждат очите. Постоянно гоня хоризонта и отвъд него се открива само още море. И вече спирам да се надявам на пристанище.  

2017/01/11

За семейните истории, силните жени, любовта и други неща, за които се присетих

Баща ми (говори за мен): "Тя сигурно е влюбена..."
Аз: "Сякаш има в кого."
Бащата отново: "Как да няма, има толкова хубави мъже."
Майка ми бърза да се намеси: "И други хора!"
Ах, неловките "семейни вечери". Политиката и религията при нас не са единственото, което всява смут по празници. На майка си "казах" още на 11. Тя го прие драматично, но с времето свикна да слуша за момичетата, в които се влюбвах, и един ден (аз тогава плачех за една прекрасница, която ми разби сърцето) дори стигна до там да ми каже, че някой ден ще си намеря "своята принцеса на бял кон". Ако имаше нещо, което да ме накара да ревна още по-силно, това бяха думите на майка ми. Беше едно от най-трогателните и любящи неща, които е правила за мен.
На баща си "казах" на 14 или може би бях на 15... но подозирах, че той вече знае. И действително не беше изненадан. Съжалих още в същия момент. Първоначалната реакция и на двамата беше израз на интернализирана мизогиния. Майка ми ми обясни, че жените са ужасни и никога няма да се разбера с жена, докато баща ми изрази съжалението си, че съм такова хубаво момиче и едва ли не си похабявам хубостта. Но докато майка ми си промени отношението, баща ми продължаваше да недоумява как е възможно да си падам по жени, защо съм такава "радикална мъжемразка", кой е мъжът във връзките ми и кога точно ще се вразумя и ще "спра с глупостите".
Една вечер, когато тръгнах да излизам от вкъщи в 12 ч. вечерта, за да се сдобря за пореден път с тогавашната си приятелка, майка ми се опита да ме спре с думите "човек, който те обича, не се държи така с теб". Тогава това ми се струваше като нагла намеса във връзката ми, може би дори страх, че изведнъж вече съм пораснала и ще ме загуби, а може би и някакъв израз на зле прикрито неодобрение. Чак сега осъзнавам, че единственото важно за нея е да бъда с човек, който наистина ме обича. Тя винаги е била тази, която ми е повтаряла, че заслужавам повече.
Ако мога да разчитам изобщо на някакво разбиране от някой от родителите си, това е майка ми. Тя никога не е била типичната топла и обгрижваща майчина фигура и никога не сме имали кой знае какви отношения, но въпреки това усещам някаква връзка с нея. Тя знае какво е да те обичат по-малко, отколкото заслужаваш. Въпреки че нейните издънки бяха по-големи, винаги съм имала усещането, че тя е била тази, която обича повече. На фона на нерешителността на баща ми, на колебанието и постоянната му несигурност дали си струва да остане, дали няма да му е по-лесно да си тръгне, дали няма пък да обича някоя друга след време, майка ми винаги е била лудо влюбена в него, тя винаги е била "оставам". Въпреки всичко. Въпреки разстоянието, въпреки неодобрението на родителите им, въпреки всички други неща, които е можела да има вместо това... тя е била сигурна какво иска и е била готова да се бори за него. Жените са толкова смели, когато обичат.
Хората казват, че съм одрала кожата на баща си, но това специално съм го наследила от нея. Не ми трябват никакви приказки, филми на Дисни или романтични комедии, за да знам как изглежда жена, готова на всичко за любовта си. Малката русалка пасти да яде.
Така че, тате, за какво ми е на мен някой "хубав мъж", след като знам, че на света има силни, смели, решителни жени, които без всякакво колебание остават до теб през най-големите бури, жени, които стават по-страшни от природни стихии, когато се влюбят, и могат и да сринат света, и да го построят наново? Имала съм късмета да се превърна в такава жена и точно такава жена искам в живота си. Затова, да... докато не я срещна, наистина няма в кого да се влюбя.

(Докато пишех този пост, попаднах на следното видео: https://www.facebook.com/pinknews/videos/10153876903101518/?hc_ref=NEWSFEED)

2017/01/08

Intimacy

Не ми е забавно. Тя казва, че й харесва, но не виждам на какво отгоре, при все, че на мен ми е толкова безразлично. Не може да не го усеща... Аз го усещам. Можеш да ми кажеш каквото си искаш... искаш да ме изчукаш? Колко прекрасно звучи. И какво, като ми вържеш китките над главата? И какво, като изимитираш страст, която я няма? Going through the motions.
Въжетата не ме вълнуват, вълнува ме интимността. Въжетата са без значение, ако го няма усещането за уязвимост и доверие в другия. В това е "тръпката". Както една приятелка казва, моят кинк е доверието... така че мога да мина и без въжета.
Адски нелепо е. Размятам някакъв кожен камшик - защо, по дяволите?! Дано поне на теб ти е забавно, мога да продължа с театъра, щом ти харесва... но аз лично умирам от скука. А като се замисля, ми става тъжно. За цялата тази куха конструкция, която изграждаме, за да скрием липсващата близост. Разбира се, че ти имам доверие, щом те оставям да ми завържеш ръцете... но явно ти нямам доверие, щом през цялото време съм в главата си и си мисля за други неща.
Можеш да ми кажеш каквото си искаш... дори такива малки неистини като това, колко ти е комфортно с мен, колко ми имаш доверие... Като го изричаш на глас, по-лесно ли ти е да го повярваш? И аз обаче се вживявам. От импровизацията ми върху "улична котка призовава Сатаната" до "невероятно е колко безтегловна ме караш да се чувствам". Но аз не искам да излъжа теб, аз само искам да излъжа себе си.
Отгоре на всичкото, аз съм силна и независима, и своенравна, и познай точно колко бързо ще си тръгна, ако ми кажеш, че съм "твоя". Твоя на куково лято. Твоя друг път. Всъщност може би първо ще ти дръпна една лекция как никой на никого не принадлежи и как аз специално нямам дом никъде, никъде не съм на мястото си и съм толкова ничия и толкова чужда, че може би единственото ми място е в роман на Труман Капоти. Това са такива глупости. Ако знаеш как искам поне веднъж да се почувствам "на мястото си" в нечии прегръдки, поне веднъж да се прибера "у дома", поне веднъж да мога да кажа "твоя съм" на някого и да не ми се къса сърцето. Твоя съм... моя си... Може би за броени дни или за хилядолетия напред, наистина няма значение. Интимността няма "препоръчително до... виж датата на опаковката".
И не е само кожа до кожа, това не е достатъчно близо. Става въпрос за мислите ти в нередактиран вид. От какво те е страх наистина, не паяци или змии. Къде боли... откога... кой пръв ти разби сърцето... какво те държи жива... какво те кара да се чувстваш жива... какво искаш най-много от всичко... какво е това, което винаги сякаш липсва, локализирай го в тялото си, покажи ми къде... изморена ли си... в какво вярваш... разплачи се пред мен... развикай се за нещо... кое е най-ужасното, на което си способна... наистина ли мислиш, че не мога да те обичам и така...
У всеки мога да доловя това смътно, може би погрешно разпознато усещане. Че сме създадени за много по-дълбока близост, отколкото сме способни да си дадем дори в моментите на най-голяма уязвимост и откритост. Аз спрях да го наричам самота. То е толкова повече...
То е, когато искам да допра връхчетата на пръстите си до скулите ти; да те прегърна много внимателно; да разлея цялата си нежност като мастило под кожата ти. И когато ме е страх, че ще те разкъсам, защото фрагментираната ти цялост не отговаря на всичките ми въпроси и искам повече от клетките на кожата ти, искам най-малката градивна частица... но знам, че стигна ли до нея, ще загубя "теб". И "самотата" е някъде между най-малката частица и цялото, между нежността, която пораждаш, и желанието ми касапски да те разглобя.
Изчукването не затваря пропастта, не хвърля даже временен въжен мост. Но "да правим любов" предизвиква мигновена цинична усмивка, инстинктивна защитна реакция. Пред осъзнаването какви сме мънички и емоционално крехки. И как имаме нужда да се дистанцираме, да се оттеглим в себе си, за да не рискуваме да бъдем наранени.
Какво е най-лошото, което може да се случи, ако оставя настрана безразличието? Да осъзная, че всъщност ми пука; че ме е страх да се свържа, за да не загубя себе си; че всъщност искам тази връзка и не съм си толкова самодостатъчна, колкото се опитвам да се убедя, че съм. И че не е нужно да съм сама. И ако трябваше да съм сама, нямаше да има други хора. Но ние сме тук, болезнено отделени, за да се научим да се свързваме.
И може би нищо никога няма да е "достатъчно близо", докато сме затворени в материя. Но можем да постигнем поне близостта, на която сме способни в момента. Стига само да спрем да се правим, че не я искаме, че не ни е нужна, че сме над тези неща и търсим просто да се "изчукаме". That's so lame.
Ст. би казал, че доверието не е доверие в другия, а доверие в себе си - да знаеш, че каквото и да се случи, ти ще се справиш. Но доверие е също и някой, който прави всичко по силите си ден след ден да ти предлага разбиране, а не осъждане, приемане, а не отхвърляне, отвореност, а не дистанция и студенина. "Всичко по силите си" - защото сме просто хора и доверието не е перфектно. И всъщност винаги правим всичко по силите си. Просто наскоро разбрах, че силите ми се простират по-далече. И в духа на новите начала, на които ми е тръгнало и без това, си обещах, че следващия път ще бъда с човек, чиито сили се простират поне толкова далече и с когото взаимно се вдъхновяваме да проверим колко още по-далече можем да стигнем; че следващия път ще бъда (с) потенциал и готовност, а не списък от качества.