2017/06/20

Weirdo

Няма да спра да съм странна. Никога не съм се имала за такава, никога не ми беше хрумвало, че вижданията ми, мечтите ми, идеите ми, вкусовете ми, начинът, по който (искам да) живея, книгите, които чета, начинът, по който общувам с хора... или каквото и да било в мен е "странно". Никога не си бях представяла каква силна реакция могат да предизвикат всички тези неща у другите. Е, за някои е ясно - излизам с жени, не държа да имам деца, не ям месо, не взимам хапчета за щяло и нещяло, и явно съм откачалка, щом ходя при психотерапевт от време на време, а да не започваме изобщо с политическите ми възгледи, защото те са по-страшни от всичко до тук изброено.
Но дори не си бях представяла например, че някой може да има проблем с вкуса ми за филми. Че може да изляза "странна" само защото искам бели стени и тъмен паркет. Че съм някакво чудовище, понеже не обичам да се виждам с хора, с които няма какво да си кажа. Че имам твърде много скъсани дънки. Или че някой изобщо би си позволил да ми дава акъл какво да работя (трябва към нещо по-доходоносно да се насоча, ама що не съм записала финанси, а де?!).
Уел... явно съм особнячка. Не обичам да ми дават съвети, защото знам какво искам и знам как да го постигна. Ако не ти звъня и не ти пиша, то е защото не искам - не че не те харесвам, просто нямам нужда от присъствието ти. Ходя сама на разни места, защото не ми трябва компания. Ако някой е в живота ми, значи е специален. Нямам място за хора, които не са. И за разни "неща" нямам място: нямам място да си мълча, когато имам категорично мнение, нямам място за хора, които ми държат неуважителен тон, нямам място да съм търпелива към нечие постоянно критикарство, нямам място да пренебрегвам себе си, да се замислям дали не смущавам и безпокоя някого със съществуването си, нямам място да убеждавам някого, че заслужавам времето, вниманието и привързаността му, нямам място да се безпокоя за всяка дребна грешчица, която направя, и за всеки момент, в който червилото ми е леко размазано, обувките ми са напрашени и вероятно имам спанак в зъбите. Нямам място за нищо, което няма да ми липсва. Като роклите, които никога не съм обличала, и токчетата, на които не мога да ходя. Като месото, което не обичам, колкото и да им бърка на някои хора в здравето (да, мамо, от седмици не съм яла и яйца).
Защото вместо това имам място, време и сили за много други неща. Неща, които допринасят за качеството на живота ми. И ако в някакъв момент настояваш да направя място за многобройните ти изисквания към мен и да започна да се съобразявам с тях, значи мястото ти не е в живота ми, след като явно не ти пука за качеството му.
Защото всяко малко нещо е от значение. Как и с кого ще си прекарваш времето е най-важното решение в живота ти, защото това време е животът ти. Така че, мили ми човеко, който четеш това в момента, не си прекарвай времето в излишни опити да оправдаеш правото си да живееш по начин, който те прави щастлив, и да харесваш нещата, които харесваш, и да настояваш до Бога четката ти за зъби да е люляково лилава, защото тъпата четка също е важна, по дяволите, и не, не е дребнаво да ти пука за малките неща, с които се заобикаляш. Хората, които заслужават да бъдат част от живота ти, ще уважават теб, ще уважават щастието ти, ще уважават изборите ти и няма и да им хрумне дори да поставят под въпрос всичко, което си.
Това ми е поредното навременно напомняне, аз всъщност ги знам всичките тези неща. И всеки път все по-бързо режа хора, на които не им е мястото в живота ми по една или друга причина, и все по-малко се обяснявам какво и защо правя. Смятам да продължавам да си бъда странна, каквото и изобщо да значи това. Един ден искам да мога да кажа, че съм била всичко, което съм дошла тук да бъда, защото съм имала смелостта да съм "странна" и да не правя компромиси със себе си в името на нечие спокойствие... било то и собственото ми.    

2017/05/15

Не се вкопчвайте в децата си

Напоследък изглежда всички, които следя в социалните мрежи, са бременни. Отнема ми известно време да реагирам по начина, по който се очаква, т.е. да се зарадвам за тях и прекрасния период, който ги очаква... и все пак е по-добре от преди. Преди ми ставаше лошо и изпитвах смъртен страх, само като видех бременна жена на улицата. Мислех си, "горката, тя не го знае още, но животът й приключва - до тук с всички други радости, с кариера, пътувания, време за себе си, край със сексуалния й живот такъв, какъвто го помни, край и с романтиката в романтичните й отношения, ако не и край с тях самите - децата са такъв стрес за една връзка, а като се разделят, и тя остане самотна майка... ужас!". Изобщо, представях си най-лошия възможен сценарий, оплаквах я, оплаквах и себе си в една хипотетична подобна ситуация, кръстех се и се благодарях на Бога, че не съм на нейно място.
И няма да лъжа, все още ме е страх от майчинството. Но напоследък като че ли съм започнала да допускам идеята... евентуално, може би, в далечното бъдеще. С всички уговорки, че това няма да измести останалите важни неща в живота ми, които му придават усещане за смисъл и стойност, и цел, и радост; че в нито един момент след първите три-четири месеца няма да си стоя закрепостена вкъщи, съществуваща само и единствено през детето си и неговите належащи биологични и емоционални потребности; че ще продължа да бъда преди всичко човек, индивид, а не просто нечия майка. 
Но какво чета в коментарите под всеки подобен пост? Че майчинството е най-хубавото, най-смисленото, най-струващото си нещо в живота, венец на щастието, на способността за съзидателние, на всички радости в живота и въобще... не си завършена, осмислена и реализирана, ако не го направиш. Сега, тук е моментът да отбележа, че обожавам деца и намирам отглеждането им и като цяло общуването с тях за много смислено и обогатяващо преживяване. Но не всеки има нужда от точно такъв тип опит в живота си, той не е незаменим и ми се струва обидно схващането, че едва ли не нищо друго на тоя свят не може да те научи на това, на което едно дете може. 
Това, което ме ужасява, е идеята да се вкопча в детето си, да имам само детето си, да го превърна в свой смисъл и най-голяма радост, в център на съществуването си. По същия начин, по който вярвам, че романтичните отношения са нещо прекрасно и ценно, но да нямам нищо извън партньора си, нищо друго, сравнимо по усещане за смисъл и щастие, ме плаши. Защото това значи да се откажа от себе си. На мястото на "себе си" да сложа "майка" или "партньор в живота". И ако някога загубя едно от двете, и вече няма "себе си", на което да се опра, какво ще правя? 
Животът е толкова красив, светът е толкова голям, и толкова много мога да направя за хората. Да се затворя само в една или няколко роли, да се радвам само на едно или няколко неща, ми се струва такова чудовищно ограничение. Има толкова неща, които си струва да видиш, да усетиш, да изживееш, и толкова много, в което да вложиш любовта си - как би могъл някой да каже, че да си майка е най-хубавото от всичко? 
Може би хората, които го правят, жените, които не могат да видят живота си без деца и не могат да си представят да нямат и да не съжаляват за това, имат такава отчаяна нужда някой да ги обича и да се нуждае от тях, че са готови сами да го създадат. И после, когато няма вече "себе си", а само "мама", така се вкопчват в децата си като най-ценен източник на обич и като най-важна своя идентичност, че тези малки създания нямат шанса дори да се почувстват отделни личности, да бъдат самостоятелни и свободни от очакванията да носят пълна отговорност за чуждото щастие. 
Не искам това да съм аз. Ако някога имам деца, не искам да ги задушавам. А ако нямам, знам, че животът ми няма да е празен без тях. Ако нещо поне съм научила до сега, то е, че трябва да можеш да си се представиш щастлива и без нещата, които искаш, преди да обещаеш на някого "до теб съм". Защото не можеш да си "до" някого, от когото си зависима. Не можеш да обичаш пълноценно някого, от когото зависят щастието ти, равновесието ти, смисълът ти - защото не можеш да го пуснеш, не можеш да го оставиш просто да бъде, да прави изборите си, да е щастлив без теб, да е далеч от теб. Винаги ще искаш да го контролираш и моделираш по вкуса си, нали щастието и себестойността ти зависят от поведението му. Винаги нещо в него ще "одобряваш" и "неодобряваш"... а обичта няма нищо общо с одобрението; нищо общо с това да си съгласна с някого; нищо общо с твоята преценка какво би следвало да му носи щастие. 
Затова, бъди някоя, преди да бъдеш нечия - нечия дъщеря, приятелка, партньорка, майка... 

2017/04/19

Честността е най-добрата политика

Много са ми смешни някои девойки, като започнат да обясняват как "вече няма мъже", вече жените преследват мъжете, а не обратното, мъжете не си правели труда да ги ухажват и разбира се, за всичко това феминизмът е виновен. Скъпи, девойки, спрете да ги "преследвате" тия мъже. Човек, когото трябва да убеждаваш и кандардисваш, не е човек, който иска да бъде с теб. Любовта е взаимност. Другото е... някаква форма на самоизтезание. Или опит да придадеш смисъл на живота си, защото не вярваш, че си завършена и достатъчна, ако не накараш, не заставиш, не принудиш някого да те обича. Пресладвайки го. Чакайки го. "Ухажвайки" го. Докато всъщност можеш да правиш толкова по-смислени неща с времето си. И да не превръщаш живота си в чакане някой да се появи и да те обикне, спечели и направи щастлива. Обикни се и се прави щастлива сама. И после, ако някой се появи в живота ти, още по-добре. Но този някой няма да се появи и да ти свали звездите само защото си се тръшнала колко празен е животът ти без мъж до теб, който да те ухажва, докато ти въртиш очи и повтаряш "ама не, моля ти се, аз... такова...". 
И феминизмът не ти е виновен за това. Феминизмът насърчава към максимална искреност и директност в отношенията между хората - "не" значи не, "да" значи да. Ама не е интересно. Ама няма драма. Няма интрижка, няма какво да му се чудиш, да му интерпретираш половинчатите изказвания, да се измъчваш от някакви недомлъвки, да се правиш на интересна и да се дърпаш, да го впечатляваш и да се бориш за вниманието му. Някак "постно" е едва ли не. What you see is what you get. Имаш интерес, показваш го недвусмислено. Не получаваш интерес отсреща, тръгваш си. И си спестяваш толкова време така. Един живот имаш все пак и той е за да си щастлива. Не за да вехнеш над Messenger и да умуваш дали не ти пише защото просто чувствата му към теб са твърде силни и се е уплашил или го е страх от отхвърляне и чака ти да му пишеш и да го увещаваш, че е безопасно да се влюби. 
Няма такива работи. Или искаш смислена връзка, или искаш да ти е "интересно" (т.е. драма). Ако искаш смислена връзка, тя означава откритост. Още от първия ден. Имаш чувства - показваш ги, нямаш чувства - заявяваш го ясно и категорично. А какво се случва от другата страна, не можеш да гадаеш... И все пак липсата на ясни индикации за интерес говори по-скоро за липсата на такъв. Човек, който иска да е с теб, ще се постарае да разбереш за това. 
Простичко е. Или по-скоро би могло да бъде. Ако спрем да се страхуваме от емоциите си и от това да ги изразяваме открито. Защо нямаш проблем да напсуваш някого, но ти е толкова трудно да покажеш на човека, когото харесваш, че го харесваш? Толкова ли е "смотано" да си този, който прави първата крачка, който казва "така стоят нещата, пък ти както искаш"? Според мен даже е смело. Ама какво, като някой ще те отхвърли? Ми, хубаво, ще си поревеш малко и животът продължава. 
Ама, неее, ти искаш да си специална и някой да ти сваля звезди. И не, че не го "заслужаваш"... просто забравяш, че за да ти сваля звезди някой, трябва да има сериозна мотивация да го направи. Не всяко момче, което ти стане симпатично някога, ще ти пише поеми и ще ти подарява цветя. И това не те прави по-малко специална. 
Put your big girl panties on и си направи едно преосмисляне на разбиранията и житейските избори. Защо те привличат мъже, които не проявяват интерес към теб или не са достатъчно сигурни в чувствата си? Защо имаш нужда от определен тип отношение, какво ти дава то и как се чувстваш, когато не го получаваш? И всъщност наистина ли имаш нужда от това, или си мислиш, че би следвало да го получаваш, защото "така се прави"? 
Всъщност... знаеш ли, прави каквото си искаш. Ако ти е по-удобно да си нещастна, недоволна и да се оплакваш, продължавай по същия начин. Щастливи хора обаче има и те не живеят в "друг" свят, при "други" обстоятелства... просто нагласата им към нещата е различна.     

2017/04/15

Good Enough

Уча се да ми е "достатъчно". Да се обръщам назад и да си казвам, че днес нещо е "по-добре". Че се грижа по-добре за себе си, че си обръщам повече внимание, че се вслушвам по-добре в тялото си, в емоциите си, в интуицията си.
Уча се да спра да изисквам от себе си съвършенство. С бездушната жестокост, с която го правех преди. Уча се да съм по-мека към себе си, по-нежна, по-приемаща, допускаща, прощаваща.
Уча се къде е границата между необходимостта да оправдая и заслужа съществуването си и преследването на цели. Защото никога нищо няма да е "достатъчно", ако не разбера - дълбоко в себе си, - че аз съм достатъчна. Че заслужавам щастие сега - не след две дипломи, два килограма надолу, ако маникюрът ми е перфектен и постигна просветление.
Уча се, че имам стойност. Без-у-слов-но. Уча се и да съм търпелива. Защото е нормално да не съм научила всичко това все още. Хубавото е, че нямам крайни срокове.
Уча се, че животът има смисъл. Има смисъл, независимо дали съм "бездействала" цял ден вкъщи, или съм написала книга. Понеже се уча да не съизмервам значимостта си и смисъла на живота си с продуктивност за единица време. Или това колко съм прочела, какви оценки получавам, кой ме харесва или не ме и дали, спрямо другите, съм там, където "би трябвало" да съм в този момент от живота си... или по-напред (няма "достатъчно", когато чувството ти за значимост зависи от това).
Изхвърлям от речника си "би трябвало". И изобщо сравненията с другите. Моят път си е мой. И мога да се дразня на нечия перфектна очна линия и да си мисля "тая друга работа няма ли си", но от това по-хубава за себе си няма да стана. Докато не проумея, че съм достатъчна - такава, каквато съм. (С накъдрената очна линия.)
Но е окей да не съм там все още. Понякога забравям откъде съм тръгнала и какъв огромен напредък са за мен "дребните" неща: да изям една салата, вместо бисквити; да се разходя пеша; да разтребя вкъщи; да усетя застоялия въздух и да отворя прозореца; да направя нещо, което не знам как се прави, без да се паникьосам хиляди пъти; да поканя някого да излезем; да натисна "изпрати" без да съм прочитала отново и отново имейла... Всички тези неща, които приемам за даденост, а всъщност са белег на огромно развитие - в мисленето ми, в самоусещането ми, в начина, по който се отнасям към себе си.
На 11 се режех с джобно ножче и се молех за смелостта да натисна повече... или за поне една причина да не го правя. Днес се храня предимно балансирано, разхождам се до вкъщи, танцувам, правя йога, понякога тичам, позволявам си да си почивам, когато съм уморена, казвам "не" (понякога все още колебливо) на хора, които злоупотребяват с времето и помощта ми, подлагам на анализ всички вярвания, които ми пречат, и се уча да говоря за чувствата си, да заявявам себе си и да приемам всичко като ценен урок; имам надежда за бъдещето, че ме очакват все по-хубави неща, че ще разбирам сама себе си все по-добре... с две думи, имам доверие на процеса. И не бързам да си ходя.
И на теб, който четеш този пост, искам да кажа: започни с "малките" неща и не се наказвай, ако не "успееш" от първия път. Предефинирай "успех" - успех е дори когато само се осмелиш на нещо, което преди не би; успех е, ако научиш нещо ново; успех е, ако видиш нещата от друга перспектива или в по-голяма дълбочина; понякога успех е по-рядко да правиш неща, които ти вредят - две цигари, вместо десет, едно кафе, вместо пет, един час по-малко пред компютъра, един ден без телефон, петък вечер без алкохол - каквото и да е. Забележи го, оцени го, сравни го с мястото, откъдето започна. Потупай се по гърба.  

2017/04/10

Тва е щот Меркурий ми е в близнаци

Колко много мразя да говоря. В момента, в който думите ми напуснат контекста на вътрешния ми свят, те вече не отразяват "мен", те вече не ми принадлежат. Те са само фрагмент и подлежат на интерпретация. От хора, които не ме познават, от хора, които не целят да ме разберат, от хора, които няма да ми зададат поясняващи въпроси, от хора, които ще си извадят генерални заключения за мен на базата на отделни реплики. С две думи - хора, които ги вълнувам дотолкова, доколкото да ме поставят в съответната графа.
Все по-внимателно претеглям всяка дума и все повече мълча. Усещам как ми се изплъзва - контролът над интерпретацията. Ядосвам се на хората, на прибързаните им отсъждания. Иначе много ме бива да давам акъл как трябва да "отпуснем контрола". Да казваме каквото имаме да кажем. Да се показваме в целия си шизофреничен спектър дори когато това създава противоречия у другите, дори когато създава противоречия у нас. Да допускаме хората до себе си и тоест да им даваме свободата да не ни разбират, да ни тълкуват погрешно.
Все по-често се хващам да казвам "не, нямах това предвид". И да настоявам да бъда "правилно" разбрана. И или мълча, или се впускам в безкрайни монолози, в които се опитвам да артикулирам за пред другите неща, които аз нямам нужда да бъдат облечени в думи и ако имах избор, бих предавала телепатично като усещания.
Мисля, че затова се влюбих в теб. Заради това, че няма нужда да си довършвам изреченията. Не мога да съм убедена, че наистина ме разбираш, че възприемаш мислите ми такива, каквито се зараждат в мен, че в пространството между двете ни те не претърпяват внезапна промяна. Но поне ми създаваш усещането, че ме разбираш. Сякаш в мен има частички, които са същите при теб, като идентични парченца от пъзел, и думите са просто някаква условност.
Все пак си мисля, че съм се объркала. Не вярвам да си ме заблудила нарочно. Но и не вярвам наистина да ме разбираш така добре, както си мисля понякога. Самоизлъгъла съм се. Но аз не вярвам в случайности.
Понякога се чудя фактите изобщо имат ли значение. Ако ме караш да се чувствам така, може би това е важното, а не какво действително се случва в главата ти. Защото всичко е с причина, убедена съм. Срещнала съм те, за да разбера какво ми е наистина важно, къде са ми приоритетите. Как искам да се чувствам с някого. И колко безполезни и неинформативни са голите житейски факти. Като какво е учила, с какво се занимава, каква музика слуша - всичките тези лексиконни глупости, чрез които си мислим, че можем да опознаем хората. Та, сигурно това е бил смисълът да те срещна. Излиза, че не съм си загубила времето. Макар и да загубих онова неясно изплъзващо се очакване, сякаш някъде там имаш дом, където е възможно да се прибереш някой ден.
Остава да се науча да допускам хората до себе си. А като че ли сега, когато знам какво е да се чувстваш разбрана, неразбирането ми е още по-тясно, още по-болезнено изискващо, отхвърлящо, самотно. Но трябва да им позволя да ме интерпретират през себе си. Не правя ли и аз същото с теб?
Нямам никаква гаранция, че си такава, каквато те виждам... с цялата условност на това. Че дори само моментите от теб, на които съм ставала свидетел, са такива, каквито аз съм си помислила, че са. И бих прекарала живота си в отделяне на фантазията си от действителността, ако приемем, че вярвам, че действителност съществува. Но да не изпадаме в излишен солипсизъм.
Бих те превърнала в най-задълбоченото си изследване. Мога цял живот да потвърждавам или отхвърлям хипотезите си за теб.
Но изглежда, че ролята ти в живота ми не е такава. И аз май съм готова да се доверя на Вселената. Омръзна ми да става по трудния начин. Твърде изморена съм вече.
Изморена съм и да се пазя от погрешните интерпретации. Изморена съм да си подбирам излишно думите, да си претеглям изреченията и да повтарям, че "нямах това предвид". Така че, май и за това ще съм готова скоро. Да пусна теб или, добре, представата си за теб, да пусна и контрола над образа си пред външния свят. Претенциите си за монопол над смисъла.
Може би, в крайна сметка, наистина ти трябва цял живот, за да опознаеш някого. След като ти трябва цял живот, за да опознаеш себе си. И който реши, че знае коя съм след две-три разменени реплики, е свободен да си мисли каквото си иска. Прав им път на хората с отговори.

2017/03/12

Never Asked for Your Opinion

Изглеждаш ми като човек с мнение. Но не бързай да се ласкаеш, защото нямам предвид международната политическа ситуация... или пиесите на Чехов. 
Струва ми се, че имаш мнение за мен. Та, ако някога се чудиш защо те отбягвам... 
Хората знаят разни неща за мен по две причини: по стечение на обстоятелствата или защото са ми спечелили доверието. Ако е първото - нямаш право на мнение. Не конкретизирам, не навлизам в подробности, не споделям наляво-надясно всички нюанси на отношението си към живота, всичките си мнения и мисли, вярванията си под и между пластовете ирония или искреност. Следователно не ме познаваш. И значи нямаш право на мнение. 
Не знам що за наглост е обаче да ми даваш съвети. Да настояваш, че знаеш какво е добро за мен. Да имаш мнение за живота ми и как го живея. Да спориш с решенията ми. Да ме убеждаваш, предупреждаваш, да се опитваш да ми помагаш, когато не съм искала помощ. Да се изненадваш на мнението, което съм изразила, или на нещо, което съм направила, сякаш ме познаваш и изведнъж се държа "не като себе си". 
Ако поведението ми противоречи на представата ти за мен, отговорността категорично не е моя. Аз не се задължавам да отговарям на очакванията ти, да съм тъждествена с интерпретацията ти... или дори да съм тъждествена сама на себе си от преди пет минути. 
Затормозява ме това очакване да съм последователна и монолитна. Ако вчера съм казала, че мразя шоколад, не пречи днес да изям два. Ако вчера съм била сериозна и отговорна, не можеш да ми държиш сметка, че днес съм инфантилна и се лигавя. Ако преди десет минути съм била уверена и силна, а изведнъж ме е страх да изляза навън, не значи, че съм се преструвала. 
Изморяват ме генералните изводи на хората. Закъсняла съм веднъж и значи не може да се разчита на мен. Загубила съм нещо от преди една година и значи в моите ръце всичко се затрива. Не ми се яде месо и значи съм вегетарианка. Веднъж ми е било приятно някой мъж да флиртува с мен и значи всеки има шанс. Отбягвам непознати и значи съм резервирана или дръпната и студена. Вярвам в свръхестественото и значи отричам науката. Не става така.
Понякога, в определени настроения, при дадени обстоятелства и с някои хора мога да съм каква ли и коя ли не. И ако с теб съм най-голямата кучка, то това не е защото някъде дълбоко в същността си аз вдействителност съм такава и просто го "крия" пред другите. 
Безкрайно уморена съм от мнението на хората. Особено когато е "положително". Извинявай, лельо Сийке, че изпсувах и следователно не съм порядъчната дама, на която давам вид понякога. И да, по принцип вярвам в брака и искам някоя неделя сутрин да има за кого да направя гофрети, но от време на време имам нужда да се събудя до някоя, която знам, че няма повече да видя. Искам "завинаги", но не мога да ти обещая. 
Това не значи, че съм непостоянна в чувствата си. Не значи, че не мога да поема ангажимент, да направя каквото съм казала или да разчиташ, че няма изцяло да си променя мнението и представите за света от днес за утре. Но ако се опитваш да ме манипулираш с личната си несигурност, за да се съобразявам с очакванията ти, не можеш да ми се сърдиш, че не искам да те допусна до себе си. 

2017/02/18

Все те виждам - обесена на балкона. Както те бяха описали в онази статия. Разлагащото ти се на юлското слънце тяло. Първата нощ те сънувах така. После все съм те сънувала жива. Вкусът ми към конспиративни теории... мога да си измисля всичко - всякакви причини... да се престориш. Крещяла съм името ти по софийските улици. "Цветина, моля те, върни се при мен! Цвети, къде ме остави?!" Била съм ти бясна... и съм те оправдавала. Надявах се да си на по-добро място. Искаше ми се и аз да съм.
Не знам къде са те заровили. Не искам да ти нося цветя, ти би се разстроила толкова много, че някой е откъснал цветята и ги е сложил на някоя витрина. Но понякога, когато ги виждам, се сещам за теб и ми е адски тъжно, че няма достатъчно красиви цветя, които да ти донеса. Където и да си, по дяволите. Знаеш ли колко пъти съм поглеждала към небето... като бях малка, мама ми казваше, че хората, които умират, отиват на небето. И аз го гледах и крещях "Цвети, къде си?!" Цвети, моля те... моля те, отговори ми.
Не мога да ти кажа, че ми липсваш, защото не е липса това. Мислила съм си колко ти е лесно - просто си си тръгнала и толкова. Знаеш ли, животът за никого не е лесен. Но аз оставам. А ти ме напусна. Изостави ме. Така че, не ми липсваш - чувствам се изоставена. И то изоставена в този глупав скапан свят и не мога даже да си поплача на рамото ти, затова крещя към небето... но просто не мога да осмисля, че те няма. Не мога дори да си представя какво е да те няма.
Онази сутрин се събудих с най-истинното усещане, че още си тук. И тя ми каза "Блатна, минаха 5 години, преживей го най-накрая." А аз просто не мога и не мога да приема, че те няма.
Боли ме от мисълта колко сама си се чувствала. Понякога си мисля, че те разбирам. Усещам, че не ми е тук мястото и ми липсва някакъв имагинерен дом, в който все пак си мисля, че ще се върна... някога. Надявам се сега, където и да си, да си си вкъщи.
Надявам се "един ден" и аз да съм вкъщи.

2017/02/01

Oh, Lazy Day

Има и такива дни. Оставам си вкъщи вечер. Спя цял следобед. Хапвам си брауни, не ми пука. Правя си чай. Поработвам си... флегматично. Но няма да започна курсовите сега. И няма да изляза на бар с приятели.. дори за да полея изпита.
Показах си носа навън за пет минути и ме налегна добре познатата зимна депресия. Все същата студена меланхолия, вечерна празнота. На онези хора, които казват, "не чакай лятото, за да се радваш на живота", мога само да кажа... успех. Зимата не е за хора. Всъщност, има някакъв смисъл, не бих се лишила от което и да е чувство. Но има и такива дни... в които усещам в себе си смъртта на природата. Необятната липса. Оголения скелет на земята под краката си. Мълчанието й.
Все ме е страх, че времето минава и аз го пилея. Безценните ми те секунди. Не мога да чакам до пролетта, за да си живея живота. Но има и такива дни. В които да си останеш вкъщи, каквото и да се случва навън. И да си пуснеш филм. И да си правиш глупави тестове в Бъзфийд. По пижама.
А, да, и в случай, че някой се е чудил точно колко голяма лигла съм - докато пиша това, съм гушнала любимото си плюшено мече. Понякога имам нужда от експертна прегръдка.

2017/01/24

Home

Понякога се чувствам като кораб насред морето и нямам представа нито как съм се появила там, нито къде съм била преди това, нито къде точно отивам. В началото е вълнуващо и искам да обиколя всичко на посоки, да се изгубя, да се поскитам и всеки бряг ме кара да обръщам към хоризонта. Всеки остров, който протяга ръце да ме задържи, ме кара да искам се озова без видима суша.
Но после скитосването ме уморява. Дотяга ми. Няма къде да спра. Има хиляди острови, на които да корабокруширам от изтощение, и нито едно пристанище, което да ме приюти. И искам просто да спра някъде. За малко, само колкото да си почина преди да потегля отново.
И не, не просто "да спра някъде", а да се върна. Да има къде да се завръщам. Да се прибера вкъщи. Да се усетя принадлежаща. Да се почувствам на място. Да бъда "у дома".
Снощи С. каза "целият живот е пред теб" и това ми прозвуча адски изморително. Не мога до безкрайност така. Само като си представя да продължавам непрестанно да се скитам още 20, още 30, още 40 години... без да се спра за малко, без да се прибера у дома, без да знам изобщо дали някъде там е моето пристанище...
Толкова съм уморена вече, че цялата съм се превърнала в умора. И се уморих от умората си... тоест, уморила съм се от себе си.
Изнемогвам и имам чувството, че няма да го дочакам това пристанище, този мой лелеян дом, и просто ще се разпадна в морето под тежестта на това безкрайно пътуване.
Чувството много ми напомня за онова пътуване в Париж. Всичко там беше толкова красиво и исках да посетя толкова места, за които знаех, че няма да ми стигне малкото време, което имах, но колкото и да ми беше красиво и колкото и да исках да видя всичко, бях изтощена от ходене и никоя пейка не ми предоставяше покой.
И това, че целият ми живот е пред мен е като цялото море да е пред мен, додето ми виждат очите. Постоянно гоня хоризонта и отвъд него се открива само още море. И вече спирам да се надявам на пристанище.  

2017/01/11

За семейните истории, силните жени, любовта и други неща, за които се присетих

Баща ми (говори за мен): "Тя сигурно е влюбена..."
Аз: "Сякаш има в кого."
Бащата отново: "Как да няма, има толкова хубави мъже."
Майка ми бърза да се намеси: "И други хора!"
Ах, неловките "семейни вечери". Политиката и религията при нас не са единственото, което всява смут по празници. На майка си "казах" още на 11. Тя го прие драматично, но с времето свикна да слуша за момичетата, в които се влюбвах, и един ден (аз тогава плачех за една прекрасница, която ми разби сърцето) дори стигна до там да ми каже, че някой ден ще си намеря "своята принцеса на бял кон". Ако имаше нещо, което да ме накара да ревна още по-силно, това бяха думите на майка ми. Беше едно от най-трогателните и любящи неща, които е правила за мен.
На баща си "казах" на 14 или може би бях на 15... но подозирах, че той вече знае. И действително не беше изненадан. Съжалих още в същия момент. Първоначалната реакция и на двамата беше израз на интернализирана мизогиния. Майка ми ми обясни, че жените са ужасни и никога няма да се разбера с жена, докато баща ми изрази съжалението си, че съм такова хубаво момиче и едва ли не си похабявам хубостта. Но докато майка ми си промени отношението, баща ми продължаваше да недоумява как е възможно да си падам по жени, защо съм такава "радикална мъжемразка", кой е мъжът във връзките ми и кога точно ще се вразумя и ще "спра с глупостите".
Една вечер, когато тръгнах да излизам от вкъщи в 12 ч. вечерта, за да се сдобря за пореден път с тогавашната си приятелка, майка ми се опита да ме спре с думите "човек, който те обича, не се държи така с теб". Тогава това ми се струваше като нагла намеса във връзката ми, може би дори страх, че изведнъж вече съм пораснала и ще ме загуби, а може би и някакъв израз на зле прикрито неодобрение. Чак сега осъзнавам, че единственото важно за нея е да бъда с човек, който наистина ме обича. Тя винаги е била тази, която ми е повтаряла, че заслужавам повече.
Ако мога да разчитам изобщо на някакво разбиране от някой от родителите си, това е майка ми. Тя никога не е била типичната топла и обгрижваща майчина фигура и никога не сме имали кой знае какви отношения, но въпреки това усещам някаква връзка с нея. Тя знае какво е да те обичат по-малко, отколкото заслужаваш. Въпреки че нейните издънки бяха по-големи, винаги съм имала усещането, че тя е била тази, която обича повече. На фона на нерешителността на баща ми, на колебанието и постоянната му несигурност дали си струва да остане, дали няма да му е по-лесно да си тръгне, дали няма пък да обича някоя друга след време, майка ми винаги е била лудо влюбена в него, тя винаги е била "оставам". Въпреки всичко. Въпреки разстоянието, въпреки неодобрението на родителите им, въпреки всички други неща, които е можела да има вместо това... тя е била сигурна какво иска и е била готова да се бори за него. Жените са толкова смели, когато обичат.
Хората казват, че съм одрала кожата на баща си, но това специално съм го наследила от нея. Не ми трябват никакви приказки, филми на Дисни или романтични комедии, за да знам как изглежда жена, готова на всичко за любовта си. Малката русалка пасти да яде.
Така че, тате, за какво ми е на мен някой "хубав мъж", след като знам, че на света има силни, смели, решителни жени, които без всякакво колебание остават до теб през най-големите бури, жени, които стават по-страшни от природни стихии, когато се влюбят, и могат и да сринат света, и да го построят наново? Имала съм късмета да се превърна в такава жена и точно такава жена искам в живота си. Затова, да... докато не я срещна, наистина няма в кого да се влюбя.

(Докато пишех този пост, попаднах на следното видео: https://www.facebook.com/pinknews/videos/10153876903101518/?hc_ref=NEWSFEED)

2017/01/08

Intimacy

Не ми е забавно. Тя казва, че й харесва, но не виждам на какво отгоре, при все, че на мен ми е толкова безразлично. Не може да не го усеща... Аз го усещам. Можеш да ми кажеш каквото си искаш... искаш да ме изчукаш? Колко прекрасно звучи. И какво, като ми вържеш китките над главата? И какво, като изимитираш страст, която я няма? Going through the motions.
Въжетата не ме вълнуват, вълнува ме интимността. Въжетата са без значение, ако го няма усещането за уязвимост и доверие в другия. В това е "тръпката". Както една приятелка казва, моят кинк е доверието... така че мога да мина и без въжета.
Адски нелепо е. Размятам някакъв кожен камшик - защо, по дяволите?! Дано поне на теб ти е забавно, мога да продължа с театъра, щом ти харесва... но аз лично умирам от скука. А като се замисля, ми става тъжно. За цялата тази куха конструкция, която изграждаме, за да скрием липсващата близост. Разбира се, че ти имам доверие, щом те оставям да ми завържеш ръцете... но явно ти нямам доверие, щом през цялото време съм в главата си и си мисля за други неща.
Можеш да ми кажеш каквото си искаш... дори такива малки неистини като това, колко ти е комфортно с мен, колко ми имаш доверие... Като го изричаш на глас, по-лесно ли ти е да го повярваш? И аз обаче се вживявам. От импровизацията ми върху "улична котка призовава Сатаната" до "невероятно е колко безтегловна ме караш да се чувствам". Но аз не искам да излъжа теб, аз само искам да излъжа себе си.
Отгоре на всичкото, аз съм силна и независима, и своенравна, и познай точно колко бързо ще си тръгна, ако ми кажеш, че съм "твоя". Твоя на куково лято. Твоя друг път. Всъщност може би първо ще ти дръпна една лекция как никой на никого не принадлежи и как аз специално нямам дом никъде, никъде не съм на мястото си и съм толкова ничия и толкова чужда, че може би единственото ми място е в роман на Труман Капоти. Това са такива глупости. Ако знаеш как искам поне веднъж да се почувствам "на мястото си" в нечии прегръдки, поне веднъж да се прибера "у дома", поне веднъж да мога да кажа "твоя съм" на някого и да не ми се къса сърцето. Твоя съм... моя си... Може би за броени дни или за хилядолетия напред, наистина няма значение. Интимността няма "препоръчително до... виж датата на опаковката".
И не е само кожа до кожа, това не е достатъчно близо. Става въпрос за мислите ти в нередактиран вид. От какво те е страх наистина, не паяци или змии. Къде боли... откога... кой пръв ти разби сърцето... какво те държи жива... какво те кара да се чувстваш жива... какво искаш най-много от всичко... какво е това, което винаги сякаш липсва, локализирай го в тялото си, покажи ми къде... изморена ли си... в какво вярваш... разплачи се пред мен... развикай се за нещо... кое е най-ужасното, на което си способна... наистина ли мислиш, че не мога да те обичам и така...
У всеки мога да доловя това смътно, може би погрешно разпознато усещане. Че сме създадени за много по-дълбока близост, отколкото сме способни да си дадем дори в моментите на най-голяма уязвимост и откритост. Аз спрях да го наричам самота. То е толкова повече...
То е, когато искам да допра връхчетата на пръстите си до скулите ти; да те прегърна много внимателно; да разлея цялата си нежност като мастило под кожата ти. И когато ме е страх, че ще те разкъсам, защото фрагментираната ти цялост не отговаря на всичките ми въпроси и искам повече от клетките на кожата ти, искам най-малката градивна частица... но знам, че стигна ли до нея, ще загубя "теб". И "самотата" е някъде между най-малката частица и цялото, между нежността, която пораждаш, и желанието ми касапски да те разглобя.
Изчукването не затваря пропастта, не хвърля даже временен въжен мост. Но "да правим любов" предизвиква мигновена цинична усмивка, инстинктивна защитна реакция. Пред осъзнаването какви сме мънички и емоционално крехки. И как имаме нужда да се дистанцираме, да се оттеглим в себе си, за да не рискуваме да бъдем наранени.
Какво е най-лошото, което може да се случи, ако оставя настрана безразличието? Да осъзная, че всъщност ми пука; че ме е страх да се свържа, за да не загубя себе си; че всъщност искам тази връзка и не съм си толкова самодостатъчна, колкото се опитвам да се убедя, че съм. И че не е нужно да съм сама. И ако трябваше да съм сама, нямаше да има други хора. Но ние сме тук, болезнено отделени, за да се научим да се свързваме.
И може би нищо никога няма да е "достатъчно близо", докато сме затворени в материя. Но можем да постигнем поне близостта, на която сме способни в момента. Стига само да спрем да се правим, че не я искаме, че не ни е нужна, че сме над тези неща и търсим просто да се "изчукаме". That's so lame.
Ст. би казал, че доверието не е доверие в другия, а доверие в себе си - да знаеш, че каквото и да се случи, ти ще се справиш. Но доверие е също и някой, който прави всичко по силите си ден след ден да ти предлага разбиране, а не осъждане, приемане, а не отхвърляне, отвореност, а не дистанция и студенина. "Всичко по силите си" - защото сме просто хора и доверието не е перфектно. И всъщност винаги правим всичко по силите си. Просто наскоро разбрах, че силите ми се простират по-далече. И в духа на новите начала, на които ми е тръгнало и без това, си обещах, че следващия път ще бъда с човек, чиито сили се простират поне толкова далече и с когото взаимно се вдъхновяваме да проверим колко още по-далече можем да стигнем; че следващия път ще бъда (с) потенциал и готовност, а не списък от качества.