2016/12/09

Ей така - за търсенето, нетърсенето, намирането, бъденето и духовната снобарщина

И друг път съм писала по темата, но днес постът ми е вдъхновен не само от личните ми преживявания, но и от чужди постове, на които попадам напоследък в духа на "нищо не търся вече", "аз просто съм" и т.н. holier-than-thou ню ейдж глупости. И защо това ме дразни, защо реагирам остро, защо изобщо пиша това? Защото и аз не съм спасена от духовната снобарщината и вулгарното чувство на превъзходство над "неосъзнатите плебеи". Както и от клишетата, високопарните думички, кухите фразички и позьорството.
Един момент ми се върти в ума напоследък: аз на 16, как казвам "ако искаш да зарадваш някого, трябва да му дадеш нещо, което радва него, а не теб, не това, което си мислиш, че би трябвало да го радва". Аз на 16 бях уж много "напред" в "тия неща". Но чак сега, 6 години по-късно, мога да поставя изказването си в по-широк контекст и наистина да разбера какво означава това - за взаимоотношенията ми с хората, за връзката ми с мен самата, за живота и преживяванията ми до момента и в момента. Изобщо, за отношението, което съм възприела и към което едновременно непрекъснато се стремя.
Много е лесно да кажеш нещо и да си мислиш, че наистина го разбираш, да го превърнеш в норма, императив на поведението си и да гледаш отвисоко всеки, който си мислиш, че "не разбира". Ах, тези удобни хора, дето все не ни разбират. Колко са щадящи към егото ни, превръщайки ни в "мъченици на вярата", неразбрани и неоценени творци, вечно наранени от грубия свят алтруисти... и последният да затвори вратата -исти. Хем жертви, хем никой не ни заслужава, хем пък сме толкова добри и раздаващи се - въобще, едни такива светли и прекрасни.
А сега, майната ни на нас, всички такива духовно извисени мрънкачи. Да вземем да се стегнем малко, а? Разбирам триумфалното усещане, че нещо си прозрял, нещо си намерил, осъзнал и осмислил, че си по-добър, отколкото си бил вчера, но... спри се до тук. По-добър от себе си в минало време може, по-добър от другите - не. И не защото е "грозно", нескромно, високомерно или както там ти идва да го наречеш, не защото е по презумпция "грешно", а защото забравяш да отбележиш пред себе си, че всъщност нямаш представа какво се случва в световете на другите хора.
Всичките им думи стигат до теб изопачени, изкривени през призмата на собствените ти разбирания и смисли - а това е, което всъщност усещаме като "отхвърляне". И за да има "приемане", трябва първо да се дистанцираме от собствените си интерпретативни механизми и схеми и да чуем какво те ни казват - а не селективно да възприемем каквото нас ни вълнува, каквото ние сме склонни да разберем и каквото на нас ни изглежда допустимо. Понеже няма такова нещо като "не мога да разбера", има само "не искам", "не съм готов" по една или друга причина. Разбира се, че тази причина е важна и си струва да се вгледаме в нея, но е крайно време да се откажем от това да я използваме като оправдание.
Разбери, че нямаш оправдание. За нищо. Имаш само причини, обстоятелства, фактори. Но оправданието е нещо друго - то те освобождава от отговорност в собствените ти очи и в очите на вечните мазохисти, готови да бъдат винаги неразбрани и отхвърлени, защото така им е удобно, защото и на тях това им дава оправдание. И чувството за вина не е много по-различно - то ни освобождава от отговорността, превръщайки ни в жертви на собствените ни минали грешки: "о, горката аз, била съм толкова неосъзната в поведението си". Айде, моля ти се.
Помисли си: без оправданията и чувството за вина, каква опция ти остава? Какво отношение към "грешките" ти, към хората около теб, към теб? Без тези защитни механизми уязвим ли се чувстваш? Некомфортно разсъблечен? Не знаеш какво да кажеш, не върви да си като "ама, аз, такова" - това е оправдание, не можеш да кажеш и "толкова съжалявам"... какво?
Ами, нищо, това е. Мълчание. Приемане. На себе си и на всичко останало. Неосъдително, неоправдаващо - просто приемане.

No comments:

Post a Comment