2016/12/31

2016/2017

За първа година не си обещавам нищо конкретно за следващата. Никакви места, на които да отида, никакви книги, които да прочета, никакви навици, от които да се откажа или да придобия. Само да съм по-смела. По-гъвкава. По-приемаща. И по-мила към себе си.
Тази година осъзнах колко силна и борбена мога да бъда. Колко издръжлива, решителна и целеустремена. Така че, за мен 2016 беше прекрасна година. При все цялата болка в началото й, разочарованията, трудните периоди и моментите на съмнения и чувство за вина, че правя правилното нещо за себе си.
Затова, ако мога да ви пожелая нещо, то е да не изпитвате вина, че правите правилното нещо за себе си, да не се отказвате само защото е трудно, да не се примирявате и да не правите компромиси със себе си и живота си.
И ако трябва да съм честна, страх ме е. Но да сме смели не значи да не ни е страх, значи просто да сме уверени, че каквото и да се случи, ще намерим начин.
Весело посрещане на новата година. Обличайте си хубавите дрехи просто защото. Не чакайте поводи за това и онова. Отворете си най-хубавата бутилка вино в някоя с нищо неспециална вечер. Не пропускайте да излезете с приятели само защото не сте си измили косата. От време на време оставяйте днешната работа за утре. И винаги казвайте какво искате дори шансовете ви да не изглеждат добри, защото никога не знаете дали няма внезапно да получите повече, отколкото сте очаквали от живота.
Надявам се 2017 да е годината на сбъднати мечти.

"2017 the year of the “go for it”. There’s nothing to lose, everything to gain"

2016/12/13

да си жена

тази болка ми е непозната. не сме си правили компания преди. но тя се настани днес някъде между ключиците и ребрата ми. и засега й е уютно. странно ми е, защото до сега на нищо друго не му е било уютно там. условията не са приятни. става дума за едностайно пространство. твърде тясно е за нещо по-малко от нея. та, тя се настани там днес и донякъде е всъщност изненадващо, защото отдавна не се бяха вясвали никакви наематели.
"поне не е вече празно", каза ми Блатна. тя ми говори така понякога. нацупи устнички и се сви в ъгъла. виждам я с онази бяла рокличка с червените къдрички. "защо тати си тръгва?" тати казва, че ме обича и аз му давам моя снимка на вратата. да не ме забрави. мама плаче. за пръв път през нея разбрах какво е да не те обичат. "тя по-хубава ли е от мен?" не, моята мама е най-хубавата. как може някой да не обича мама.
да си жена значи да не те обичат.
Блатна ходи на училище сама и се чувства много голяма. но не иска да се чувства толкова голяма. не чак толкова голяма. "защо този чичко ме пипа така?" той каза, че така стоят нещата, понеже съм момиче. но аз дори не съм красива. миличка, спри да плачеш. да си жена значи да те боли.
"той по-добър ли е от мен?" каква си ми наивна, Блатна. откъде ти хрумна, че точно тя ти е разбила сърцето. то дори не беше по начало цяло. тя просто потвърди това, което знаеше. да си жена значи да не те обичат.
тя казва, че ме обича и вече не питам защо си тръгва. "обичам те" е нещо, което хората казват с единия крак от другата страна на прага. този път трия снимки във фейсбук. не ми трябва да ме помни.
тя е много уморена след работа и трябва рано да става за работа. и аз й досадих с моите тревоги. не иска да говорим. не иска да ме прегърне. смущава я, че плача. а аз просто плача, защото никое близо не е достатъчно близо. да си жена значи да си сама. дори когато някой е в теб.
затова избирам да съм сама без други хора.
от много неща мога да избягам, но не и от това, че съм жена. а да си жена значи да не те обичат. да си жена значи да те боли. да си жена значи да си сама.

2016/12/09

Ей така - за търсенето, нетърсенето, намирането, бъденето и духовната снобарщина

И друг път съм писала по темата, но днес постът ми е вдъхновен не само от личните ми преживявания, но и от чужди постове, на които попадам напоследък в духа на "нищо не търся вече", "аз просто съм" и т.н. holier-than-thou ню ейдж глупости. И защо това ме дразни, защо реагирам остро, защо изобщо пиша това? Защото и аз не съм спасена от духовната снобарщината и вулгарното чувство на превъзходство над "неосъзнатите плебеи". Както и от клишетата, високопарните думички, кухите фразички и позьорството.
Един момент ми се върти в ума напоследък: аз на 16, как казвам "ако искаш да зарадваш някого, трябва да му дадеш нещо, което радва него, а не теб, не това, което си мислиш, че би трябвало да го радва". Аз на 16 бях уж много "напред" в "тия неща". Но чак сега, 6 години по-късно, мога да поставя изказването си в по-широк контекст и наистина да разбера какво означава това - за взаимоотношенията ми с хората, за връзката ми с мен самата, за живота и преживяванията ми до момента и в момента. Изобщо, за отношението, което съм възприела и към което едновременно непрекъснато се стремя.
Много е лесно да кажеш нещо и да си мислиш, че наистина го разбираш, да го превърнеш в норма, императив на поведението си и да гледаш отвисоко всеки, който си мислиш, че "не разбира". Ах, тези удобни хора, дето все не ни разбират. Колко са щадящи към егото ни, превръщайки ни в "мъченици на вярата", неразбрани и неоценени творци, вечно наранени от грубия свят алтруисти... и последният да затвори вратата -исти. Хем жертви, хем никой не ни заслужава, хем пък сме толкова добри и раздаващи се - въобще, едни такива светли и прекрасни.
А сега, майната ни на нас, всички такива духовно извисени мрънкачи. Да вземем да се стегнем малко, а? Разбирам триумфалното усещане, че нещо си прозрял, нещо си намерил, осъзнал и осмислил, че си по-добър, отколкото си бил вчера, но... спри се до тук. По-добър от себе си в минало време може, по-добър от другите - не. И не защото е "грозно", нескромно, високомерно или както там ти идва да го наречеш, не защото е по презумпция "грешно", а защото забравяш да отбележиш пред себе си, че всъщност нямаш представа какво се случва в световете на другите хора.
Всичките им думи стигат до теб изопачени, изкривени през призмата на собствените ти разбирания и смисли - а това е, което всъщност усещаме като "отхвърляне". И за да има "приемане", трябва първо да се дистанцираме от собствените си интерпретативни механизми и схеми и да чуем какво те ни казват - а не селективно да възприемем каквото нас ни вълнува, каквото ние сме склонни да разберем и каквото на нас ни изглежда допустимо. Понеже няма такова нещо като "не мога да разбера", има само "не искам", "не съм готов" по една или друга причина. Разбира се, че тази причина е важна и си струва да се вгледаме в нея, но е крайно време да се откажем от това да я използваме като оправдание.
Разбери, че нямаш оправдание. За нищо. Имаш само причини, обстоятелства, фактори. Но оправданието е нещо друго - то те освобождава от отговорност в собствените ти очи и в очите на вечните мазохисти, готови да бъдат винаги неразбрани и отхвърлени, защото така им е удобно, защото и на тях това им дава оправдание. И чувството за вина не е много по-различно - то ни освобождава от отговорността, превръщайки ни в жертви на собствените ни минали грешки: "о, горката аз, била съм толкова неосъзната в поведението си". Айде, моля ти се.
Помисли си: без оправданията и чувството за вина, каква опция ти остава? Какво отношение към "грешките" ти, към хората около теб, към теб? Без тези защитни механизми уязвим ли се чувстваш? Некомфортно разсъблечен? Не знаеш какво да кажеш, не върви да си като "ама, аз, такова" - това е оправдание, не можеш да кажеш и "толкова съжалявам"... какво?
Ами, нищо, това е. Мълчание. Приемане. На себе си и на всичко останало. Неосъдително, неоправдаващо - просто приемане.