2016/11/24

You matter as much as

Рядко споделям конкретни случки от живота си тук, но днес ми се случи нещо наистина прекрасно.
Прибирам си се аз към вкъщи с любимия ми прекрасен 72. Свободни места - колкото искаш, защото сме по най-ненатоварената отсечка от маршрута. И сядам аз на предната седалка, тази, която е полу-единична и издигната на височък "подиум". И се качва една много възрастна жена с бастун, и започва да ме "нарежда". Как тя искала да седне там, там й било най-удобно. Обяснявам й, че седалката е нависоко и точно зад нея има четири места специално предназначени за възрастни хора. Тя продължава - видяла съм я, че иска да седне там (видях я, че се качва, но не ми е хрумнало, че иска специално там да седне, а и дори да съм могла да се досетя, това, че тя иска точно тази седалка, не й дава приоритет пред останалите пътници), какво нахалство било, "Не ми се обяснявайте! Невъзпитание!". В този момент аз вече започвам да се ядосвам, но не ставам от мястото си, защото жената има достатъчно голям избор къде да седне. Тя обаче напук продължава да стои права известно време и чак когато вижда, че нямам намерение да й отстъпя мястото, сяда на една от седалките от другата страна на пътеката, отново нависоко. И понеже е високо, й отнеме известно време да се качи, но това явно не я смущава, тя е движена от вътрешна решителност, възмущение и самоцелен инат. След две спирки слизам и тръгвам пеша към вкъщи. Ядосана съм на "наглите бабишкери" и архаичната им представа, че само защото са възрастни, им се полагат определени предимства. Ако всички останали места бяха заети, при положение, че е толкова възрастна и с бастун, щях да стана, разбира се. Но само защото "там й е най-удобно" и едва ли не си я е "заплюла" и аз е трябвало да предвидя намеренията й... еми, не.
"И какво му е прекрасното на това?" сигурно се чудиш вече. Може би си мислиш, че съм саркастична. Не. Прекрасно е, защото след като й се ядосах, се запитах защо това се случва и защо това ме ядосва. И си дадох сметка, че изпитвам известна гордост от себе си. You see, когато не можеш (или си мислиш, че не можеш) да отстояваш себе си, животът постоянно те поставя в ситуации, в които ти се налага да го правиш. Била съм в подобна ситуация толкова пъти преди и винаги съм отстъпвала "великодушно", колкото и да ми е кипяло отвътре.
Защо ми е "кипяло отвътре"? Защото на никого не му се полага нещо повече отколкото на мен. Забележи, че не казвам "на мен ми се полага повече" или "няма значение дали ще ощетя някого". Но в ситуация, в която да "отстъпиш" значи да пренебрегнеш себе си, ти избираш нечий чужд комфорт пред собствения си - вместо нечии чужди нужди пред собствения си комфорт (както биха стояли нещата, ако жената нямаше къде другаде да седне). С това на практика заявяваш, че другите са по-важни от теб - независимо дали става въпрос за приоритет на чуждия комфорт пред твоя или на чуждия комфорт пред твоите нужди (както ми се е случвало да отстъпвам място, когато съм изморена и натоварена с торби след цял ден лекции и работа и ме болят краката).
Нормално е при това положение да се ядосаш. Когато отново и отново в различни ситуации пренебрегваш себе си и поставяш желанията, нуждите и удобството на всички други пред собствените си, къде оставаш ти?
Не е нужно обаче да се превръщаш в егоцентрично копеленце, което изблъсква възрастни хора, за да седне в автобуса и никога не отстъпва място на бременни жени, и се предрежда на опашката в магазина, и... като цяло не притежава никакви "социални грации" (social graces).
Проблемът е, че много хора ще чуят версията на тази жена за станалото (като в случая нейният образ е синекдоха) и ще си кажат "Да, младите в днешно време никакво възпитание нямат! Завършени егоисти!" и те самите ще са убедени и ще са прави, че в подобна ситуация винаги биха "отстъпили", колкото и да им е неприятно, че се "налага". Подобна "жертвоготовност" обаче струва скъпо, защото ако достатъчно дълго пренебрегваш себе си, първо, започваш да компенсираш накърненото си достойнство с актове на ненужен егоизъм (който не се равнява на това да се застъпиш здраво и осъзнато за себе си) и второ - изпращаш на всички останали посланието, че ти не си важна, че те са "по-важни", че могат да те поставят винаги на второ място, както ти сама се поставяш винаги на второ място.
Хубавото обаче е, че Вселената (или съдбата, или животът, или Бог, или както там предпочиташ) ти дава буквално неизчерпаеми възможности да си научиш урока. Това ми се е случвало толкова много пъти и вероятно ще продължи да ми се случва още толкова, докато не спра да се чувствам и грам виновна за това, че отстоявам себе си. Така че, замисли се колко често отстъпваш, правиш компромиси, примиряваш се с неща, които те нараняват, даваш всичко (било то време, енергия или материални неща) и не запазваш нищо за себе си. И следващия път, когато някой ти поиска нещо, което ти е неприятно да дадеш или направиш, тегли една майна на криворазбрания алтруизъм и си дай сметка, че си също толкова важна и също толкова заслужаваш това, което другият иска. Не повече и не по-малко - също толкова.

No comments:

Post a Comment