2016/11/27

Патриархат = страх от близост

Всички фрагменти в нас, независимо дали усещаме процепите между тях болезнено (както когато потискаме някои аспекти), или като пунктирани линии и "позволяваме" отделните части да се преливат една в друга спонтанно и нерегулирано, всички фрагменти в нас могат да бъдат обособени в дадени социални роли. И това може да бъде прекрасно и творческо, и даващо израз (макар и непълен) на (почти) целия ни шизофреничен спектър от "неща", не точно "личности", които усещаме, че съществуват в нас. Но си оставаме фрагментарни. Колкото и плавно да се случва преливането. И искаме някой да ни обича "такива, каквито сме", но пропускаме да разберем кои сме... или влизаме в дадена роля, която са ни научили, че се очаква от нас... или всъщност не искаме някой да ни обича, а само усещането за цялост, което си мислим, че произтича от това...
И ето защо не мога да се стърпя да не коментирам ето тази статия и подобните й, които са някаква епидемия в интернет. Вероятно си мислиш, че ще я напсувам? Тъпата кифла с ретроградни разбирания за женственост. Или ще кажа нещо също толкова обидно и анти-феминистко като "посредствена женичка", "неосъзната робиня" и т.н.? Може би вчера бих, но днес - не.
Тази статия всъщност ме накара да се замисля за половите роли и как изграждат недоверие между хората. Вместо да улесняват разбирането и навигирането на заплетената мрежа от социални взаимоотношения, вместо всичко да е простичко, ясно и подредено... Не може да ти е простичко и подредено, сори. Защото дори да се счупиш да печеш пайове, в теб винаги ще има нещо не-женствено, нещо не-пасващо на ролята, което не можеш да натъпчеш в чекмеджето и колкото повече се опитваш да го направиш, толкова повече ще боли и толкова по-изгубена ще се чувстваш. Мислиш си, че ако възприемеш "традиционната женска роля", отношенията ти с партньора ще са толкова по-лесни и разбираеми. И искаш той (или път тя) да застане диаметрално противоположно на теб и после очакваш... близост?
Или поне твърдиш, че очакваш близост. But here's the deal, женствеността и мъжествеността, дефинирани като взаимноотричащи се противоположности, нямат допирни точки (duh, затова са "противоположности"). Ако архетипната женственост се свързва с дълбока емоционалност, а архетипната мъжественост - със стоицизъм и рационалност като антипод на емоционалността, и ти се идентифицираш изцяло и напълно с архетипната женственост, и очакваш от партньора си да се идентифицира изцяло и напълно с архетипната мъжественост - как си представяш, че ще му имаш доверие - ти, дълбоко емоционалната, на него, студено рационалния? Може би очакваш, че двете неща ще се балансират, но пропускаш да си дадеш сметка, че да предзадаваш другия като "друг", различен, противоположен на теб води до много повече страх, неразбиране и отрицание, отколкото предразполага към отвореност и обмен.
Инстинктивната реакция пред лицето на другостта, на непознатото (което всъщност ти е познато, но болезнено потиснато) е да се отдръпнеш. В амбивалентното отношение между страх и интерес, страхът надделява в момента, в който усетим и най-малка несигурност. И ако целта на взаимоотношенията е да интегрираме това, което потискаме в себе си, нещата стават още по-абсурдни, когато се сетим, че ако потискаме мъжествеността в себе си, мъжествеността на другите ще ни се струва колкото притегателна, толкова и (дори още повече) заплашителна и ще настояваме тя да се подчинява на определени правила и да влиза в дадени граници.
Така че, не, не ти вярвам, че искаш близост. Подредба - да. Сигурност - определено. Близост обаче не, страх те е от близост. Имаш нужда да впишеш себе си и партньора си в онаследената схема, защото си мислиш, че така усещането за изгубеност ще изчезне. Но това, което правиш, не е да интегрираш потиснатото (с което усещането за изгубеност ще изчезне), а да бягаш от болезнено отделените фрагменти. Гарантираш си причина, оправдание да не ги припознаеш. Гарантираш си "виновник" за непротеклата, счупена комуникация - "Еми, той е мъж, какво очакваш?" или пък "Жени! Какво да ги правиш..."
Защото всъщност близостта е точно това - двама души извън роля, припознаващи допирните си точки. И това е плашещо. Плашещо е в лицето на другия да се сблъскаш със собствените си отречени части, не стилизирани и вписани в рамка, парадигма, която по дефиниция не ти "приляга", не ти се "полага", не ти "принадлежи", а първични и изменчиви - следователно, несигурни, но и не строго принадлежащи където и да е и по този начи не не-твои.
Парадоксалното е, че да прегърнеш това чувство за несигурност е най-сигурният начин да спреш да се чувстваш изгубена. Пък продължавай да печеш пайове, ако те влече, но се откажи от тези ригидни граници, защото те те разрязват и фрагментират и в тях няма да намериш сигурността, която търсиш. Защото "сигурността" е липсата на съпротива - била тя срещу сменянето на крушки или срещу това, че този път някой друг ще смени крушката вкъщи.

No comments:

Post a Comment