2016/11/21

София.

Прекрасната ми София. Малка и задушаваща. С все същите познати улички и кафенета.
Искам да избягам от теб. Притиска ме уюта на меланхоличния ти зимен въздух. Толкова съм свикнала с депресиращите светещи гирлянди в центъра. Звезди и ледени висулки. Малки жълти лампички.
Никога не мога да съм толкова сама, колкото може да ми е самотно, докато се прибирам в следобедния мрак към вкъщи. Нещо ме прерязва през стомаха. Изживявала съм това прибиране толкова пъти. Стотици хиляди прибирания, повече отколкото изобщо съм живяла.
Опитвам се да избягам от теб и ти ме задържаш.
Познато не е думата... познато е в онзи смисъл, в който е позната прегръдката на човек, с когото си си казала всичко, което някога е имало за казване между вас. И е някак си уютно и разочароващо едновременно.
Потискащо е като коледните песни, които звучат навсякъде. Като домашния щрудел на баба. Като едноцветните тапети с големи релефни флорални мотиви.
Тясно ми е. Уморена съм. Имам чувството, че мога всичко да изпотроша от бяс, да разбия стените на проклетия апартамент, който ме задушава.
София, моля те, остави ме да си тръгна от теб.
Толкова сме си близки вече с клаустрофобията. Тя знае как да ме намери опипом и в тъмното. Присламчва се към мен. Полепва по кожата ми. Прегръща ме като осмирителна риза. Това е нейният начин да ме обича, вероятно. Днес тя е София, утре ще е който и да е друг град, в който реша да поостана. А може би ще е жена, имала неблагоразумието да си помисли, че мога цял живот да я обичам. Че може да ме задържи завинаги, завинаги, завинаги. Две деца и куче. Тристайна ипотека.
Страх ме било от интимност. Моля ти се. Знаеш ли колко съм си интимна с тази клаустрофобия, г-н психоаналитик? Чак в кръвните си клетки я нося.
Вселената била необятна. Поне на снимката в брошурата така изглежда. Но цялата Вселена е тясна за мен и моята клаустрофобия.
Така че, в сравнение с нея, София е като венчална халка, която съм надянала около врата си.
София, моля те, тръгни си от мен. (Само за малко.)  

No comments:

Post a Comment