2016/11/27

Патриархат = страх от близост

Всички фрагменти в нас, независимо дали усещаме процепите между тях болезнено (както когато потискаме някои аспекти), или като пунктирани линии и "позволяваме" отделните части да се преливат една в друга спонтанно и нерегулирано, всички фрагменти в нас могат да бъдат обособени в дадени социални роли. И това може да бъде прекрасно и творческо, и даващо израз (макар и непълен) на (почти) целия ни шизофреничен спектър от "неща", не точно "личности", които усещаме, че съществуват в нас. Но си оставаме фрагментарни. Колкото и плавно да се случва преливането. И искаме някой да ни обича "такива, каквито сме", но пропускаме да разберем кои сме... или влизаме в дадена роля, която са ни научили, че се очаква от нас... или всъщност не искаме някой да ни обича, а само усещането за цялост, което си мислим, че произтича от това...
И ето защо не мога да се стърпя да не коментирам ето тази статия и подобните й, които са някаква епидемия в интернет. Вероятно си мислиш, че ще я напсувам? Тъпата кифла с ретроградни разбирания за женственост. Или ще кажа нещо също толкова обидно и анти-феминистко като "посредствена женичка", "неосъзната робиня" и т.н.? Може би вчера бих, но днес - не.
Тази статия всъщност ме накара да се замисля за половите роли и как изграждат недоверие между хората. Вместо да улесняват разбирането и навигирането на заплетената мрежа от социални взаимоотношения, вместо всичко да е простичко, ясно и подредено... Не може да ти е простичко и подредено, сори. Защото дори да се счупиш да печеш пайове, в теб винаги ще има нещо не-женствено, нещо не-пасващо на ролята, което не можеш да натъпчеш в чекмеджето и колкото повече се опитваш да го направиш, толкова повече ще боли и толкова по-изгубена ще се чувстваш. Мислиш си, че ако възприемеш "традиционната женска роля", отношенията ти с партньора ще са толкова по-лесни и разбираеми. И искаш той (или път тя) да застане диаметрално противоположно на теб и после очакваш... близост?
Или поне твърдиш, че очакваш близост. But here's the deal, женствеността и мъжествеността, дефинирани като взаимноотричащи се противоположности, нямат допирни точки (duh, затова са "противоположности"). Ако архетипната женственост се свързва с дълбока емоционалност, а архетипната мъжественост - със стоицизъм и рационалност като антипод на емоционалността, и ти се идентифицираш изцяло и напълно с архетипната женственост, и очакваш от партньора си да се идентифицира изцяло и напълно с архетипната мъжественост - как си представяш, че ще му имаш доверие - ти, дълбоко емоционалната, на него, студено рационалния? Може би очакваш, че двете неща ще се балансират, но пропускаш да си дадеш сметка, че да предзадаваш другия като "друг", различен, противоположен на теб води до много повече страх, неразбиране и отрицание, отколкото предразполага към отвореност и обмен.
Инстинктивната реакция пред лицето на другостта, на непознатото (което всъщност ти е познато, но болезнено потиснато) е да се отдръпнеш. В амбивалентното отношение между страх и интерес, страхът надделява в момента, в който усетим и най-малка несигурност. И ако целта на взаимоотношенията е да интегрираме това, което потискаме в себе си, нещата стават още по-абсурдни, когато се сетим, че ако потискаме мъжествеността в себе си, мъжествеността на другите ще ни се струва колкото притегателна, толкова и (дори още повече) заплашителна и ще настояваме тя да се подчинява на определени правила и да влиза в дадени граници.
Така че, не, не ти вярвам, че искаш близост. Подредба - да. Сигурност - определено. Близост обаче не, страх те е от близост. Имаш нужда да впишеш себе си и партньора си в онаследената схема, защото си мислиш, че така усещането за изгубеност ще изчезне. Но това, което правиш, не е да интегрираш потиснатото (с което усещането за изгубеност ще изчезне), а да бягаш от болезнено отделените фрагменти. Гарантираш си причина, оправдание да не ги припознаеш. Гарантираш си "виновник" за непротеклата, счупена комуникация - "Еми, той е мъж, какво очакваш?" или пък "Жени! Какво да ги правиш..."
Защото всъщност близостта е точно това - двама души извън роля, припознаващи допирните си точки. И това е плашещо. Плашещо е в лицето на другия да се сблъскаш със собствените си отречени части, не стилизирани и вписани в рамка, парадигма, която по дефиниция не ти "приляга", не ти се "полага", не ти "принадлежи", а първични и изменчиви - следователно, несигурни, но и не строго принадлежащи където и да е и по този начи не не-твои.
Парадоксалното е, че да прегърнеш това чувство за несигурност е най-сигурният начин да спреш да се чувстваш изгубена. Пък продължавай да печеш пайове, ако те влече, но се откажи от тези ригидни граници, защото те те разрязват и фрагментират и в тях няма да намериш сигурността, която търсиш. Защото "сигурността" е липсата на съпротива - била тя срещу сменянето на крушки или срещу това, че този път някой друг ще смени крушката вкъщи.

2016/11/24

You matter as much as

Рядко споделям конкретни случки от живота си тук, но днес ми се случи нещо наистина прекрасно.
Прибирам си се аз към вкъщи с любимия ми прекрасен 72. Свободни места - колкото искаш, защото сме по най-ненатоварената отсечка от маршрута. И сядам аз на предната седалка, тази, която е полу-единична и издигната на височък "подиум". И се качва една много възрастна жена с бастун, и започва да ме "нарежда". Как тя искала да седне там, там й било най-удобно. Обяснявам й, че седалката е нависоко и точно зад нея има четири места специално предназначени за възрастни хора. Тя продължава - видяла съм я, че иска да седне там (видях я, че се качва, но не ми е хрумнало, че иска специално там да седне, а и дори да съм могла да се досетя, това, че тя иска точно тази седалка, не й дава приоритет пред останалите пътници), какво нахалство било, "Не ми се обяснявайте! Невъзпитание!". В този момент аз вече започвам да се ядосвам, но не ставам от мястото си, защото жената има достатъчно голям избор къде да седне. Тя обаче напук продължава да стои права известно време и чак когато вижда, че нямам намерение да й отстъпя мястото, сяда на една от седалките от другата страна на пътеката, отново нависоко. И понеже е високо, й отнеме известно време да се качи, но това явно не я смущава, тя е движена от вътрешна решителност, възмущение и самоцелен инат. След две спирки слизам и тръгвам пеша към вкъщи. Ядосана съм на "наглите бабишкери" и архаичната им представа, че само защото са възрастни, им се полагат определени предимства. Ако всички останали места бяха заети, при положение, че е толкова възрастна и с бастун, щях да стана, разбира се. Но само защото "там й е най-удобно" и едва ли не си я е "заплюла" и аз е трябвало да предвидя намеренията й... еми, не.
"И какво му е прекрасното на това?" сигурно се чудиш вече. Може би си мислиш, че съм саркастична. Не. Прекрасно е, защото след като й се ядосах, се запитах защо това се случва и защо това ме ядосва. И си дадох сметка, че изпитвам известна гордост от себе си. You see, когато не можеш (или си мислиш, че не можеш) да отстояваш себе си, животът постоянно те поставя в ситуации, в които ти се налага да го правиш. Била съм в подобна ситуация толкова пъти преди и винаги съм отстъпвала "великодушно", колкото и да ми е кипяло отвътре.
Защо ми е "кипяло отвътре"? Защото на никого не му се полага нещо повече отколкото на мен. Забележи, че не казвам "на мен ми се полага повече" или "няма значение дали ще ощетя някого". Но в ситуация, в която да "отстъпиш" значи да пренебрегнеш себе си, ти избираш нечий чужд комфорт пред собствения си - вместо нечии чужди нужди пред собствения си комфорт (както биха стояли нещата, ако жената нямаше къде другаде да седне). С това на практика заявяваш, че другите са по-важни от теб - независимо дали става въпрос за приоритет на чуждия комфорт пред твоя или на чуждия комфорт пред твоите нужди (както ми се е случвало да отстъпвам място, когато съм изморена и натоварена с торби след цял ден лекции и работа и ме болят краката).
Нормално е при това положение да се ядосаш. Когато отново и отново в различни ситуации пренебрегваш себе си и поставяш желанията, нуждите и удобството на всички други пред собствените си, къде оставаш ти?
Не е нужно обаче да се превръщаш в егоцентрично копеленце, което изблъсква възрастни хора, за да седне в автобуса и никога не отстъпва място на бременни жени, и се предрежда на опашката в магазина, и... като цяло не притежава никакви "социални грации" (social graces).
Проблемът е, че много хора ще чуят версията на тази жена за станалото (като в случая нейният образ е синекдоха) и ще си кажат "Да, младите в днешно време никакво възпитание нямат! Завършени егоисти!" и те самите ще са убедени и ще са прави, че в подобна ситуация винаги биха "отстъпили", колкото и да им е неприятно, че се "налага". Подобна "жертвоготовност" обаче струва скъпо, защото ако достатъчно дълго пренебрегваш себе си, първо, започваш да компенсираш накърненото си достойнство с актове на ненужен егоизъм (който не се равнява на това да се застъпиш здраво и осъзнато за себе си) и второ - изпращаш на всички останали посланието, че ти не си важна, че те са "по-важни", че могат да те поставят винаги на второ място, както ти сама се поставяш винаги на второ място.
Хубавото обаче е, че Вселената (или съдбата, или животът, или Бог, или както там предпочиташ) ти дава буквално неизчерпаеми възможности да си научиш урока. Това ми се е случвало толкова много пъти и вероятно ще продължи да ми се случва още толкова, докато не спра да се чувствам и грам виновна за това, че отстоявам себе си. Така че, замисли се колко често отстъпваш, правиш компромиси, примиряваш се с неща, които те нараняват, даваш всичко (било то време, енергия или материални неща) и не запазваш нищо за себе си. И следващия път, когато някой ти поиска нещо, което ти е неприятно да дадеш или направиш, тегли една майна на криворазбрания алтруизъм и си дай сметка, че си също толкова важна и също толкова заслужаваш това, което другият иска. Не повече и не по-малко - също толкова.

2016/11/22

The Village Witch

François Fontaine
Тя няма да е деликатна и мека. Гласът й не е напевен и тих. Но ако някога реши, че заслужаваш нежността й, ще ти изпее някоя пресипнала приспивна песен.
Тя не е крехка и чуплива. Преживяла е повече, отколкото можеш да й причиниш. Не се нуждае от закрила, от опора, от сигурност. Но ако усети, че може да ти вярва, ще спре да демонстрира сила и ще те допусне до някой свой момент на колебание.
Тя не иска непрекъснато да я прегръщаш. Личното й пространство се простира от тук до Китай. И няма да те задушава с обсебващото си присъствие, защото е заета и можеш да я виждаш само в събота или в пролуката й между два и три в четвъртък. И няма да ти каже, че през цялото това време си фон за всичките й мисли. Но ако хич не настояваш и нямаш против да я делиш с безумния й график, тя ще направи време за теб.
Тя няма да ти създава уют. Няма да те посреща с топла вечеря, а заровена в работата си и хладно умислена. Но ако можеш да си представиш да живееш на бъркани яйца и натежали под напора на мислете й изречения цял живот, вечер ще се сгушва в теб и премръзналите й крака, увити около твоите, ще пресъздават топлината на дома.
Тя няма да ти роди деца. Никога няма да избираш бебешки дрешки и да настояваш, че Красимир е прекрасно българско име. Няма да я видиш да припада от умиление по малки чорапчета и обувчици. "Така се прави" й е най-омразният израз. Но ако не я ограничаваш и притискаш, ще ти позволи да я обичаш най-много от всичко на света.
Тя няма да се промени заради теб. Шизофренията й няма да ти позволи да имаш готов отговор на настроенията й - днес си й най-близкият човек на света, а утре е безответно студена и тиха. Движена е от някаква незнайна сила в незнайна посока и ако някога ти се прииска да й кажеш "вече не си жената, в която се влюбих", тръгни си и й го спести. Но ако се променяш с нейната динамика, всеки момент от живота ти ще е "любов от пръв поглед".
Тя няма да се застоява дълго. И ако настояваш да й липсваш, някой ден просто няма да се върне. Но ако я оставиш да се изгубва от поглед, тя винаги ще те намира първа.
Тя не обича да споделя. Така че ако някога посрещнеш думите й с отрицание, не заслужаваш самоотвержената й уязвимост. Но ако й мълчиш с невербализируемо разбиране и безвъпросно приемане, някой ден тя ще те запознае с всяко ъгълче на света си.
И ако си търсиш причина да я обичаш, недей. Обичай я само ако не можеш иначе. Защото тя няма да ти даде причина и няма да ти позволи да я търсиш.

2016/11/21

София.

Прекрасната ми София. Малка и задушаваща. С все същите познати улички и кафенета.
Искам да избягам от теб. Притиска ме уюта на меланхоличния ти зимен въздух. Толкова съм свикнала с депресиращите светещи гирлянди в центъра. Звезди и ледени висулки. Малки жълти лампички.
Никога не мога да съм толкова сама, колкото може да ми е самотно, докато се прибирам в следобедния мрак към вкъщи. Нещо ме прерязва през стомаха. Изживявала съм това прибиране толкова пъти. Стотици хиляди прибирания, повече отколкото изобщо съм живяла.
Опитвам се да избягам от теб и ти ме задържаш.
Познато не е думата... познато е в онзи смисъл, в който е позната прегръдката на човек, с когото си си казала всичко, което някога е имало за казване между вас. И е някак си уютно и разочароващо едновременно.
Потискащо е като коледните песни, които звучат навсякъде. Като домашния щрудел на баба. Като едноцветните тапети с големи релефни флорални мотиви.
Тясно ми е. Уморена съм. Имам чувството, че мога всичко да изпотроша от бяс, да разбия стените на проклетия апартамент, който ме задушава.
София, моля те, остави ме да си тръгна от теб.
Толкова сме си близки вече с клаустрофобията. Тя знае как да ме намери опипом и в тъмното. Присламчва се към мен. Полепва по кожата ми. Прегръща ме като осмирителна риза. Това е нейният начин да ме обича, вероятно. Днес тя е София, утре ще е който и да е друг град, в който реша да поостана. А може би ще е жена, имала неблагоразумието да си помисли, че мога цял живот да я обичам. Че може да ме задържи завинаги, завинаги, завинаги. Две деца и куче. Тристайна ипотека.
Страх ме било от интимност. Моля ти се. Знаеш ли колко съм си интимна с тази клаустрофобия, г-н психоаналитик? Чак в кръвните си клетки я нося.
Вселената била необятна. Поне на снимката в брошурата така изглежда. Но цялата Вселена е тясна за мен и моята клаустрофобия.
Така че, в сравнение с нея, София е като венчална халка, която съм надянала около врата си.
София, моля те, тръгни си от мен. (Само за малко.)  

2016/11/09

Be the change


Днес цял ден ми е едно такова тъжно... отчаяно... безпомощно. За пореден път се чувствам част от малцинство. Защото за пореден път мнозинството реши, че не иска мир, обединение, разбиране, приемане, развитие, диалог. За пореден път мнозинството отказа да проумее, че не може на теб да ти е добре, ако на Вуте му е зле; че не може да продължаваме да се делим на "ние" и "те"; че решаването на конфликти по демократичен път е дълъг и труден процес и високо вдигнатият среден пръст не е отговор на напреженията - защото той, в крайна сметка, се оказва насочен към самия теб.
Не съм разтревожена днес, разочарована съм. Въпреки всичко, което се случва в момента... или може би точно заради това, не съм допускала, че живеем във време, в което омразата и разделението могат да надделеят. До последно бях убедена, че сме си взели поука - от историята, от разединението и насилието на твърде много места по света в момента.
Защо пък толкова ми пука за случващото се в Америка? Защото не живеем в изолираните си малки затънтени кътчета (вече) и е крайно време да осъзнаем, че не може да има конфликти в единия край на света, а ти да продължиш да си живееш постарому. Делим шепа земя. Всичко, което се случва "там някъде", има последствия "тук" и не можем да си позволим да сме апатични повече.
Днес ще потъгувам още малко. А утре ще преосмисля собственото си високомерно и алиениращо отношение към хората, изповядващи противоположни на моите ценности. Защото от много време вече повтарям, че острото негативно отношение към "другите" води до радикализацията им, а самата аз не си давах сметка за отношението си. Говорех за приемане и диалог, а не допусках такъв да се случи и подхождах с отхвърляне и отрицание. Не осъзнавах, че деля хората на "ние" и "те", че демонизирам хора с мнение, което виждам като "вредно за обществото", "ретроградно", "недопустимо".
Но дори в такива моменти оставам оптимистична. Защото светът може да бъде по-добро място за всички. И това, което се случи днес, в крайна сметка, е прекрасен повод за преосмисляне.
На днешната дата през 1989 г. пада Берлинската стена. Може би точно днес започва събарянето на още една - от нас зависи.