2016/10/19

Една безответност, две безответности...

Понякога няма нищо по-студено от допира до някой, който не те обича. Вече. И няма друго такова усещане за без-домност от това да заспиваш на една и съща възглавница всяка вечер до някой, който не иска да те прегърне... вече. И нищо не може да те накара да се чувстваш толкова неразбрана, колкото някой, който вече е изморен да те слуша. 
Преиграваш. Да, студено ми е. И ако клетките на тялото ми можеха да направят път за ръцете ти, пак нямаше да те усещам близо. "Преиграваш" е най-обидната дума, която съм чувала. Извинявай, че си позволих да ангажирам вниманието ти с неща, които не те вълнуват. Извинявай, че си позволих да ти опиша студа, който съм насъбрала. И толкова, толкова извинявай, че очаквах от теб--- каквото и да съм очаквала всъщност. За това последното съм сериозна. Прощавай язвителния сарказъм в предните две. 
Не искам да вярвам, че сме толкова сами, колкото всъщност сме. От това, че няма кой да ми отвори вратата, когато мъкна по две торби във всяка ръка - до това, че няма кой да ми стопли вечно студените крака всяка есен и зима. Научих се да спя с чорапи. Адски секси. И ръцете ми заякнаха от носене на покупки. Става ми тъжно, когато хлапето на съседката ми задържи вратата, и страшно се изненадвам всеки път - не съм свикнала. Неудобно ми е, когато - колкото и рядко да се случва - някой реши да ми помогне с каквото и да е. Аз ли съм малко хилаво момиченце, приятел? Знаеш ли колко торби съм пренесла до вкъщи? Знаеш ли колко сама съм? Толкова сама, че дори желанието да кажа нещо на някого започва да ме напуска. И мълча. 
Не съм разчитала за нищо на никого никога. Като малка бях "на тати момичето" и знаеш ли какво прави на тати момичето, когато падне и си ожули коляното? Става и продължава да тича, защото за да плачеш, трябва да има пред кого. И мама е била от типа "на тати момичето" - и нямаше кой да ми покаже как да седна на асфалта да рева. 
И изведнъж се появяваш ти. И никога в живота си не съм се чувствала по-сама. Ти рухваш в ръцете ми, защото твоите проблеми винаги са адекватни и важни... а аз винаги преигравам. Галя косата ти и те уверявам, че съм непоклатимата скала, на която да се опираш през всички бури и така - цял живот. И в следващия момент се срутвам самичка, защото ти нямаш търпението да понасяш лошите ми настроения. Пуша на терасата... на тая тераса прекарах сигурно една трета от връзката ни. Защото съм една малка глупава лигла, която се тръшка за малки глупави неща. И ти го потвърждаваш - "такъв е животът, свиквай". Мерси. Цял живот "такъв е живоът" не мога. 
Излезли сме с приятели - рядко го правим, ти не обичаш да излизаш. С Милена ще отидем да пушим и тя ми помага да си облека палтото. Не ти - тя. Подава ми ръка по стълбите, пали ми цигарата. Големи джентълмени сме това жените! Е, поне някои от нас... 
А аз винаги ще съм любимия си джентълмен и най-непоклатимата непоклатима скала. Защото винаги ще си нося торбите, винаги ще си отварям вратата, винаги ще си топля краката и винаги ще си бърша сълзите, ако се осмеля, разбира се, да преиграя. Винаги аз, аз, аз. 

1 comment: