2016/10/28

Pronoia*

There's a violence-shaped gap between my thighs where your kisses belong
And a space so huge between my arms you could make a home out of it
And there's this tiny knot in my hair that you could untangle
An empty glass of water in my future, on the nightstand, right next to the book I'll be currently reading... for your teeth when you grow old
There are at least hundreds of reincarnations piercing the matter of the entire Universe in which we've already met
I've already held you
I've already loved you
I've already lost you so many times
So what is one more time? It's not too much to ask for
One more lifetime
One more last kiss before death does us part
And it starts all over again.


*The belief that the Universe is conspiring in your favor 

2016/10/19

Една безответност, две безответности...

Понякога няма нищо по-студено от допира до някой, който не те обича. Вече. И няма друго такова усещане за без-домност от това да заспиваш на една и съща възглавница всяка вечер до някой, който не иска да те прегърне... вече. И нищо не може да те накара да се чувстваш толкова неразбрана, колкото някой, който вече е изморен да те слуша. 
Преиграваш. Да, студено ми е. И ако клетките на тялото ми можеха да направят път за ръцете ти, пак нямаше да те усещам близо. "Преиграваш" е най-обидната дума, която съм чувала. Извинявай, че си позволих да ангажирам вниманието ти с неща, които не те вълнуват. Извинявай, че си позволих да ти опиша студа, който съм насъбрала. И толкова, толкова извинявай, че очаквах от теб--- каквото и да съм очаквала всъщност. За това последното съм сериозна. Прощавай язвителния сарказъм в предните две. 
Не искам да вярвам, че сме толкова сами, колкото всъщност сме. От това, че няма кой да ми отвори вратата, когато мъкна по две торби във всяка ръка - до това, че няма кой да ми стопли вечно студените крака всяка есен и зима. Научих се да спя с чорапи. Адски секси. И ръцете ми заякнаха от носене на покупки. Става ми тъжно, когато хлапето на съседката ми задържи вратата, и страшно се изненадвам всеки път - не съм свикнала. Неудобно ми е, когато - колкото и рядко да се случва - някой реши да ми помогне с каквото и да е. Аз ли съм малко хилаво момиченце, приятел? Знаеш ли колко торби съм пренесла до вкъщи? Знаеш ли колко сама съм? Толкова сама, че дори желанието да кажа нещо на някого започва да ме напуска. И мълча. 
Не съм разчитала за нищо на никого никога. Като малка бях "на тати момичето" и знаеш ли какво прави на тати момичето, когато падне и си ожули коляното? Става и продължава да тича, защото за да плачеш, трябва да има пред кого. И мама е била от типа "на тати момичето" - и нямаше кой да ми покаже как да седна на асфалта да рева. 
И изведнъж се появяваш ти. И никога в живота си не съм се чувствала по-сама. Ти рухваш в ръцете ми, защото твоите проблеми винаги са адекватни и важни... а аз винаги преигравам. Галя косата ти и те уверявам, че съм непоклатимата скала, на която да се опираш през всички бури и така - цял живот. И в следващия момент се срутвам самичка, защото ти нямаш търпението да понасяш лошите ми настроения. Пуша на терасата... на тая тераса прекарах сигурно една трета от връзката ни. Защото съм една малка глупава лигла, която се тръшка за малки глупави неща. И ти го потвърждаваш - "такъв е животът, свиквай". Мерси. Цял живот "такъв е живоът" не мога. 
Излезли сме с приятели - рядко го правим, ти не обичаш да излизаш. С Милена ще отидем да пушим и тя ми помага да си облека палтото. Не ти - тя. Подава ми ръка по стълбите, пали ми цигарата. Големи джентълмени сме това жените! Е, поне някои от нас... 
А аз винаги ще съм любимия си джентълмен и най-непоклатимата непоклатима скала. Защото винаги ще си нося торбите, винаги ще си отварям вратата, винаги ще си топля краката и винаги ще си бърша сълзите, ако се осмеля, разбира се, да преиграя. Винаги аз, аз, аз. 

2016/10/09

The unattainable balance, guilt-trip

Сякаш никога не го правиш като хората. Това с израстването, намирането на хармония, изграждането на някакъв вътрешен ред... е толкова скапана работа. Тегли му майната, докато е време. И спри да се филмираш, че не правиш достатъчно. Защото във всеки един момент правиш съвсем достатъчно - дори когато преливаш от гняв към оня нещастник, дето не знае да се държи на годините си, давайки си сметка в съвсем същия момент, че не на него се ядосваш и че "осъзнатите" хора не правят така.
Стига филми, чуваш ли?! Искам да те разтреса за раменете и да изтупам тези глупости като брашно от престилката ти. Няма скала от 1 до 10, няма константа, която да достигнеш, няма момент, в който получаваш титлата "осъзнат" след името си и награда от вечна хармония и бликаща от устните ти мъдрост.
Ок е, ако те е страх и действаш въпреки това. Ок е, ако се тръшкаш за нещо и не ти пука за причината да не го получаваш, майната им на вибрациите и честотите и на цялата шибана Вселена, коя, по дяволите си мисли, че е, а?! Ок е, ако имаш добри намерения, но забъркаш невероятна каша. Ок е да се съмняваш дали намеренията ти са добри. Ок е да не са. Ок е действията ти да са продиктувани от завист, гняв, високомерие, нужда от валидация, самосъжаление, разочарование. Ок е и да чувстваш вина от това.
Стига се оплита в омагьосани кръгове. Не изпитвай вина, че изпитваш вина. Не се чувствай зле от това, че се чувстваш зле.
Не изпадай в паника, когато видиш, че фокусираш вниманието си върху негативното и о, не, по този начин ще го умножиш, трагедия! А ако изпаднеш в паника - паникьосвай си се, колкото ти идва отвътре и не изпитвай вина за това. А ако изпитваш вина, изпитвай я и толкова. Ти не си машина. Не можеш да вкараш някакъв код и да промениш естеството на операциите. Не можеш да смениш хард диска. Знаеш ли колко е трудно да контролираш мислите си, докато се побъркваш от болка? Сигурно знаеш.
So, fuck that. Fuck balance. Всичките тези приказки за баланса и хармонията са много красиви and all, но ако за теб това се превърне в поредното нещо, което отключва страха ти от провал и вината, че "никога не се справяш достатъчно добре" - майната му на баланса, отиди да гледаш "Бен Хур", чух, че бил пълен шит.
И знам, че съм казвала, че за всичко си има причина и когато губиш, не знаеш какво печелиш - и абсолютно вярвам, че е така, но поне за няколко дни, мамка му, можеш да го забравиш и да ревеш, защото това, че има смисъл в загубата не я прави по-малко тъжна. Напий се, ако искаш, какво като не било "духовно извисено". Яж торта три пъти на ден, какво като е нездравословно и "изпадане в крайност". Накрещи се на шибаната Вселена! Откъде накъде, дееба?!
"Вредиш само на себе си" - продължавай да си го повтаряш, докато гризеш ябълка и вътрешно плачеш и искаш гаден вреден шоколад. Продължавай да си го повтаряш, докато се усмихваш и любезничиш, а вътрешно искаш да се разкрещиш на тъпата пача. Продължавай да си го повтаряш, докато търсиш причината за всичко в това, че не се обичаш достатъчно - това изобщо не е форма на себеомраза, не, изобщо не е още един начин да кажеш "не съм достатъчно добър" или в случая - "и за това не ставам".
There, there, lil' pumpkin. По своя си вероятно изкривен и счупен начин, аз те обичам, дори когато псуваш бакшиша, който те е изпреварил и след това се е набил пред теб; дори когато мразиш онази хубава, умна и просто.нередно.популярна "куха лейка", защото си мислиш, че е по-добра от теб, обаче всъщност ти си по-добра от нея и "защо никой не го виждааа?!"; дори когато не искаш да си признаеш, защото знаеш, че това (сефте!) говори за "проблем", но дълбоко в себе си мислиш, че хората, които не споделят твоите светски ценности просто са тъпи и живеят в миналия век.
I feel ya. Знам колко е тънка границата между "поемане на отговорност" и "бива ли да си толкова зле?!". Може би защото никога никой не ни е научил как да носим отговорност без да изпадаме в самообвинения и да си сипем сол на главата. И аз не знам да има рецепта за това, иначе щях да ти я дам още преди да изпиша всичко това до момента. Понякога животът ни поставя в ролята на случаен човек без медицинско образование със скалпел в ръка и отворен череп пред себе си и казва "Ще се научиш в движение".

2016/10/03

To your future lover

Обичай я безцелно. Без планове за бъдещето. Не "защото и когато", не "за да", не "някой ден" и не "след 10 години...". Не за да мие чиниите и да ти готви, не за да заспивате пред късните новини, не за да бъде майка на децата ти, не за да й държиш "някой ден" ръката с изпъкнали жили и покрита със старчески петна. А само "толкова", колкото имате - една минута преди да се качи на автобуса, два месеца преди да побереш чувствата в думи... или цял живот, ако имаш късмет.

Обичай я непретенциозно. Гофрети в събота сутрин, две глътки кафе преди работа и "как мина денят ти". Парче тишина, когато е изморена от целия свят, къс дистанция, когато иска да бъде сама, и ръка през кръста й, докато заспива, дори косата й да гъделичка лицето ти и да ти пречи да дишаш.

Обичай я налудничаво. Оправдавайки подредбата на планети, звезди и галактики изцяло с нейното съществуване. До религиозен фанатизъм я обичай и когато въображението ти не може да я осмисли, обичай я отвъд целия смисъл.

Обичай я неразумно. Напук на правилата й, на разстоянието, на недоверието й, на страха, на всички преди теб, които са й ебавали майката, на хората, които ще ви изгледат накриво, на тези, които ще кажат, че не си подхождате и на онези, които я искат за себе си, на всички мрънкачи и на всички доброжелатели, които те предупреждават да не си трошиш главата.

Обичай я непреднамерено. Спонтанно. Когато е рошава сутрин, когато е кисела вечер, когато нещо ви разсмее и се спогледате, когато знаеш как ще продължи изречението й и когато нямаш представа какво да очакваш; когато разказва една и същя история за десети път и когато имаш чувството, че не знаеш нищо за нея. Когато направи нещо пренебрежимо малко, което никой друг в целия ти живот никога, никога не е правил... когато словоредът й се счупи... когато за части от секундата изпусне иззад зъбите си нещо и те погледне ужасена и ти се извини, че е толкова странна, и ти си помислиш "...обичам те..." преди да успееш да се спреш.

Обичай я показно. Цветя без повод и дълги обяснения в любов. Несдържани целувки на улицата. Романтични уикенди и вечери на свещи. Дълги разходки в града през нощта. Разговори за вселената до развиделяване, когато осъзнаете, че сте забравили да спите. Малки бележки, които й напомнят, че мислиш за нея. Приключения. И празни кино салони, в които да се натискате на последния ред като за пръв път влюбени хлапета.

Обичай я внимателно. С безумна нежност към малките й чупливи човешки кости, с неистов възторг от прозиращите изпод кожата й кръвоносни съдове, с благодарност към цялата вселена, че ви е срещнала за колкото и време да имате заедно.

Обичай я. Не забравяй да я оценяваш и винаги й прави малко повече комплименти, отколкото си мислиш, че има нужда, защото не знаеш колко пъти усилията й са оставали неоценени и колко пъти е била пренебрегвана, забравяна, омаловажена. Напомняй й, че е красива и интересна, и силна, и невероятно смела. Не пропускай да забележиш колко информирана и остроумна е. Интересувай се от всичко, в което влага страст и хъс, и желание. Разпитвай я за детството й с часове и попивай всеки детайл, всяка нейна интонация, всяка полусянка на емоция. Забелязвай, когато лицето й просветва, когато очите й заблестяват. Имай готовност да я изгубиш от поглед, когато й се доскита. Бъди й пристан, когато иска да се прибере у дома.

Обичай я така, защото го заслужава. Обичай я така, защото иначе не я заслужаваш. И, Господи, обичай я така, за да не ми се къса сърцето, мислейки си, че съм единствената, която знае как да я обича правилно.