2016/09/21

Nowhere Ever

Можеш да си кажеш, че си "трудна за обичане", че имаш "тежък характер" или че си "сложна жена". Можеш да напишеш есе по въпроса, изпълнено с внушителна реторика и натежали от отчаяние паузи. Можеш да избягаш някъде и, Господи, колко съм бягала вече... Можеш да си сипеш уиски и да запалиш пура с аромат на праскови, особено тази вечер - ще се впишеш перфектно в опушения късносептемврийски градски пейзаж. Можеш да храниш суетата си с колкото искаш добре звучащи епитети, с прозиращите литературни образи на femme fatale, наложени над твоя собствен, с увереността, че би могла всеки момент да си тръгнеш от всеки и всички едновременно... но спри най-сетне да се напускаш.

Спри да си тръгваш от хора, които не те искат по начина, по който искаш да бъдеш искана, и не те обичат спонтанно, непредсказуемо и първично-болезнено. Спри да очакваш от тях да разплитат спиралите на мочурените ти мисли и да те целуват по смълчани нощни покриви. Спри да очакваш да бъдеш разбрана в цялата си изтормозена парадоксалност.

Но не с онази наивна резигнация на суетна самодостатъчност, а с тихото приемане на другите такива, каквито са. Покажи най-накрая на някого колко обикновена и незабележителна си, остави най-накрая някой да разгръща не вълнуващите ти сложни завои, а цялата ти човешка посредственост. Реторическата ти неловкост и липсата на остроумие, коментарите ти за времето и за снощния филм, клишетата, с които от безсилие описваш разни случайни усещания, нелепите ти хвърчащи листчета с бележки, прозаичното ти разтворимо кафе и това, че нямаш планове за събота; дори дребнавата ти нужда от внимание и лековерния начин, по който се влюбваш, без много уговорки и без никаква причина.


Спри да се вкопчваш в представите каква трябва да бъдеш и как трябва да изглежда животът ти и се остави да бъдеш каквато си и да се случва каквото се случва, дори когато си настинала и разчорлена, заровена сред насополивени носни кърпички, и целият свят е скучен и равнодушно притихнал, а мотивацията ти стига единствено колкото да отидеш да си налееш вода и да продължиш да зяпаш тавана.

Казвай на хората коя си, дори когато знаеш, че ще си тръгнат и ще забравят, дори когато предусещаш, че няма напълно да разберат, дори когато разбираш, че няма да се задържат, за да видят всеки детайл от картината. Не се сдържай зад зъбите си само защото бързаш да се разочароваш от призмата, през която са пречупени думите ти, веднъж щом се озоват извън теб. Не се крий зад безапелационна независимост и мълчание и не защото искаш да бъдеш разбрана, а защото няма значение дали ще бъдеш, защото важното е да се артикулираш на глас, а не кой ще те чуе правилно. И знам, че си изморена от пресягане и ръцете ти болят от допири, и ти се струва, че да си тръгваш предварително е единственият начин, защото твърде често те е боляло от мълчанието, което посреща гласа ти, но спри.

Остави болката да се засели в теб и тягостното неслучване на все същите улици да натежи до непосилност, но не бягай отново. Друго мълчание, други улици, друго неразбиране, друга изгубеност и най-малкото общо кратно си все ти, чиито и целувки да ти оставят вкус на недостатъчност и нестихваща непоносима неудовлетвореност.

Тази недостатъчност си ти и няма кой да промени това, и няма град на тоя свят, в който да се почувстваш у дома, и няма роля, която да ти пасне като пословичната стъклена пантофка.

No comments:

Post a Comment