2016/09/29

Best thing I never had

Понякога, когато губиш, не знаеш какво печелиш. - има си причина клишетата да са клишета, а в това специално се убеждавам непрекъснато.

Тя не знаеше какво иска. Продължавам да съм сигурна, че е така, какъвто и да беше крайният й избор, ако можем въобще да говорим за избор. Може би съм си съчинила тази история, за да предпазя егото си, но дори и за егото ми едва ли е твърде ласкателна мисълта, че хората, които най-силно съм искала, са ме поисквали за пет секунди като кратко колебание преди финалното решение. Така и не се превърнах в техен избор. И слава Богу за това.

Наивната 17-годишна Блатна Фея се тръшкаше и си настояваше на вятърничавите си нелепици и не можеше дори да си представи колко по-сложна е реалността. Понякога ми липсва тази ненормалница - смелостта, с която мечтаеше, дълбочината на чувствата й, лекотата на въображението й. Понякога ми се ще да я бях опазила по-добре, да я бях ценила повече. Тя беше дете, в крайна сметка, а аз побързах да я порасна. Но този неин порив към света навън не може да бъде рационализиран, прагматизиран и сдържан задълго зад "възрастните" ми страхове, които нагалено наричам "опит" и оправдавам с "нуждата от сигурност".

Това, което тогава Блатна не беше научила обаче, а аз вече знам, е, че за всичко в този свят си има причина и болката й наистина не беше напразна. Спомням си безумната си, граничеща с обсесия необходимост да погледна в бъдещето, за да знам, че в това, което преживявам, има някакъв смисъл... и ако можех да направя нещо за себе си, щях да изпратя кратичка бележка на тази 17-годишна офца (казано с най-мили чувства) - "да, има смисъл; да, има причина".

2016/09/21

Nowhere Ever

Можеш да си кажеш, че си "трудна за обичане", че имаш "тежък характер" или че си "сложна жена". Можеш да напишеш есе по въпроса, изпълнено с внушителна реторика и натежали от отчаяние паузи. Можеш да избягаш някъде и, Господи, колко съм бягала вече... Можеш да си сипеш уиски и да запалиш пура с аромат на праскови, особено тази вечер - ще се впишеш перфектно в опушения късносептемврийски градски пейзаж. Можеш да храниш суетата си с колкото искаш добре звучащи епитети, с прозиращите литературни образи на femme fatale, наложени над твоя собствен, с увереността, че би могла всеки момент да си тръгнеш от всеки и всички едновременно... но спри най-сетне да се напускаш.

Спри да си тръгваш от хора, които не те искат по начина, по който искаш да бъдеш искана, и не те обичат спонтанно, непредсказуемо и първично-болезнено. Спри да очакваш от тях да разплитат спиралите на мочурените ти мисли и да те целуват по смълчани нощни покриви. Спри да очакваш да бъдеш разбрана в цялата си изтормозена парадоксалност.

Но не с онази наивна резигнация на суетна самодостатъчност, а с тихото приемане на другите такива, каквито са. Покажи най-накрая на някого колко обикновена и незабележителна си, остави най-накрая някой да разгръща не вълнуващите ти сложни завои, а цялата ти човешка посредственост. Реторическата ти неловкост и липсата на остроумие, коментарите ти за времето и за снощния филм, клишетата, с които от безсилие описваш разни случайни усещания, нелепите ти хвърчащи листчета с бележки, прозаичното ти разтворимо кафе и това, че нямаш планове за събота; дори дребнавата ти нужда от внимание и лековерния начин, по който се влюбваш, без много уговорки и без никаква причина.

2016/09/04

Булшита с договорите

Понякога сериозно се замислям защо ми е тъжно, че губя хора, които така или иначе не са били до мен по начина, по който ми се е искало. Но съм тъжна и трябва да го призная, за да мога да продължа. Давам повече, отколкото получавам - понякога. И това е мой проблем, с който трябва да се справя, а не някакъв геройски алтруизъм. Трябва да разбера, че нося отговорност за това на кого колко давам, че това си е мое решение и нямам право да очаквам или изисквам нещо в замяна. Нямам право да се чувствам предадена, когато някой си отиде.
Нямам и причина, нелогично е да ми е тъжно за това, че някой доброволно е направил избора да приеме или отхвърли условията ми. Такива са нещата в живота - всички съществуваме с условията си и без да го осъзнаваме, създавайки някакви отношения с другите хора, подписваме договор, с предварително зададени условия, изгодни и за двете страни. Когато този договор спре да ни върши работа и да е еднакво удовлетворителен за участниците, го прекратяваме. И в това не би трябвало да има нищо тъжно.
Някъде по пътя обаче, от отношенията с мама и тати до приятелствата и любовите ни в зряла възраст, се научаваме да ни е тъжно, че разни договори се разтрогват, научаваме се да се чувстваме "изоставени" и "предадени", че нечии условия не са били съвместими с нашите. Ето, дори начинът, по който съм го казала: "губя хора" - приемаме прекратените договори като загуби, защото за периода, в който са важали, сме изградили някаква близост и накрая свързваме прекратяването на договора не с отхвърляне на условията, а с отхвърляне на нас като личности.
Опитвам се да разбера от какво е направено "липсваш ми". Какво точно ни липсва, когато с някой взаимно си отидем един от друг. Условията са променени, не се вписваме в животите си и най-логичното е да спрем да ги съвместяваме, но представите, които изграждаме за някакъв вид неопределена продължителност на нещо, което е било еднакво удобно, еднакво полезно и еднакво приятно и за двете страни, са това, което леко нагарча след разрива.
Може би ни липсват отношенията - комфорта на това да не ни се налага непрекъснато да напомняме на някого кои сме. На някакво ниво започваме да се чувстваме заменими, сякаш не ние, а само условията са важни и ако те вече не подлежат на напасване, няма значение кои сме и какво сме изградили заедно.
И ето как човек по човек, нараняване по нараняване, започвам да се замислям дали има смисъл да подписвам договори изобщо. Ако е вярно, че няма как да изградиш каквито и да било отношения без да правиш компромиси, а аз вече не съм склонна на компромиси и съм изморена от разтрогнати договори, не е ли най-логично да спра да водя преговори и да започна да си правя компания с отворения Уърд файл и нарастващите купчини от книги на бюрото ми. Да, вярно е, че книгата, която чета, няма да ми бърше сълзите, когато ми разбият сърцето, но пък няма и да има кой да ми разбива сърцето, кой да си тръгва от мен, кой да ме разочарова, кой да ме кара да се чувствам недостатъчна, кой да приоритизира условията по договора пред мен като човек, кой да ми налага да жертвам част от важните за мен неща в името на по-продължително споразумение. И в същото време, честно ли е аз самата да карам някого да се чувства така, задавайки условия, които изискват поне частичен компромис?
Казвали са ми, че е неизбежно, когато се довериш на някого, да бъдеш наранена - когато това се случи, трябва да се изправиш, да се поизтупаш малко, да си позабършеш лицето и да се довериш отново. Това били силните личности - тези, които не губят вяра в хората, колкото и пъти да са били наранени. И аз, естествено, като пълна шматка-перфекционистка се бях амбицирала да бъда силна личност, да си изпотроша сърцето петнайсет хиляди пъти и да продължа да го пълня с обич към хората, която да прелива от пролуките между зле скрепените парченца. Да не ми пука дали другите го правят, да не очаквам от тях да го правят, да обичам колкото сили имам, без да изисквам същото. Започвам да се замислям обаче дали това наистина е толкова духовно извисено, или е дъното на мазохизма ми.
Нормално ли е, в крайна сметка, да се чувствам емоционално употребена от хората, които са ми били скъпи? И докога ще продължа да намирам сили в себе си - да се изправя, да се доверя отново, да допусна някого до себе си? Казвали са ми, че ако очакваш нещо в замяна на това, което даваш, това е търговия, а не приятелство. Но докога ще се мъча да наливам от празна чаша? Да я пълня сама и да продължавам да наливам, докато не е отново празна? Не е ли по-добре, ако така и така ще си пълня сама чашата, да не наливам от нея в чашите на другите?