2016/07/01

Всичко, което искам, освен червена кадифена рокля и бадемова тарта с манго

Когато преди няколко месеца ми се дописа отново, се опитах да съживя онзи другия блог, който в момента го няма. Но не успях, защото... нека започна от началото.

Всяка вечер под балкона ми има заря и започвам да се чувствам специална :D

Аз смятам, че съм намерила смисъла на живота си. И то доста отдавна, въпреки че тогава не го вписвах в каквато и да било конкретна формулировка. А той за мен е най-просто и наивно казано да виждаш и създаваш красота. Във всичко и навсякъде, и особено в себе си. И като казвам "красота", аз нямам предвид естетическа категория, или поне не само, а нещо много по-обширно, надхвърлящо всичките ми думи и изразни средства и същевременно толкова простичко, непринудено и семпло.

Преди няколко седмици във връзка с една курсова работа интервюирах една респондентка. Преди интервюто седнах да убия време в едно от любимите си кафенета на ул. Иван Асен и в някакъв момент толкова ми дотегна от скука, че внезапно ме обзе едно необяснимо безкрайно, почти метафизично спокойствие и тиха настойчива нужда да пиша.



"Докато четях „Стъкленият похлупак“, ми идеше да хвана ръката на Естър и някак си да й влея цялата надежда, която имам в себе си. Но за да мога да го направя, трябва да открия начин да съхранявам и култивирам тази надежда. Всичко добро и прекрасно, което бих могла да открия в себе си, което в момента сякаш го няма, трябва да намеря начин да го подхранвам, да го опазвам. За да мога да го раздавам, трябва да мога да го давам и на себе си. Просто трябва да открия начин как, някакъв алгоритъм, някаква система за справяне с апатията и безразличието, и всичко друго тъмно и страшно в мен. (...) Сега се замислих, че това не ми хареса в Рим. Аз имам нужда да усещам местата, не да ги виждам. Както сега съм седнала на открито в едно кафене в центъра на София и просто си седя и пиша. Оттук не се вижда много от София, но я усещам. Това е духът на града – тези малки кафенета и хората, седнали в тях, и старите сгради от другата страна на улицата. НДК не значи нищо за мен, нито пък „Александър Невски“, но онзи ден седях със С. в парка около НДК и това беше София. Непоносимата жега лятото, разкаляните пътеки зимата, раздрънканите автобуси." - из дневника ми

Тази надежда, за която говоря, тя е вярата в нещо по-голямо от мен, в някаква съвършена подредба, в това, че всичко е точно такова, каквото трябва да бъде, и се изменя и разгръща, и свива обратно в себе си в един безкраен низ от пулсации по своята си логика, по силата на някаква закономерност, дори когато ние не я разпознаваме, разбираме или дори признаваме.

Отидох на интервюто без каквито и да било очаквания. Взехме си бира и седнахме на една пейка по-навътре в парка. В началото тя беше резервирана, не се познавахме, пък и аз тикнах диктофон в лицето й... Зададох си въпросите и го изключих. Толкоз. Но в момента, в който изключих диктофона, сякаш някакви щори се вдигнаха от съзнанието ми. Започнахме да си говорим на същите теми, но аз вече я чувах. Не каквото ми трябваше за изследването, а каквото тя ми казваше. И тогава за пореден път, но вече с някаква нова осъзнатост, се открои мисълта, че ако наистина се вслушаш в хората, дори в паузите между думите им, дори в неловкостта и "трябва-да-кажа-нещо" на мълчанието им, те са невероятно красиви. Те са едни съвършени и завършени сами по себе си вселени със собствена подредба, която е точно такава, каквато трябва да бъде, за да се поддържа хомеостаза. И нищо не е излишно, погрешно, непълно, липсващо или недостатъчно. Стига само да свържеш точките, за да го видиш.

Не всяко интервю е протичало по този начин. Но всеки път, докато говоря с тях, за час или два, или три, изпитвам някаква безпределна обич към респондентите си, към сложния механизъм на ума им, към прецизната безпрекословна подредба на вътрешния им свят, към структурите, в които вплитат мисълта си, от които не бих могла да отнема нито едно блуждаещо междуметие, нито дори неволно забавяне или рязък обрат на интонацията.

Тази красота обаче се случва спонтанно. Тя не "става", когато си кажеш "Сега ще направя едно страхотно интервю!" или "Ще нарисувам прекрасна картина!"... или "Ще направя блог, в който да събирам всичко, което намирам за красиво". Тя е момент, който просто трябва да разпознаеш, и с времето се научаваш да го правиш. И аз все повече осъзнавам, че точно това умение трябва да пазя и развивам в себе си, за да живея своята истина.

Понякога е трудно. Понякога се съмнявам в себе си и се чудя дали всичко това не са само красиви думи, с които изграждам една куха конструкция, в която всъщност ме няма. Понякога съм адски цинична и ставам зла, когато започна да усещам, че мечтите ми се изплъзват. Това също съм аз, това също е част от мен... просто понякога забравям, че всичко, което съм, е сбор, а не взаимно анулиращи се качества. Забравям да имам доверие на онова, по-голямото от мен нещо, забравям дори да вярвам, че го има. И тогава всичко става "сега и веднага, на всяка цена". А всъщност няма как да го насилиш, просто няма.

Затова и онзи блог не се получи и така и не ми стана приятно да пиша в него. Защото тръгнах с идеята да го превърна в нещо, от което всъщност никога не съм имала нужда. Този блог започнах безцелно, без очаквания, без рамка, без тематика даже - и пет години по-късно все още ми харесва да пиша в него и даже смятам, че той се превърна точно в това, което трябваше да бъде, без аз самата изобщо да се усетя.

И всичко, което искам, освен червена кадифена рокля и бадемова тарта с манго, е по-рядко да забравям коя съм, по-рядко да се съмнявам дали изобщо съм. По-често да се усещам на време и повече да се усещам, чувам, приемам. Повече да забелязвам красотата около себе си и да се науча да си я създавам сама, но не преднамерено и самоцелно, а позволявайки на нещата, които правя от цялото си сърце, сами да придобият формата, която им трябва. Или иначе казано - да имам повече доверие на себе си и на нещото по-голямо от мен.

"All you need is already within you, only you must approach your self with reverence and love.", Nisargadatta Maharaj

No comments:

Post a Comment