2016/07/30

Обичай се, както искаш някой да те обича

Този клип ме разплака. И по принцип бих се срамувала да си призная колко съм емоционална и колко лесно ми се насълзяват очите от някои неща, но това не е начинът, по който бих искала някой да ме обича.

Мисля, че повече от всичко, което съм чувала в тази насока, думите на Трейси МакМилън прокънтяха в мен и ако има нещо, което бих искала да остане запечатано в съзнанието ми, това е: "Обичай се, както искаш някой да те обича".

От известно време си мисля за тези неща... за връзките ми до момента, за живота ми, за приятелите ми, за връзката ми с мен самата. И думите на Трейси днес като че ли ми дадоха "ключа" към отговорите. Какво значи да обичаш себе си, как изобщо се "прави", откъде да започна, как ще знам дали го правя "правилно", след като отношенията ми с хората до момента не говорят добре за представите ми за обич? Наречи ме лунатичка, ако щеш, но имам чувството, че неслучайно попаднах на този клип. Защото днес Трейси ми отговори.

"Ако някой постъпеше така с теб, щеше ли да се почувстваш обичана?" - това е въпросът, който ще си задавам отсега нататък, when in doubt. Ако някой те караше да се чувстваш виновна, че си прекарваш съботата гледайки сериали, щеше ли да се чувстваш обичана? Ако някой те караше да се срамуваш, че си се разплакала, щеше ли да се чувстваш обичана? Ако някой те караше да се чувстваш сякаш нямаш право на грешки, щеше ли да се чувстваш обичана?

Толкова е лесно, когато изместиш фокуса. Започвам да си мисля, че много хора не ги "бива" в тая работа със self-love, защото цял живот живеят с убеждението, че не само е ок, но и е редно да са супер критични към себе си. Когато обаче си зададеш въпроса например "Ако най-добрата ти приятелката ти говореше така, както понякога сама си говориш, колко дълго щяхте да сте приятелки?", е по-лесно да се осъзнаеш. Няма да си приятелка дълго, разбира се, с човек, който те нарича "тъпа крава" или "хленчеща лигла", или ти се подиграва за избора на "тъпа романтична комедия". Или поне, всеки си мисли, че не би търпял такова отношение, затова отговорът е лесен.

Следващият логичен въпрос е: "Ако не искаш такъв човек в живота си, защо самата ти си този човек за себе си?".

Едно е да излезеш извън комфортната си зона, да израстваш и да се променяш. Друго е да упражняваш насилие върху себе си, защото си мислиш, че не си достатъчно добра. Едното е положителна мотивация, вдъхновение, правиш го, защото искаш развитие - другото е мотивирано от страх и неприемане, от чувство за малоценност. Разликата е като между учителката, която подтиква децата да се стремят към все по-високи постижения, поощрявайки и окуражавайки ги, и тази, която "мотивира" чрез крясъци, обиди и твърде високо поставена летва, която предварително ги отчайва. Бъди добрата учителка. Бъди добра към към себе си.


2016/07/09

I'm a special little snowflake: bitch edition

...или колко съм си самодостатъчна, свободолюбива, егоцентрична, чудовищна, "трудна", непоносима... РАЗЛИЧНА, за бога, вижте ме колко съм яка!

Аз казвам стига. Стига с това превзето чувство за величие. Стига с тази гордост. Стига с това нарцистично изтъкване на личните "недостатъци", все едно са рицарско звание. И го казвам на себе си. Но и на теб, ако четеш това и си казваш "Аз съм такава и такава и затова съм трудна за разбиране/обичане/понасяне". Стига с този самовлюбен стремеж към разруха. Имаме нужда да се научим как да естетизираме съзиданието. Как да намираме красота в това, че някой е топъл и добронамерен, а не студен и дистанциран. Как да измисляме красиви истории за това как някой е станал толкова силен, открит и приемащ. Как да ценим умението да си раним пред някого, да се доверяваш и да признаваш сам пред себе си всичко, което си, и всичко, което чувстваш.

Достатъчно сме романтизирали самодеструктивните стремежи, страха от близост, липсата на трезва преценка, отказа от справяне с проблемите, цинизма, изолацията, чувството за малоценност. Аз вече отказвам да намирам в хората и в самата себе си тъмни, уродливи неща, загниващи части, които да обичам по един повърхностен, посредствено-обожателен начин. Не можеш да помогнеш на човек, който сам е избрал да страда и му е толкова красиво и приказно това страдание, че от суета ще си остане там, каквото и да правиш.

Съжалявам, Буковски-wannabe-та, но това, че сте пияни в 11 ч. сутринта в екзистенциална криза, която притъпявате с безсмислен секс и нехайно отношение към тялото и душата си, означава, че имате проблем със себе си, пред който от доста дълго време отказвате да се изправите... и аз отказвам да се трогна. Трогвам се от хора, които се борят. Трогвам се от хора, които се грижат за себе си. Трогвам се от хора, които имат цвят в лицето си и блясък в очите си. Трогвам се от хора, които си угаждат. Трогвам се от хора, които се ценят - защото това са хората, които могат да оценят и другите. Хора, които са мили, усмихнати, отворени, окей със себе си. И много бих искала този "тренд" да се наложи. Да се стремим да сме здрави, щастливи и създаващи, а не "интересни". Да се изправяме пред проблемите си с обич към себе си и другите, а не да ги превръщаме в ексцентрични социални дрехи от безпомощност и страх, че ще се провалим.


2016/07/01

Всичко, което искам, освен червена кадифена рокля и бадемова тарта с манго

Когато преди няколко месеца ми се дописа отново, се опитах да съживя онзи другия блог, който в момента го няма. Но не успях, защото... нека започна от началото.

Всяка вечер под балкона ми има заря и започвам да се чувствам специална :D

Аз смятам, че съм намерила смисъла на живота си. И то доста отдавна, въпреки че тогава не го вписвах в каквато и да било конкретна формулировка. А той за мен е най-просто и наивно казано да виждаш и създаваш красота. Във всичко и навсякъде, и особено в себе си. И като казвам "красота", аз нямам предвид естетическа категория, или поне не само, а нещо много по-обширно, надхвърлящо всичките ми думи и изразни средства и същевременно толкова простичко, непринудено и семпло.

Преди няколко седмици във връзка с една курсова работа интервюирах една респондентка. Преди интервюто седнах да убия време в едно от любимите си кафенета на ул. Иван Асен и в някакъв момент толкова ми дотегна от скука, че внезапно ме обзе едно необяснимо безкрайно, почти метафизично спокойствие и тиха настойчива нужда да пиша.