2016/06/21

В отговор на "PRIDE-а поражда насилие"

Последната публикация в блога на Ванеса Виденова в Тъмблър ме наведе на някои размисли. Обикновено съм съгласна с нея за много неща, но този път няма как да се съглася, а още по-малко - да замълча, защото аз по принцип и не умея да си мълча на подобни теми. Забелязвам, че този тип мислене е широко разпространен, както сред тези, които проявяват загриженост към гей хората, така и сред тези, които си търсят оправдание да ги мразят, но тук няма да се спирам специално върху втората категория. 

Не ми се ще да раздавам "етикети" и "присъди", но реториката тип "Аз просто искам световен мир, всички сме преди всичко хора" е на първо място леко наивна, но също така тя е и сляпа към протичащите в обществото процеси, закономерността между тези процеси и нюансите между различните подходи, които бихме могли да възприемем, за да постигнем целите си - по-добър живот за всички, повече свобода, по-малко насилие, повече приемане, разбиране и търпимост. 

Струва ми се, че постът на Ванеса Виденова е написан в духа на "обърни и другата буза", без оглед на различните микро и макро дискриминации, с които гей хората се сблъскват ежедневно и които подтикват, в крайна сметка, към реакция, която би могла да бъде дори по-остра от провеждането на едно мирно шествие. Аз имам щастието да съм се сблъсквала единствено с вербални нападки и обиди, насочени не дори към мен, а към гей хората като цяло, както и редица дребни неуредици и леко некомфортни ситуации. Но моят опит не е универсален. Защото има хора в България, които са преживели брутално насилие - и не са получили правосъдие за това. Има хора в България, които живеят с партньора си, но не могат да легализират съжителството си по никакъв начин и да се възползват от привилегиите, които бракът предоставя на хетеросексуалните семейства. Има хора в България, които отглеждат деца с партньора си и тези деца се водят "копелета", колкото и обидно да звучи, защото вторият им родител не фигурира никъде като такъв. Има хора в България, които са били изгонени от семействата си или дори малтретирани, заради пола на човека, когото обичат. Има хора в България, които са загубили голяма част от приятелите си, когато са си позволили да бъдат открити за своята сексуалност. Има хора в България, които са били уволнени, заради пола на партньора си. Има хора в България, които ежедневно слушат от познати, от медиите, от роднините си колко са болни, сбъркани, противни, грешни, по-малко хора, по-малко ценни. И това се е случвало дълго преди да започне да се провежда "София прайд". То се случва в държави, в които подобни шествия са забранени, в държави, в които дори това да се държиш за ръка с партньора си на публично място е забранено. Хомофобията не се нуждае от провокация. 

На тези хора им е писнало. И това е логично, закономерно. Когато твърде дълго си слушал колко си болен и отвратителен и това те е смазвало, в някакъв момент ти идва "до гуша" и ти иде да изкрещиш: "Не! Аз не съм това, което казват, и имам правото да се приемам, харесвам и дори гордея със себе си." Когато твърде дълго те е било страх да държиш за ръка човека до себе си или да разкажеш за него на близките си, в един момент ти идва да крещиш от покривите, че го обичаш. И това е най-нормалното нещо на света, дори да го наречем "парадиране" или "показност", защото е логична, очаквана реакция на репресия, продължавала с векове. И за да използвам метафората с храна на Ванеса Виденова, ако в продължение на години си си забранявал да ядеш шоколадова торта, защото те е било страх, че ще те посочат с пръст, ще те отхвърлят или дори наранят физически (и си имал основания да вярваш, че това ще се случи), в един момент просто няма да издържиш и ще изядеш цяла шоколадова торта наведнъж и това ще е най-освобождаващото нещо, което си правил, защото в този момент желанията ти, стремежът ти към щастие ще вземат превес над страха ти. 

А хомофобията не се нуждае от провокация, както вече споменах. Тя не е феномен, появил се преди 9 години, когато започва да се провежда "София прайд". Но тя не е и нелечима и аз искрено вярвам, че все повече отслабва. Колкото повече видимост има, колкото по-често се повдига темата, колкото повече се образоват хората за човешката сексуалност изобщо, колкото повече си позволяват да намерят дори сами в себе си нещо "различно", нещо, което противоречи на нормите, в които са възпитани; колкото повече свобода се дава на изразяването на индивидуалност, колкото повече мисленето ни за света като цяло се променя. Защото едно е да си мислиш, че гей хората не заслужават достойно третиране, когато не познаваш или поне си мислиш, че не познаваш такива, друго е обаче, когато сестра ти, която много обичаш, ти каже, че е лесбийка, когато най-добрият ти приятел се окаже гей, когато жената на опашката пред теб в магазина се държи за ръка с партньорката си и ти си дадеш сметка, че те са двойка като всяка друга и просто си купуват кисело мляко. 

Затова е важно да има видимост. Защото хомо-ФОБИЯТА е страх, а страхът е базиран на незнание. По-лесно е да те е страх, когато не виждаш лицето на това, от което се страхуваш, и в съзнанието си го "доукрасяваш", доизмисляш... раздухваш. По-лесно е да мразиш, когато не знаеш кого мразиш. Когато обектът на твоята омраза не е конкретен човек със своите мечти и стремежи, а някакъв абстрактен образ на някаква група от хора. "София прайд" прави точно това - повишава видимостта, показва лицата на гей хората и техните близки и приятели, които споделят една и съща кауза, по какъвто и начин да е артикулирана тя, но и също така - дава отдушник на онези хора, които до сега са се страхували да "излязат на светло", да заявят кои са без да се притесняват, че достойнството им ще бъде оронено, да целунат партньора си на улицата, ако до сега за тях това е било табу. 

От историческа гледна точка имам основания да смятам, че прайдът допринася за ускоряване на естествения процес на еволюция на общественото мнение. Но тук няма да се впускам в анализ на събития от близкото минало, а ще си позволя да бъда анекдотична. На две места от маршрута на шествието минахме покрай шепа хора, които мълчаливо ни показваха среден пръст. В началото се изненадах - нямах спомен миналата година да е имало такива хора. Първата ми реакция беше на свой ред да вдигна среден пръст във въздуха. Но после се замислих - те са толкова малко на фона на останалите, които ни махаха и се усмихваха или просто ни снимаха с телефоните си. Затова им се усмихнах. Защото ми стана ясно, че това е "губеща позиция", понеже е продиктувана от омраза, а омразата не движи света напред, докато ние все повече си даваме сметка, че няма смисъл да стоим на едно място и самоцелно да запазваме статуквото. Към края на шествието, докато се връщахме в градинката на съветската, дочух две момчета да си говорят как през първите няколко години от провеждането на "София прайд" са се събирали тълпи от хора, които са ги освирквали и дори се е стигало до сблъсъци, а сега негативните реакции са много по-малко, всичко преминава много по-мирно и все по-малко хора се събират да изразят недоволството си от провеждането на прайда. Не знам как е било "в началото", защото тогава не ходех, но това ме накара да се замисля, че или недоволството е отслабнало, или тези хора все пак са си дали сметка, че няма нужда от сблъсъци. 

Защо това е важно? Защото, ако в крайна сметка сме решили, че искаме да вървим напред, а не да тъпчем на едно място, трябва да си дадем някои отговори и дефиниции - какво значи "напред", как си го представяме това "напред", какво сме готови да направим, какви принципи и ценности ще ни движат, какво искаме да запазим и от какво сме готови да се откажем. "Равни в различието" е много добра отправна точка, но докато проявата на търпимост към чуждите страхове, неприемане, несъгласие, право на мирно и уважително изразяване на позиция е абсолютно задължително условие, то проявата на търпимост и дори смирение към насилието е не стъпка напред, а стъпка назад - към времето, когато някои животи са имали по-голяма стойност от други и ужасяващи деяния са били оправдавани с цвета на кожата, вероизповеданието, етническата принадлежност и т.н. 

Ванеса Виденова твърди, че трагедията в Орландо нямаше да се случи, ако ЛГБТИ хората не се отделяха като група, защото "никой, който има съпротивление срещу тях, нямаше как да намери едно място, където ще знае, че са се събрали САМО такива хора и да излее целия си гняв (подсъзнателен страх) върху тях." Като се абстрахирам, колкото и да ми е трудно, от blaming the victim реториката (защото отговорност винаги трябва да се търси от извършителя), няма как да не отбележа, че насилието не е насочено единствено към "отделящи се" групи (за смисъла на т.нар. "отделяне" - в друг пост). Пример за това е насилието над жени - жените не са "малцинство" в смисъла, в който ЛГБТИ хората са малцинство (което също е донякъде спорно, тъй като скорошно проучване сочи, че много повече хора, отколкото съм предполагала, се самоопределят като не-хетеросексуални), и си нямат свои клубове, барове, места за събиране по полов признак, но също се сблъскват с насилие: домашно насилие, сексуално насилие, убийства от "страст" (наблягам на кавичките). Ами какво да кажем за евреите по време на Холокоста например или за чернокожите в Америка по време на робството и до средата на миналия век, а и в момента? За мен е очевидно, че насилието, продиктувано от омраза към определени хора, по някакъв признак "различни", не се влияе от начина, по който тези хора формират или не формират общности, то намира начин да се прояви, независимо от поведението на своите "жертви" (и думата "жертва" не харесвам, но за това, отново, в друг пост). 

Насилието не се нуждае от повод или оправдание. Затова няма нужда да го подхранваме било с апатия, било с примирение, било с търпимост към него. Аз вярвам, че ненасилието може да бъде възпитано у хората, без това да означава остро отхвърляне на личната им позиция. Ако позицията ти е "Гей хората нямат право на брак" това е окей до момента, в който не продължиш изречението си със "...защото животът им не е също толкова ценен, колкото живота на хетеросексуалните хора и... абе, дайте направо да ги избием". Мнението си е мнение и ти имаш право на него, докато не прерасне в действия, които активно ощетяват и/или нараняват някого. 

Любимият ми пример по въпроса е един рандъм коментар в Ютуб е на една силно религиозна девойка, която казва, че според нея хомосексуалността е грях, но това не значи, че хомосексуалните хора не трябва да имат правото да се женят, защото това е все едно някой да й забрани да вярва в Бог, понеже смята, че не съществува. И точно в това е въпросът - толерантността се простира до момента, в който нечии действия, изразяващи лична позиция, започнат да лимитират живота на хора, с които всъщност нямаш нищо общо. Аз мога да смятам, че да се омъжиш на 18 не е добър избор и да имам правото да вярвам в това, но определено не би следвало да имам правото да се намесвам по какъвто и да било начин. 



Друг е въпросът доколко адекватно е комуникирано посланието на "София прайд", смисълът от провеждането му, целите му и защо именно се случва това, което се случва. "Преди всичко сме хора" е валидна позиция, стига да си даваме сметка за функциите на "различността", ролята, която тя изпълнява в животите на хората, историческия контекст, в който е поставена и различните обстоятелства около нейните проявления - това обаче отново е тема за друг пост. Това, което мога да кажа като финални думи, е, че позицията на Ванеса Виденова не е "тъпа", нито е безчувствена, тя си има своята логика, последователност и обосновка, но аз не мога да се съглася с нея, защото наблюденията ми показват, че предложения подход сам по себе си е неефективен. А всичко, в крайна сметка, опира до ефективност. Адресирането на проблемите в обществото и предприемането на активни мерки за справяне до сега са давали най-добър резултат. Опитът на човечеството сочи, че от момента, в който сме оценностили човешкия живот на всички хора, независимо от религия, пол, раса, етнос, сексуалност, и сме започнали да адресираме и да говорим за проблемите, пред които се изправяме по пътя към безусловното приемане на човешките индивиди в цялата им гама от различия, сме постигнали много по-голям напредък, отколкото преди да се ангажираме с осъществяването на продуктивна дискусия. Което ме кара да вярвам, че пътят "напред" е говоренето, обсъждането, разширяването на хоризонтите ни, сблъсъкът с различни гледни точки и еклектичното заимстване от работещи модели. Мълчанието с цел избягване на конфликти не е решение... или поне вече не е. 

Благодаря, ако си стигнал/а до тук!

No comments:

Post a Comment