2016/02/04

диалогизирам с бездната в кутията

криво ли ти е? и на мене. бях го чакала цели няколко вечности. накрая го отприщих. като някой, който не знае какво прави, отваряйки кутията. аз я човърках и блъсках. и тя се отвори. и от нея излязоха всички гадости, които бях натъпквала навътре. и ме погълнаха.
какво искам за именния си ден? нова кутия. искам нова кутия. ако знаех какво правя, нямаше да отварям старата.
тя зее заплашително срещу мен. бездънната яма на моята болест, по Йовков.
аз трябваше да мрънкам. аз просто трябваше да мрънкам... и да се тръшкам... и да чакам... и да си повтарям, че нещо не е наред под повърхността... и да побутвам непрекъснато подповърхностните слоеве. когато повърхността си беше перфектна. и безпокойството беше излишно.
то можеше да си остане там. приемах те на хапчета. бях се самодиагностицирала и като всяка душевноболна бях щастлива от диагнозата. защото тя значеше лечение. нормалност. притъпявах симптомите. а с тях и останалото. бях излекувана. точно като Женвиев. точно толкова себе си като всички останали.
и можех да си остана така. но нее, аз трябваше да мрънкам... и да се тръшкам... и да чакам. и да си повтарям, че нещо не е наред такова, каквото беше.
и точно останах без сили. и нямаше повече за изцеждане. бях добре натъпкана с хапчета. но то се отприщи. и сега трябва някак пак да го натъпча вътре. или да го оставя да ме обсеби като преди.