2016/12/31

2016/2017

За първа година не си обещавам нищо конкретно за следващата. Никакви места, на които да отида, никакви книги, които да прочета, никакви навици, от които да се откажа или да придобия. Само да съм по-смела. По-гъвкава. По-приемаща. И по-мила към себе си.
Тази година осъзнах колко силна и борбена мога да бъда. Колко издръжлива, решителна и целеустремена. Така че, за мен 2016 беше прекрасна година. При все цялата болка в началото й, разочарованията, трудните периоди и моментите на съмнения и чувство за вина, че правя правилното нещо за себе си.
Затова, ако мога да ви пожелая нещо, то е да не изпитвате вина, че правите правилното нещо за себе си, да не се отказвате само защото е трудно, да не се примирявате и да не правите компромиси със себе си и живота си.
И ако трябва да съм честна, страх ме е. Но да сме смели не значи да не ни е страх, значи просто да сме уверени, че каквото и да се случи, ще намерим начин.
Весело посрещане на новата година. Обличайте си хубавите дрехи просто защото. Не чакайте поводи за това и онова. Отворете си най-хубавата бутилка вино в някоя с нищо неспециална вечер. Не пропускайте да излезете с приятели само защото не сте си измили косата. От време на време оставяйте днешната работа за утре. И винаги казвайте какво искате дори шансовете ви да не изглеждат добри, защото никога не знаете дали няма внезапно да получите повече, отколкото сте очаквали от живота.
Надявам се 2017 да е годината на сбъднати мечти.

"2017 the year of the “go for it”. There’s nothing to lose, everything to gain"

2016/12/13

да си жена

тази болка ми е непозната. не сме си правили компания преди. но тя се настани днес някъде между ключиците и ребрата ми. и засега й е уютно. странно ми е, защото до сега на нищо друго не му е било уютно там. условията не са приятни. става дума за едностайно пространство. твърде тясно е за нещо по-малко от нея. та, тя се настани там днес и донякъде е всъщност изненадващо, защото отдавна не се бяха вясвали никакви наематели.
"поне не е вече празно", каза ми Блатна. тя ми говори така понякога. нацупи устнички и се сви в ъгъла. виждам я с онази бяла рокличка с червените къдрички. "защо тати си тръгва?" тати казва, че ме обича и аз му давам моя снимка на вратата. да не ме забрави. мама плаче. за пръв път през нея разбрах какво е да не те обичат. "тя по-хубава ли е от мен?" не, моята мама е най-хубавата. как може някой да не обича мама.
да си жена значи да не те обичат.
Блатна ходи на училище сама и се чувства много голяма. но не иска да се чувства толкова голяма. не чак толкова голяма. "защо този чичко ме пипа така?" той каза, че така стоят нещата, понеже съм момиче. но аз дори не съм красива. миличка, спри да плачеш. да си жена значи да те боли.
"той по-добър ли е от мен?" каква си ми наивна, Блатна. откъде ти хрумна, че точно тя ти е разбила сърцето. то дори не беше по начало цяло. тя просто потвърди това, което знаеше. да си жена значи да не те обичат.
тя казва, че ме обича и вече не питам защо си тръгва. "обичам те" е нещо, което хората казват с единия крак от другата страна на прага. този път трия снимки във фейсбук. не ми трябва да ме помни.
тя е много уморена след работа и трябва рано да става за работа. и аз й досадих с моите тревоги. не иска да говорим. не иска да ме прегърне. смущава я, че плача. а аз просто плача, защото никое близо не е достатъчно близо. да си жена значи да си сама. дори когато някой е в теб.
затова избирам да съм сама без други хора.
от много неща мога да избягам, но не и от това, че съм жена. а да си жена значи да не те обичат. да си жена значи да те боли. да си жена значи да си сама.

2016/12/09

Ей така - за търсенето, нетърсенето, намирането, бъденето и духовната снобарщина

И друг път съм писала по темата, но днес постът ми е вдъхновен не само от личните ми преживявания, но и от чужди постове, на които попадам напоследък в духа на "нищо не търся вече", "аз просто съм" и т.н. holier-than-thou ню ейдж глупости. И защо това ме дразни, защо реагирам остро, защо изобщо пиша това? Защото и аз не съм спасена от духовната снобарщината и вулгарното чувство на превъзходство над "неосъзнатите плебеи". Както и от клишетата, високопарните думички, кухите фразички и позьорството.
Един момент ми се върти в ума напоследък: аз на 16, как казвам "ако искаш да зарадваш някого, трябва да му дадеш нещо, което радва него, а не теб, не това, което си мислиш, че би трябвало да го радва". Аз на 16 бях уж много "напред" в "тия неща". Но чак сега, 6 години по-късно, мога да поставя изказването си в по-широк контекст и наистина да разбера какво означава това - за взаимоотношенията ми с хората, за връзката ми с мен самата, за живота и преживяванията ми до момента и в момента. Изобщо, за отношението, което съм възприела и към което едновременно непрекъснато се стремя.
Много е лесно да кажеш нещо и да си мислиш, че наистина го разбираш, да го превърнеш в норма, императив на поведението си и да гледаш отвисоко всеки, който си мислиш, че "не разбира". Ах, тези удобни хора, дето все не ни разбират. Колко са щадящи към егото ни, превръщайки ни в "мъченици на вярата", неразбрани и неоценени творци, вечно наранени от грубия свят алтруисти... и последният да затвори вратата -исти. Хем жертви, хем никой не ни заслужава, хем пък сме толкова добри и раздаващи се - въобще, едни такива светли и прекрасни.
А сега, майната ни на нас, всички такива духовно извисени мрънкачи. Да вземем да се стегнем малко, а? Разбирам триумфалното усещане, че нещо си прозрял, нещо си намерил, осъзнал и осмислил, че си по-добър, отколкото си бил вчера, но... спри се до тук. По-добър от себе си в минало време може, по-добър от другите - не. И не защото е "грозно", нескромно, високомерно или както там ти идва да го наречеш, не защото е по презумпция "грешно", а защото забравяш да отбележиш пред себе си, че всъщност нямаш представа какво се случва в световете на другите хора.
Всичките им думи стигат до теб изопачени, изкривени през призмата на собствените ти разбирания и смисли - а това е, което всъщност усещаме като "отхвърляне". И за да има "приемане", трябва първо да се дистанцираме от собствените си интерпретативни механизми и схеми и да чуем какво те ни казват - а не селективно да възприемем каквото нас ни вълнува, каквото ние сме склонни да разберем и каквото на нас ни изглежда допустимо. Понеже няма такова нещо като "не мога да разбера", има само "не искам", "не съм готов" по една или друга причина. Разбира се, че тази причина е важна и си струва да се вгледаме в нея, но е крайно време да се откажем от това да я използваме като оправдание.
Разбери, че нямаш оправдание. За нищо. Имаш само причини, обстоятелства, фактори. Но оправданието е нещо друго - то те освобождава от отговорност в собствените ти очи и в очите на вечните мазохисти, готови да бъдат винаги неразбрани и отхвърлени, защото така им е удобно, защото и на тях това им дава оправдание. И чувството за вина не е много по-различно - то ни освобождава от отговорността, превръщайки ни в жертви на собствените ни минали грешки: "о, горката аз, била съм толкова неосъзната в поведението си". Айде, моля ти се.
Помисли си: без оправданията и чувството за вина, каква опция ти остава? Какво отношение към "грешките" ти, към хората около теб, към теб? Без тези защитни механизми уязвим ли се чувстваш? Некомфортно разсъблечен? Не знаеш какво да кажеш, не върви да си като "ама, аз, такова" - това е оправдание, не можеш да кажеш и "толкова съжалявам"... какво?
Ами, нищо, това е. Мълчание. Приемане. На себе си и на всичко останало. Неосъдително, неоправдаващо - просто приемане.

2016/11/27

Патриархат = страх от близост

Всички фрагменти в нас, независимо дали усещаме процепите между тях болезнено (както когато потискаме някои аспекти), или като пунктирани линии и "позволяваме" отделните части да се преливат една в друга спонтанно и нерегулирано, всички фрагменти в нас могат да бъдат обособени в дадени социални роли. И това може да бъде прекрасно и творческо, и даващо израз (макар и непълен) на (почти) целия ни шизофреничен спектър от "неща", не точно "личности", които усещаме, че съществуват в нас. Но си оставаме фрагментарни. Колкото и плавно да се случва преливането. И искаме някой да ни обича "такива, каквито сме", но пропускаме да разберем кои сме... или влизаме в дадена роля, която са ни научили, че се очаква от нас... или всъщност не искаме някой да ни обича, а само усещането за цялост, което си мислим, че произтича от това...
И ето защо не мога да се стърпя да не коментирам ето тази статия и подобните й, които са някаква епидемия в интернет. Вероятно си мислиш, че ще я напсувам? Тъпата кифла с ретроградни разбирания за женственост. Или ще кажа нещо също толкова обидно и анти-феминистко като "посредствена женичка", "неосъзната робиня" и т.н.? Може би вчера бих, но днес - не.
Тази статия всъщност ме накара да се замисля за половите роли и как изграждат недоверие между хората. Вместо да улесняват разбирането и навигирането на заплетената мрежа от социални взаимоотношения, вместо всичко да е простичко, ясно и подредено... Не може да ти е простичко и подредено, сори. Защото дори да се счупиш да печеш пайове, в теб винаги ще има нещо не-женствено, нещо не-пасващо на ролята, което не можеш да натъпчеш в чекмеджето и колкото повече се опитваш да го направиш, толкова повече ще боли и толкова по-изгубена ще се чувстваш. Мислиш си, че ако възприемеш "традиционната женска роля", отношенията ти с партньора ще са толкова по-лесни и разбираеми. И искаш той (или път тя) да застане диаметрално противоположно на теб и после очакваш... близост?
Или поне твърдиш, че очакваш близост. But here's the deal, женствеността и мъжествеността, дефинирани като взаимноотричащи се противоположности, нямат допирни точки (duh, затова са "противоположности"). Ако архетипната женственост се свързва с дълбока емоционалност, а архетипната мъжественост - със стоицизъм и рационалност като антипод на емоционалността, и ти се идентифицираш изцяло и напълно с архетипната женственост, и очакваш от партньора си да се идентифицира изцяло и напълно с архетипната мъжественост - как си представяш, че ще му имаш доверие - ти, дълбоко емоционалната, на него, студено рационалния? Може би очакваш, че двете неща ще се балансират, но пропускаш да си дадеш сметка, че да предзадаваш другия като "друг", различен, противоположен на теб води до много повече страх, неразбиране и отрицание, отколкото предразполага към отвореност и обмен.
Инстинктивната реакция пред лицето на другостта, на непознатото (което всъщност ти е познато, но болезнено потиснато) е да се отдръпнеш. В амбивалентното отношение между страх и интерес, страхът надделява в момента, в който усетим и най-малка несигурност. И ако целта на взаимоотношенията е да интегрираме това, което потискаме в себе си, нещата стават още по-абсурдни, когато се сетим, че ако потискаме мъжествеността в себе си, мъжествеността на другите ще ни се струва колкото притегателна, толкова и (дори още повече) заплашителна и ще настояваме тя да се подчинява на определени правила и да влиза в дадени граници.
Така че, не, не ти вярвам, че искаш близост. Подредба - да. Сигурност - определено. Близост обаче не, страх те е от близост. Имаш нужда да впишеш себе си и партньора си в онаследената схема, защото си мислиш, че така усещането за изгубеност ще изчезне. Но това, което правиш, не е да интегрираш потиснатото (с което усещането за изгубеност ще изчезне), а да бягаш от болезнено отделените фрагменти. Гарантираш си причина, оправдание да не ги припознаеш. Гарантираш си "виновник" за непротеклата, счупена комуникация - "Еми, той е мъж, какво очакваш?" или пък "Жени! Какво да ги правиш..."
Защото всъщност близостта е точно това - двама души извън роля, припознаващи допирните си точки. И това е плашещо. Плашещо е в лицето на другия да се сблъскаш със собствените си отречени части, не стилизирани и вписани в рамка, парадигма, която по дефиниция не ти "приляга", не ти се "полага", не ти "принадлежи", а първични и изменчиви - следователно, несигурни, но и не строго принадлежащи където и да е и по този начи не не-твои.
Парадоксалното е, че да прегърнеш това чувство за несигурност е най-сигурният начин да спреш да се чувстваш изгубена. Пък продължавай да печеш пайове, ако те влече, но се откажи от тези ригидни граници, защото те те разрязват и фрагментират и в тях няма да намериш сигурността, която търсиш. Защото "сигурността" е липсата на съпротива - била тя срещу сменянето на крушки или срещу това, че този път някой друг ще смени крушката вкъщи.

2016/11/24

You matter as much as

Рядко споделям конкретни случки от живота си тук, но днес ми се случи нещо наистина прекрасно.
Прибирам си се аз към вкъщи с любимия ми прекрасен 72. Свободни места - колкото искаш, защото сме по най-ненатоварената отсечка от маршрута. И сядам аз на предната седалка, тази, която е полу-единична и издигната на височък "подиум". И се качва една много възрастна жена с бастун, и започва да ме "нарежда". Как тя искала да седне там, там й било най-удобно. Обяснявам й, че седалката е нависоко и точно зад нея има четири места специално предназначени за възрастни хора. Тя продължава - видяла съм я, че иска да седне там (видях я, че се качва, но не ми е хрумнало, че иска специално там да седне, а и дори да съм могла да се досетя, това, че тя иска точно тази седалка, не й дава приоритет пред останалите пътници), какво нахалство било, "Не ми се обяснявайте! Невъзпитание!". В този момент аз вече започвам да се ядосвам, но не ставам от мястото си, защото жената има достатъчно голям избор къде да седне. Тя обаче напук продължава да стои права известно време и чак когато вижда, че нямам намерение да й отстъпя мястото, сяда на една от седалките от другата страна на пътеката, отново нависоко. И понеже е високо, й отнеме известно време да се качи, но това явно не я смущава, тя е движена от вътрешна решителност, възмущение и самоцелен инат. След две спирки слизам и тръгвам пеша към вкъщи. Ядосана съм на "наглите бабишкери" и архаичната им представа, че само защото са възрастни, им се полагат определени предимства. Ако всички останали места бяха заети, при положение, че е толкова възрастна и с бастун, щях да стана, разбира се. Но само защото "там й е най-удобно" и едва ли не си я е "заплюла" и аз е трябвало да предвидя намеренията й... еми, не.
"И какво му е прекрасното на това?" сигурно се чудиш вече. Може би си мислиш, че съм саркастична. Не. Прекрасно е, защото след като й се ядосах, се запитах защо това се случва и защо това ме ядосва. И си дадох сметка, че изпитвам известна гордост от себе си. You see, когато не можеш (или си мислиш, че не можеш) да отстояваш себе си, животът постоянно те поставя в ситуации, в които ти се налага да го правиш. Била съм в подобна ситуация толкова пъти преди и винаги съм отстъпвала "великодушно", колкото и да ми е кипяло отвътре.
Защо ми е "кипяло отвътре"? Защото на никого не му се полага нещо повече отколкото на мен. Забележи, че не казвам "на мен ми се полага повече" или "няма значение дали ще ощетя някого". Но в ситуация, в която да "отстъпиш" значи да пренебрегнеш себе си, ти избираш нечий чужд комфорт пред собствения си - вместо нечии чужди нужди пред собствения си комфорт (както биха стояли нещата, ако жената нямаше къде другаде да седне). С това на практика заявяваш, че другите са по-важни от теб - независимо дали става въпрос за приоритет на чуждия комфорт пред твоя или на чуждия комфорт пред твоите нужди (както ми се е случвало да отстъпвам място, когато съм изморена и натоварена с торби след цял ден лекции и работа и ме болят краката).
Нормално е при това положение да се ядосаш. Когато отново и отново в различни ситуации пренебрегваш себе си и поставяш желанията, нуждите и удобството на всички други пред собствените си, къде оставаш ти?
Не е нужно обаче да се превръщаш в егоцентрично копеленце, което изблъсква възрастни хора, за да седне в автобуса и никога не отстъпва място на бременни жени, и се предрежда на опашката в магазина, и... като цяло не притежава никакви "социални грации" (social graces).
Проблемът е, че много хора ще чуят версията на тази жена за станалото (като в случая нейният образ е синекдоха) и ще си кажат "Да, младите в днешно време никакво възпитание нямат! Завършени егоисти!" и те самите ще са убедени и ще са прави, че в подобна ситуация винаги биха "отстъпили", колкото и да им е неприятно, че се "налага". Подобна "жертвоготовност" обаче струва скъпо, защото ако достатъчно дълго пренебрегваш себе си, първо, започваш да компенсираш накърненото си достойнство с актове на ненужен егоизъм (който не се равнява на това да се застъпиш здраво и осъзнато за себе си) и второ - изпращаш на всички останали посланието, че ти не си важна, че те са "по-важни", че могат да те поставят винаги на второ място, както ти сама се поставяш винаги на второ място.
Хубавото обаче е, че Вселената (или съдбата, или животът, или Бог, или както там предпочиташ) ти дава буквално неизчерпаеми възможности да си научиш урока. Това ми се е случвало толкова много пъти и вероятно ще продължи да ми се случва още толкова, докато не спра да се чувствам и грам виновна за това, че отстоявам себе си. Така че, замисли се колко често отстъпваш, правиш компромиси, примиряваш се с неща, които те нараняват, даваш всичко (било то време, енергия или материални неща) и не запазваш нищо за себе си. И следващия път, когато някой ти поиска нещо, което ти е неприятно да дадеш или направиш, тегли една майна на криворазбрания алтруизъм и си дай сметка, че си също толкова важна и също толкова заслужаваш това, което другият иска. Не повече и не по-малко - също толкова.

2016/11/22

The Village Witch

François Fontaine
Тя няма да е деликатна и мека. Гласът й не е напевен и тих. Но ако някога реши, че заслужаваш нежността й, ще ти изпее някоя пресипнала приспивна песен.
Тя не е крехка и чуплива. Преживяла е повече, отколкото можеш да й причиниш. Не се нуждае от закрила, от опора, от сигурност. Но ако усети, че може да ти вярва, ще спре да демонстрира сила и ще те допусне до някой свой момент на колебание.
Тя не иска непрекъснато да я прегръщаш. Личното й пространство се простира от тук до Китай. И няма да те задушава с обсебващото си присъствие, защото е заета и можеш да я виждаш само в събота или в пролуката й между два и три в четвъртък. И няма да ти каже, че през цялото това време си фон за всичките й мисли. Но ако хич не настояваш и нямаш против да я делиш с безумния й график, тя ще направи време за теб.
Тя няма да ти създава уют. Няма да те посреща с топла вечеря, а заровена в работата си и хладно умислена. Но ако можеш да си представиш да живееш на бъркани яйца и натежали под напора на мислете й изречения цял живот, вечер ще се сгушва в теб и премръзналите й крака, увити около твоите, ще пресъздават топлината на дома.
Тя няма да ти роди деца. Никога няма да избираш бебешки дрешки и да настояваш, че Красимир е прекрасно българско име. Няма да я видиш да припада от умиление по малки чорапчета и обувчици. "Така се прави" й е най-омразният израз. Но ако не я ограничаваш и притискаш, ще ти позволи да я обичаш най-много от всичко на света.
Тя няма да се промени заради теб. Шизофренията й няма да ти позволи да имаш готов отговор на настроенията й - днес си й най-близкият човек на света, а утре е безответно студена и тиха. Движена е от някаква незнайна сила в незнайна посока и ако някога ти се прииска да й кажеш "вече не си жената, в която се влюбих", тръгни си и й го спести. Но ако се променяш с нейната динамика, всеки момент от живота ти ще е "любов от пръв поглед".
Тя няма да се застоява дълго. И ако настояваш да й липсваш, някой ден просто няма да се върне. Но ако я оставиш да се изгубва от поглед, тя винаги ще те намира първа.
Тя не обича да споделя. Така че ако някога посрещнеш думите й с отрицание, не заслужаваш самоотвержената й уязвимост. Но ако й мълчиш с невербализируемо разбиране и безвъпросно приемане, някой ден тя ще те запознае с всяко ъгълче на света си.
И ако си търсиш причина да я обичаш, недей. Обичай я само ако не можеш иначе. Защото тя няма да ти даде причина и няма да ти позволи да я търсиш.

2016/11/21

София.

Прекрасната ми София. Малка и задушаваща. С все същите познати улички и кафенета.
Искам да избягам от теб. Притиска ме уюта на меланхоличния ти зимен въздух. Толкова съм свикнала с депресиращите светещи гирлянди в центъра. Звезди и ледени висулки. Малки жълти лампички.
Никога не мога да съм толкова сама, колкото може да ми е самотно, докато се прибирам в следобедния мрак към вкъщи. Нещо ме прерязва през стомаха. Изживявала съм това прибиране толкова пъти. Стотици хиляди прибирания, повече отколкото изобщо съм живяла.
Опитвам се да избягам от теб и ти ме задържаш.
Познато не е думата... познато е в онзи смисъл, в който е позната прегръдката на човек, с когото си си казала всичко, което някога е имало за казване между вас. И е някак си уютно и разочароващо едновременно.
Потискащо е като коледните песни, които звучат навсякъде. Като домашния щрудел на баба. Като едноцветните тапети с големи релефни флорални мотиви.
Тясно ми е. Уморена съм. Имам чувството, че мога всичко да изпотроша от бяс, да разбия стените на проклетия апартамент, който ме задушава.
София, моля те, остави ме да си тръгна от теб.
Толкова сме си близки вече с клаустрофобията. Тя знае как да ме намери опипом и в тъмното. Присламчва се към мен. Полепва по кожата ми. Прегръща ме като осмирителна риза. Това е нейният начин да ме обича, вероятно. Днес тя е София, утре ще е който и да е друг град, в който реша да поостана. А може би ще е жена, имала неблагоразумието да си помисли, че мога цял живот да я обичам. Че може да ме задържи завинаги, завинаги, завинаги. Две деца и куче. Тристайна ипотека.
Страх ме било от интимност. Моля ти се. Знаеш ли колко съм си интимна с тази клаустрофобия, г-н психоаналитик? Чак в кръвните си клетки я нося.
Вселената била необятна. Поне на снимката в брошурата така изглежда. Но цялата Вселена е тясна за мен и моята клаустрофобия.
Така че, в сравнение с нея, София е като венчална халка, която съм надянала около врата си.
София, моля те, тръгни си от мен. (Само за малко.)  

2016/11/09

Be the change


Днес цял ден ми е едно такова тъжно... отчаяно... безпомощно. За пореден път се чувствам част от малцинство. Защото за пореден път мнозинството реши, че не иска мир, обединение, разбиране, приемане, развитие, диалог. За пореден път мнозинството отказа да проумее, че не може на теб да ти е добре, ако на Вуте му е зле; че не може да продължаваме да се делим на "ние" и "те"; че решаването на конфликти по демократичен път е дълъг и труден процес и високо вдигнатият среден пръст не е отговор на напреженията - защото той, в крайна сметка, се оказва насочен към самия теб.
Не съм разтревожена днес, разочарована съм. Въпреки всичко, което се случва в момента... или може би точно заради това, не съм допускала, че живеем във време, в което омразата и разделението могат да надделеят. До последно бях убедена, че сме си взели поука - от историята, от разединението и насилието на твърде много места по света в момента.
Защо пък толкова ми пука за случващото се в Америка? Защото не живеем в изолираните си малки затънтени кътчета (вече) и е крайно време да осъзнаем, че не може да има конфликти в единия край на света, а ти да продължиш да си живееш постарому. Делим шепа земя. Всичко, което се случва "там някъде", има последствия "тук" и не можем да си позволим да сме апатични повече.
Днес ще потъгувам още малко. А утре ще преосмисля собственото си високомерно и алиениращо отношение към хората, изповядващи противоположни на моите ценности. Защото от много време вече повтарям, че острото негативно отношение към "другите" води до радикализацията им, а самата аз не си давах сметка за отношението си. Говорех за приемане и диалог, а не допусках такъв да се случи и подхождах с отхвърляне и отрицание. Не осъзнавах, че деля хората на "ние" и "те", че демонизирам хора с мнение, което виждам като "вредно за обществото", "ретроградно", "недопустимо".
Но дори в такива моменти оставам оптимистична. Защото светът може да бъде по-добро място за всички. И това, което се случи днес, в крайна сметка, е прекрасен повод за преосмисляне.
На днешната дата през 1989 г. пада Берлинската стена. Може би точно днес започва събарянето на още една - от нас зависи.

2016/10/28

Pronoia*

There's a violence-shaped gap between my thighs where your kisses belong
And a space so huge between my arms you could make a home out of it
And there's this tiny knot in my hair that you could untangle
An empty glass of water in my future, on the nightstand, right next to the book I'll be currently reading... for your teeth when you grow old
There are at least hundreds of reincarnations piercing the matter of the entire Universe in which we've already met
I've already held you
I've already loved you
I've already lost you so many times
So what is one more time? It's not too much to ask for
One more lifetime
One more last kiss before death does us part
And it starts all over again.


*The belief that the Universe is conspiring in your favor 

2016/10/19

Една безответност, две безответности...

Понякога няма нищо по-студено от допира до някой, който не те обича. Вече. И няма друго такова усещане за без-домност от това да заспиваш на една и съща възглавница всяка вечер до някой, който не иска да те прегърне... вече. И нищо не може да те накара да се чувстваш толкова неразбрана, колкото някой, който вече е изморен да те слуша. 
Преиграваш. Да, студено ми е. И ако клетките на тялото ми можеха да направят път за ръцете ти, пак нямаше да те усещам близо. "Преиграваш" е най-обидната дума, която съм чувала. Извинявай, че си позволих да ангажирам вниманието ти с неща, които не те вълнуват. Извинявай, че си позволих да ти опиша студа, който съм насъбрала. И толкова, толкова извинявай, че очаквах от теб--- каквото и да съм очаквала всъщност. За това последното съм сериозна. Прощавай язвителния сарказъм в предните две. 
Не искам да вярвам, че сме толкова сами, колкото всъщност сме. От това, че няма кой да ми отвори вратата, когато мъкна по две торби във всяка ръка - до това, че няма кой да ми стопли вечно студените крака всяка есен и зима. Научих се да спя с чорапи. Адски секси. И ръцете ми заякнаха от носене на покупки. Става ми тъжно, когато хлапето на съседката ми задържи вратата, и страшно се изненадвам всеки път - не съм свикнала. Неудобно ми е, когато - колкото и рядко да се случва - някой реши да ми помогне с каквото и да е. Аз ли съм малко хилаво момиченце, приятел? Знаеш ли колко торби съм пренесла до вкъщи? Знаеш ли колко сама съм? Толкова сама, че дори желанието да кажа нещо на някого започва да ме напуска. И мълча. 
Не съм разчитала за нищо на никого никога. Като малка бях "на тати момичето" и знаеш ли какво прави на тати момичето, когато падне и си ожули коляното? Става и продължава да тича, защото за да плачеш, трябва да има пред кого. И мама е била от типа "на тати момичето" - и нямаше кой да ми покаже как да седна на асфалта да рева. 
И изведнъж се появяваш ти. И никога в живота си не съм се чувствала по-сама. Ти рухваш в ръцете ми, защото твоите проблеми винаги са адекватни и важни... а аз винаги преигравам. Галя косата ти и те уверявам, че съм непоклатимата скала, на която да се опираш през всички бури и така - цял живот. И в следващия момент се срутвам самичка, защото ти нямаш търпението да понасяш лошите ми настроения. Пуша на терасата... на тая тераса прекарах сигурно една трета от връзката ни. Защото съм една малка глупава лигла, която се тръшка за малки глупави неща. И ти го потвърждаваш - "такъв е животът, свиквай". Мерси. Цял живот "такъв е живоът" не мога. 
Излезли сме с приятели - рядко го правим, ти не обичаш да излизаш. С Милена ще отидем да пушим и тя ми помага да си облека палтото. Не ти - тя. Подава ми ръка по стълбите, пали ми цигарата. Големи джентълмени сме това жените! Е, поне някои от нас... 
А аз винаги ще съм любимия си джентълмен и най-непоклатимата непоклатима скала. Защото винаги ще си нося торбите, винаги ще си отварям вратата, винаги ще си топля краката и винаги ще си бърша сълзите, ако се осмеля, разбира се, да преиграя. Винаги аз, аз, аз. 

2016/10/09

The unattainable balance, guilt-trip

Сякаш никога не го правиш като хората. Това с израстването, намирането на хармония, изграждането на някакъв вътрешен ред... е толкова скапана работа. Тегли му майната, докато е време. И спри да се филмираш, че не правиш достатъчно. Защото във всеки един момент правиш съвсем достатъчно - дори когато преливаш от гняв към оня нещастник, дето не знае да се държи на годините си, давайки си сметка в съвсем същия момент, че не на него се ядосваш и че "осъзнатите" хора не правят така.
Стига филми, чуваш ли?! Искам да те разтреса за раменете и да изтупам тези глупости като брашно от престилката ти. Няма скала от 1 до 10, няма константа, която да достигнеш, няма момент, в който получаваш титлата "осъзнат" след името си и награда от вечна хармония и бликаща от устните ти мъдрост.
Ок е, ако те е страх и действаш въпреки това. Ок е, ако се тръшкаш за нещо и не ти пука за причината да не го получаваш, майната им на вибрациите и честотите и на цялата шибана Вселена, коя, по дяволите си мисли, че е, а?! Ок е, ако имаш добри намерения, но забъркаш невероятна каша. Ок е да се съмняваш дали намеренията ти са добри. Ок е да не са. Ок е действията ти да са продиктувани от завист, гняв, високомерие, нужда от валидация, самосъжаление, разочарование. Ок е и да чувстваш вина от това.
Стига се оплита в омагьосани кръгове. Не изпитвай вина, че изпитваш вина. Не се чувствай зле от това, че се чувстваш зле.
Не изпадай в паника, когато видиш, че фокусираш вниманието си върху негативното и о, не, по този начин ще го умножиш, трагедия! А ако изпаднеш в паника - паникьосвай си се, колкото ти идва отвътре и не изпитвай вина за това. А ако изпитваш вина, изпитвай я и толкова. Ти не си машина. Не можеш да вкараш някакъв код и да промениш естеството на операциите. Не можеш да смениш хард диска. Знаеш ли колко е трудно да контролираш мислите си, докато се побъркваш от болка? Сигурно знаеш.
So, fuck that. Fuck balance. Всичките тези приказки за баланса и хармонията са много красиви and all, но ако за теб това се превърне в поредното нещо, което отключва страха ти от провал и вината, че "никога не се справяш достатъчно добре" - майната му на баланса, отиди да гледаш "Бен Хур", чух, че бил пълен шит.
И знам, че съм казвала, че за всичко си има причина и когато губиш, не знаеш какво печелиш - и абсолютно вярвам, че е така, но поне за няколко дни, мамка му, можеш да го забравиш и да ревеш, защото това, че има смисъл в загубата не я прави по-малко тъжна. Напий се, ако искаш, какво като не било "духовно извисено". Яж торта три пъти на ден, какво като е нездравословно и "изпадане в крайност". Накрещи се на шибаната Вселена! Откъде накъде, дееба?!
"Вредиш само на себе си" - продължавай да си го повтаряш, докато гризеш ябълка и вътрешно плачеш и искаш гаден вреден шоколад. Продължавай да си го повтаряш, докато се усмихваш и любезничиш, а вътрешно искаш да се разкрещиш на тъпата пача. Продължавай да си го повтаряш, докато търсиш причината за всичко в това, че не се обичаш достатъчно - това изобщо не е форма на себеомраза, не, изобщо не е още един начин да кажеш "не съм достатъчно добър" или в случая - "и за това не ставам".
There, there, lil' pumpkin. По своя си вероятно изкривен и счупен начин, аз те обичам, дори когато псуваш бакшиша, който те е изпреварил и след това се е набил пред теб; дори когато мразиш онази хубава, умна и просто.нередно.популярна "куха лейка", защото си мислиш, че е по-добра от теб, обаче всъщност ти си по-добра от нея и "защо никой не го виждааа?!"; дори когато не искаш да си признаеш, защото знаеш, че това (сефте!) говори за "проблем", но дълбоко в себе си мислиш, че хората, които не споделят твоите светски ценности просто са тъпи и живеят в миналия век.
I feel ya. Знам колко е тънка границата между "поемане на отговорност" и "бива ли да си толкова зле?!". Може би защото никога никой не ни е научил как да носим отговорност без да изпадаме в самообвинения и да си сипем сол на главата. И аз не знам да има рецепта за това, иначе щях да ти я дам още преди да изпиша всичко това до момента. Понякога животът ни поставя в ролята на случаен човек без медицинско образование със скалпел в ръка и отворен череп пред себе си и казва "Ще се научиш в движение".

2016/10/03

To your future lover

Обичай я безцелно. Без планове за бъдещето. Не "защото и когато", не "за да", не "някой ден" и не "след 10 години...". Не за да мие чиниите и да ти готви, не за да заспивате пред късните новини, не за да бъде майка на децата ти, не за да й държиш "някой ден" ръката с изпъкнали жили и покрита със старчески петна. А само "толкова", колкото имате - една минута преди да се качи на автобуса, два месеца преди да побереш чувствата в думи... или цял живот, ако имаш късмет.

Обичай я непретенциозно. Гофрети в събота сутрин, две глътки кафе преди работа и "как мина денят ти". Парче тишина, когато е изморена от целия свят, къс дистанция, когато иска да бъде сама, и ръка през кръста й, докато заспива, дори косата й да гъделичка лицето ти и да ти пречи да дишаш.

Обичай я налудничаво. Оправдавайки подредбата на планети, звезди и галактики изцяло с нейното съществуване. До религиозен фанатизъм я обичай и когато въображението ти не може да я осмисли, обичай я отвъд целия смисъл.

Обичай я неразумно. Напук на правилата й, на разстоянието, на недоверието й, на страха, на всички преди теб, които са й ебавали майката, на хората, които ще ви изгледат накриво, на тези, които ще кажат, че не си подхождате и на онези, които я искат за себе си, на всички мрънкачи и на всички доброжелатели, които те предупреждават да не си трошиш главата.

Обичай я непреднамерено. Спонтанно. Когато е рошава сутрин, когато е кисела вечер, когато нещо ви разсмее и се спогледате, когато знаеш как ще продължи изречението й и когато нямаш представа какво да очакваш; когато разказва една и същя история за десети път и когато имаш чувството, че не знаеш нищо за нея. Когато направи нещо пренебрежимо малко, което никой друг в целия ти живот никога, никога не е правил... когато словоредът й се счупи... когато за части от секундата изпусне иззад зъбите си нещо и те погледне ужасена и ти се извини, че е толкова странна, и ти си помислиш "...обичам те..." преди да успееш да се спреш.

Обичай я показно. Цветя без повод и дълги обяснения в любов. Несдържани целувки на улицата. Романтични уикенди и вечери на свещи. Дълги разходки в града през нощта. Разговори за вселената до развиделяване, когато осъзнаете, че сте забравили да спите. Малки бележки, които й напомнят, че мислиш за нея. Приключения. И празни кино салони, в които да се натискате на последния ред като за пръв път влюбени хлапета.

Обичай я внимателно. С безумна нежност към малките й чупливи човешки кости, с неистов възторг от прозиращите изпод кожата й кръвоносни съдове, с благодарност към цялата вселена, че ви е срещнала за колкото и време да имате заедно.

Обичай я. Не забравяй да я оценяваш и винаги й прави малко повече комплименти, отколкото си мислиш, че има нужда, защото не знаеш колко пъти усилията й са оставали неоценени и колко пъти е била пренебрегвана, забравяна, омаловажена. Напомняй й, че е красива и интересна, и силна, и невероятно смела. Не пропускай да забележиш колко информирана и остроумна е. Интересувай се от всичко, в което влага страст и хъс, и желание. Разпитвай я за детството й с часове и попивай всеки детайл, всяка нейна интонация, всяка полусянка на емоция. Забелязвай, когато лицето й просветва, когато очите й заблестяват. Имай готовност да я изгубиш от поглед, когато й се доскита. Бъди й пристан, когато иска да се прибере у дома.

Обичай я така, защото го заслужава. Обичай я така, защото иначе не я заслужаваш. И, Господи, обичай я така, за да не ми се къса сърцето, мислейки си, че съм единствената, която знае как да я обича правилно.  

2016/09/29

Best thing I never had

Понякога, когато губиш, не знаеш какво печелиш. - има си причина клишетата да са клишета, а в това специално се убеждавам непрекъснато.

Тя не знаеше какво иска. Продължавам да съм сигурна, че е така, какъвто и да беше крайният й избор, ако можем въобще да говорим за избор. Може би съм си съчинила тази история, за да предпазя егото си, но дори и за егото ми едва ли е твърде ласкателна мисълта, че хората, които най-силно съм искала, са ме поисквали за пет секунди като кратко колебание преди финалното решение. Така и не се превърнах в техен избор. И слава Богу за това.

Наивната 17-годишна Блатна Фея се тръшкаше и си настояваше на вятърничавите си нелепици и не можеше дори да си представи колко по-сложна е реалността. Понякога ми липсва тази ненормалница - смелостта, с която мечтаеше, дълбочината на чувствата й, лекотата на въображението й. Понякога ми се ще да я бях опазила по-добре, да я бях ценила повече. Тя беше дете, в крайна сметка, а аз побързах да я порасна. Но този неин порив към света навън не може да бъде рационализиран, прагматизиран и сдържан задълго зад "възрастните" ми страхове, които нагалено наричам "опит" и оправдавам с "нуждата от сигурност".

Това, което тогава Блатна не беше научила обаче, а аз вече знам, е, че за всичко в този свят си има причина и болката й наистина не беше напразна. Спомням си безумната си, граничеща с обсесия необходимост да погледна в бъдещето, за да знам, че в това, което преживявам, има някакъв смисъл... и ако можех да направя нещо за себе си, щях да изпратя кратичка бележка на тази 17-годишна офца (казано с най-мили чувства) - "да, има смисъл; да, има причина".

2016/09/21

Nowhere Ever

Можеш да си кажеш, че си "трудна за обичане", че имаш "тежък характер" или че си "сложна жена". Можеш да напишеш есе по въпроса, изпълнено с внушителна реторика и натежали от отчаяние паузи. Можеш да избягаш някъде и, Господи, колко съм бягала вече... Можеш да си сипеш уиски и да запалиш пура с аромат на праскови, особено тази вечер - ще се впишеш перфектно в опушения късносептемврийски градски пейзаж. Можеш да храниш суетата си с колкото искаш добре звучащи епитети, с прозиращите литературни образи на femme fatale, наложени над твоя собствен, с увереността, че би могла всеки момент да си тръгнеш от всеки и всички едновременно... но спри най-сетне да се напускаш.

Спри да си тръгваш от хора, които не те искат по начина, по който искаш да бъдеш искана, и не те обичат спонтанно, непредсказуемо и първично-болезнено. Спри да очакваш от тях да разплитат спиралите на мочурените ти мисли и да те целуват по смълчани нощни покриви. Спри да очакваш да бъдеш разбрана в цялата си изтормозена парадоксалност.

Но не с онази наивна резигнация на суетна самодостатъчност, а с тихото приемане на другите такива, каквито са. Покажи най-накрая на някого колко обикновена и незабележителна си, остави най-накрая някой да разгръща не вълнуващите ти сложни завои, а цялата ти човешка посредственост. Реторическата ти неловкост и липсата на остроумие, коментарите ти за времето и за снощния филм, клишетата, с които от безсилие описваш разни случайни усещания, нелепите ти хвърчащи листчета с бележки, прозаичното ти разтворимо кафе и това, че нямаш планове за събота; дори дребнавата ти нужда от внимание и лековерния начин, по който се влюбваш, без много уговорки и без никаква причина.

2016/09/04

Булшита с договорите

Понякога сериозно се замислям защо ми е тъжно, че губя хора, които така или иначе не са били до мен по начина, по който ми се е искало. Но съм тъжна и трябва да го призная, за да мога да продължа. Давам повече, отколкото получавам - понякога. И това е мой проблем, с който трябва да се справя, а не някакъв геройски алтруизъм. Трябва да разбера, че нося отговорност за това на кого колко давам, че това си е мое решение и нямам право да очаквам или изисквам нещо в замяна. Нямам право да се чувствам предадена, когато някой си отиде.
Нямам и причина, нелогично е да ми е тъжно за това, че някой доброволно е направил избора да приеме или отхвърли условията ми. Такива са нещата в живота - всички съществуваме с условията си и без да го осъзнаваме, създавайки някакви отношения с другите хора, подписваме договор, с предварително зададени условия, изгодни и за двете страни. Когато този договор спре да ни върши работа и да е еднакво удовлетворителен за участниците, го прекратяваме. И в това не би трябвало да има нищо тъжно.
Някъде по пътя обаче, от отношенията с мама и тати до приятелствата и любовите ни в зряла възраст, се научаваме да ни е тъжно, че разни договори се разтрогват, научаваме се да се чувстваме "изоставени" и "предадени", че нечии условия не са били съвместими с нашите. Ето, дори начинът, по който съм го казала: "губя хора" - приемаме прекратените договори като загуби, защото за периода, в който са важали, сме изградили някаква близост и накрая свързваме прекратяването на договора не с отхвърляне на условията, а с отхвърляне на нас като личности.
Опитвам се да разбера от какво е направено "липсваш ми". Какво точно ни липсва, когато с някой взаимно си отидем един от друг. Условията са променени, не се вписваме в животите си и най-логичното е да спрем да ги съвместяваме, но представите, които изграждаме за някакъв вид неопределена продължителност на нещо, което е било еднакво удобно, еднакво полезно и еднакво приятно и за двете страни, са това, което леко нагарча след разрива.
Може би ни липсват отношенията - комфорта на това да не ни се налага непрекъснато да напомняме на някого кои сме. На някакво ниво започваме да се чувстваме заменими, сякаш не ние, а само условията са важни и ако те вече не подлежат на напасване, няма значение кои сме и какво сме изградили заедно.
И ето как човек по човек, нараняване по нараняване, започвам да се замислям дали има смисъл да подписвам договори изобщо. Ако е вярно, че няма как да изградиш каквито и да било отношения без да правиш компромиси, а аз вече не съм склонна на компромиси и съм изморена от разтрогнати договори, не е ли най-логично да спра да водя преговори и да започна да си правя компания с отворения Уърд файл и нарастващите купчини от книги на бюрото ми. Да, вярно е, че книгата, която чета, няма да ми бърше сълзите, когато ми разбият сърцето, но пък няма и да има кой да ми разбива сърцето, кой да си тръгва от мен, кой да ме разочарова, кой да ме кара да се чувствам недостатъчна, кой да приоритизира условията по договора пред мен като човек, кой да ми налага да жертвам част от важните за мен неща в името на по-продължително споразумение. И в същото време, честно ли е аз самата да карам някого да се чувства така, задавайки условия, които изискват поне частичен компромис?
Казвали са ми, че е неизбежно, когато се довериш на някого, да бъдеш наранена - когато това се случи, трябва да се изправиш, да се поизтупаш малко, да си позабършеш лицето и да се довериш отново. Това били силните личности - тези, които не губят вяра в хората, колкото и пъти да са били наранени. И аз, естествено, като пълна шматка-перфекционистка се бях амбицирала да бъда силна личност, да си изпотроша сърцето петнайсет хиляди пъти и да продължа да го пълня с обич към хората, която да прелива от пролуките между зле скрепените парченца. Да не ми пука дали другите го правят, да не очаквам от тях да го правят, да обичам колкото сили имам, без да изисквам същото. Започвам да се замислям обаче дали това наистина е толкова духовно извисено, или е дъното на мазохизма ми.
Нормално ли е, в крайна сметка, да се чувствам емоционално употребена от хората, които са ми били скъпи? И докога ще продължа да намирам сили в себе си - да се изправя, да се доверя отново, да допусна някого до себе си? Казвали са ми, че ако очакваш нещо в замяна на това, което даваш, това е търговия, а не приятелство. Но докога ще се мъча да наливам от празна чаша? Да я пълня сама и да продължавам да наливам, докато не е отново празна? Не е ли по-добре, ако така и така ще си пълня сама чашата, да не наливам от нея в чашите на другите?

2016/08/10

Предразсъдъците ти ти пречат

Има дни, в които искам да се разтърся за раменете и да си кажа "Абе, спри се вече, бе, Блатна фейо такава, и си намери акълЯ!" Мрън-мрън, неоценена била, неразбрана, не-знам-какво си, мрън... А ти самата цениш ли се? Или всеки път, когато някой ти благодари за нещо отвръщаш с "Няма за какво". Напротив, има. Недей да учиш хората, че трудът и времето ти не значат нищо и "няма за какво". Когато някой ти каже, че си красива, недей да отговаряш със смутено "Да, бе, днес нямах време да се среша", а кажи: "Благодаря, че забелязваш". Няма нужда да down-play-ваш всичко хубаво, което имаш и правиш, от някаква излишна скромност... от страх, че някой си ще реши, че си високомерна... от страх, че ще си такава в собствените си очи... от страх.

От грешното схващане, че "скромността краси човека" и дори малко по-засуканото и интелектуално високопарно: че увереният в себе си човек няма нужда да се самоизтъква и постъпките му говорят достатъчно красноречиво. Зад превзетите ти претенции за интегритет и достойнство всъщност се крие страх какво ще си помислят другите - а това не издава интегритет. Но и нещо друго: желание някой сам да разкрие колко си прекрасна и невероятна, че и скромна на всичкото отгоре, защото не го демонстрираш. Това, ако не е нарцистично!

Обаче после мрънкаме, защото не сме получили нашето си признание, което дори не сме си поискали. Виж сега какво, малка хленчеща лигло, ако достатъчно дълго повтаряш на хората, че нищо не правиш, накрая те ще ти повярват. И не, няма да се вгледат по-внимателно, за да могат сами да преценят - просто ще приемат думите ти, твоето отношение към теб самата.

От това, че никога не казваш на никого какво правиш, защото не искаш да се "хвалиш", нищо не печелиш. Никой няма да дойде и да ти даде признание. Никой няма да дойде и да ти даде почивка. Никой няма да дойде и да ти даде каквото и да било. Защото първо трябва да си го поискаш. И да разбереш, че това не е липса на скромност, не е нарцисизъм и себеизтъкване, а просто заемане на място в света, което ти се полага без "защото" и "когато", а по презумпция. Твоят глас принадлежи към хора от останалите гласове също толкова, колкото и останалите гласове принадлежат в този хор. Нарцистично и егоистично би било вместо да си поискаш мястото, да чакаш всички да се разместят, за да ти направят място, и когато това не стане - да се тръшкаш като двегодишно.

Няма и нищо смущаващо и тревожно в това, че искаш да бъдеш забелязана и оценена - това не е needy, нито е егоцентрично, нито е проява на неувереност. Ние сме хора: малки, крехки, чупливи човечета, криещи малката си чуплива човешкост зад всякакви маски на недостъпност, студенина, непукизъм, само и само някой да не разбере, че имаме нужда да бъдем обичани. забелязани. харесани. "лайкнати". Така че, спри да се притесняваш, че заемаш твърде много място. Ти имаш право на това място, колкото и всеки друг. Спри да скромничиш, да снишаваш глас, да махваш пренебрежително с ръка, когато някой ти направи комплимент. Спри да казваш, че "няма за какво", защото има.

2016/07/30

Обичай се, както искаш някой да те обича

Този клип ме разплака. И по принцип бих се срамувала да си призная колко съм емоционална и колко лесно ми се насълзяват очите от някои неща, но това не е начинът, по който бих искала някой да ме обича.

Мисля, че повече от всичко, което съм чувала в тази насока, думите на Трейси МакМилън прокънтяха в мен и ако има нещо, което бих искала да остане запечатано в съзнанието ми, това е: "Обичай се, както искаш някой да те обича".

От известно време си мисля за тези неща... за връзките ми до момента, за живота ми, за приятелите ми, за връзката ми с мен самата. И думите на Трейси днес като че ли ми дадоха "ключа" към отговорите. Какво значи да обичаш себе си, как изобщо се "прави", откъде да започна, как ще знам дали го правя "правилно", след като отношенията ми с хората до момента не говорят добре за представите ми за обич? Наречи ме лунатичка, ако щеш, но имам чувството, че неслучайно попаднах на този клип. Защото днес Трейси ми отговори.

"Ако някой постъпеше така с теб, щеше ли да се почувстваш обичана?" - това е въпросът, който ще си задавам отсега нататък, when in doubt. Ако някой те караше да се чувстваш виновна, че си прекарваш съботата гледайки сериали, щеше ли да се чувстваш обичана? Ако някой те караше да се срамуваш, че си се разплакала, щеше ли да се чувстваш обичана? Ако някой те караше да се чувстваш сякаш нямаш право на грешки, щеше ли да се чувстваш обичана?

Толкова е лесно, когато изместиш фокуса. Започвам да си мисля, че много хора не ги "бива" в тая работа със self-love, защото цял живот живеят с убеждението, че не само е ок, но и е редно да са супер критични към себе си. Когато обаче си зададеш въпроса например "Ако най-добрата ти приятелката ти говореше така, както понякога сама си говориш, колко дълго щяхте да сте приятелки?", е по-лесно да се осъзнаеш. Няма да си приятелка дълго, разбира се, с човек, който те нарича "тъпа крава" или "хленчеща лигла", или ти се подиграва за избора на "тъпа романтична комедия". Или поне, всеки си мисли, че не би търпял такова отношение, затова отговорът е лесен.

Следващият логичен въпрос е: "Ако не искаш такъв човек в живота си, защо самата ти си този човек за себе си?".

Едно е да излезеш извън комфортната си зона, да израстваш и да се променяш. Друго е да упражняваш насилие върху себе си, защото си мислиш, че не си достатъчно добра. Едното е положителна мотивация, вдъхновение, правиш го, защото искаш развитие - другото е мотивирано от страх и неприемане, от чувство за малоценност. Разликата е като между учителката, която подтиква децата да се стремят към все по-високи постижения, поощрявайки и окуражавайки ги, и тази, която "мотивира" чрез крясъци, обиди и твърде високо поставена летва, която предварително ги отчайва. Бъди добрата учителка. Бъди добра към към себе си.


2016/07/09

I'm a special little snowflake: bitch edition

...или колко съм си самодостатъчна, свободолюбива, егоцентрична, чудовищна, "трудна", непоносима... РАЗЛИЧНА, за бога, вижте ме колко съм яка!

Аз казвам стига. Стига с това превзето чувство за величие. Стига с тази гордост. Стига с това нарцистично изтъкване на личните "недостатъци", все едно са рицарско звание. И го казвам на себе си. Но и на теб, ако четеш това и си казваш "Аз съм такава и такава и затова съм трудна за разбиране/обичане/понасяне". Стига с този самовлюбен стремеж към разруха. Имаме нужда да се научим как да естетизираме съзиданието. Как да намираме красота в това, че някой е топъл и добронамерен, а не студен и дистанциран. Как да измисляме красиви истории за това как някой е станал толкова силен, открит и приемащ. Как да ценим умението да си раним пред някого, да се доверяваш и да признаваш сам пред себе си всичко, което си, и всичко, което чувстваш.

Достатъчно сме романтизирали самодеструктивните стремежи, страха от близост, липсата на трезва преценка, отказа от справяне с проблемите, цинизма, изолацията, чувството за малоценност. Аз вече отказвам да намирам в хората и в самата себе си тъмни, уродливи неща, загниващи части, които да обичам по един повърхностен, посредствено-обожателен начин. Не можеш да помогнеш на човек, който сам е избрал да страда и му е толкова красиво и приказно това страдание, че от суета ще си остане там, каквото и да правиш.

Съжалявам, Буковски-wannabe-та, но това, че сте пияни в 11 ч. сутринта в екзистенциална криза, която притъпявате с безсмислен секс и нехайно отношение към тялото и душата си, означава, че имате проблем със себе си, пред който от доста дълго време отказвате да се изправите... и аз отказвам да се трогна. Трогвам се от хора, които се борят. Трогвам се от хора, които се грижат за себе си. Трогвам се от хора, които имат цвят в лицето си и блясък в очите си. Трогвам се от хора, които си угаждат. Трогвам се от хора, които се ценят - защото това са хората, които могат да оценят и другите. Хора, които са мили, усмихнати, отворени, окей със себе си. И много бих искала този "тренд" да се наложи. Да се стремим да сме здрави, щастливи и създаващи, а не "интересни". Да се изправяме пред проблемите си с обич към себе си и другите, а не да ги превръщаме в ексцентрични социални дрехи от безпомощност и страх, че ще се провалим.


2016/07/01

Всичко, което искам, освен червена кадифена рокля и бадемова тарта с манго

Когато преди няколко месеца ми се дописа отново, се опитах да съживя онзи другия блог, който в момента го няма. Но не успях, защото... нека започна от началото.

Всяка вечер под балкона ми има заря и започвам да се чувствам специална :D

Аз смятам, че съм намерила смисъла на живота си. И то доста отдавна, въпреки че тогава не го вписвах в каквато и да било конкретна формулировка. А той за мен е най-просто и наивно казано да виждаш и създаваш красота. Във всичко и навсякъде, и особено в себе си. И като казвам "красота", аз нямам предвид естетическа категория, или поне не само, а нещо много по-обширно, надхвърлящо всичките ми думи и изразни средства и същевременно толкова простичко, непринудено и семпло.

Преди няколко седмици във връзка с една курсова работа интервюирах една респондентка. Преди интервюто седнах да убия време в едно от любимите си кафенета на ул. Иван Асен и в някакъв момент толкова ми дотегна от скука, че внезапно ме обзе едно необяснимо безкрайно, почти метафизично спокойствие и тиха настойчива нужда да пиша.

2016/06/21

В отговор на "PRIDE-а поражда насилие"

Последната публикация в блога на Ванеса Виденова в Тъмблър ме наведе на някои размисли. Обикновено съм съгласна с нея за много неща, но този път няма как да се съглася, а още по-малко - да замълча, защото аз по принцип и не умея да си мълча на подобни теми. Забелязвам, че този тип мислене е широко разпространен, както сред тези, които проявяват загриженост към гей хората, така и сред тези, които си търсят оправдание да ги мразят, но тук няма да се спирам специално върху втората категория. 

Не ми се ще да раздавам "етикети" и "присъди", но реториката тип "Аз просто искам световен мир, всички сме преди всичко хора" е на първо място леко наивна, но също така тя е и сляпа към протичащите в обществото процеси, закономерността между тези процеси и нюансите между различните подходи, които бихме могли да възприемем, за да постигнем целите си - по-добър живот за всички, повече свобода, по-малко насилие, повече приемане, разбиране и търпимост. 

Струва ми се, че постът на Ванеса Виденова е написан в духа на "обърни и другата буза", без оглед на различните микро и макро дискриминации, с които гей хората се сблъскват ежедневно и които подтикват, в крайна сметка, към реакция, която би могла да бъде дори по-остра от провеждането на едно мирно шествие. Аз имам щастието да съм се сблъсквала единствено с вербални нападки и обиди, насочени не дори към мен, а към гей хората като цяло, както и редица дребни неуредици и леко некомфортни ситуации. Но моят опит не е универсален. Защото има хора в България, които са преживели брутално насилие - и не са получили правосъдие за това. Има хора в България, които живеят с партньора си, но не могат да легализират съжителството си по никакъв начин и да се възползват от привилегиите, които бракът предоставя на хетеросексуалните семейства. Има хора в България, които отглеждат деца с партньора си и тези деца се водят "копелета", колкото и обидно да звучи, защото вторият им родител не фигурира никъде като такъв. Има хора в България, които са били изгонени от семействата си или дори малтретирани, заради пола на човека, когото обичат. Има хора в България, които са загубили голяма част от приятелите си, когато са си позволили да бъдат открити за своята сексуалност. Има хора в България, които са били уволнени, заради пола на партньора си. Има хора в България, които ежедневно слушат от познати, от медиите, от роднините си колко са болни, сбъркани, противни, грешни, по-малко хора, по-малко ценни. И това се е случвало дълго преди да започне да се провежда "София прайд". То се случва в държави, в които подобни шествия са забранени, в държави, в които дори това да се държиш за ръка с партньора си на публично място е забранено. Хомофобията не се нуждае от провокация. 

На тези хора им е писнало. И това е логично, закономерно. Когато твърде дълго си слушал колко си болен и отвратителен и това те е смазвало, в някакъв момент ти идва "до гуша" и ти иде да изкрещиш: "Не! Аз не съм това, което казват, и имам правото да се приемам, харесвам и дори гордея със себе си." Когато твърде дълго те е било страх да държиш за ръка човека до себе си или да разкажеш за него на близките си, в един момент ти идва да крещиш от покривите, че го обичаш. И това е най-нормалното нещо на света, дори да го наречем "парадиране" или "показност", защото е логична, очаквана реакция на репресия, продължавала с векове. И за да използвам метафората с храна на Ванеса Виденова, ако в продължение на години си си забранявал да ядеш шоколадова торта, защото те е било страх, че ще те посочат с пръст, ще те отхвърлят или дори наранят физически (и си имал основания да вярваш, че това ще се случи), в един момент просто няма да издържиш и ще изядеш цяла шоколадова торта наведнъж и това ще е най-освобождаващото нещо, което си правил, защото в този момент желанията ти, стремежът ти към щастие ще вземат превес над страха ти. 

А хомофобията не се нуждае от провокация, както вече споменах. Тя не е феномен, появил се преди 9 години, когато започва да се провежда "София прайд". Но тя не е и нелечима и аз искрено вярвам, че все повече отслабва. Колкото повече видимост има, колкото по-често се повдига темата, колкото повече се образоват хората за човешката сексуалност изобщо, колкото повече си позволяват да намерят дори сами в себе си нещо "различно", нещо, което противоречи на нормите, в които са възпитани; колкото повече свобода се дава на изразяването на индивидуалност, колкото повече мисленето ни за света като цяло се променя. Защото едно е да си мислиш, че гей хората не заслужават достойно третиране, когато не познаваш или поне си мислиш, че не познаваш такива, друго е обаче, когато сестра ти, която много обичаш, ти каже, че е лесбийка, когато най-добрият ти приятел се окаже гей, когато жената на опашката пред теб в магазина се държи за ръка с партньорката си и ти си дадеш сметка, че те са двойка като всяка друга и просто си купуват кисело мляко. 

Затова е важно да има видимост. Защото хомо-ФОБИЯТА е страх, а страхът е базиран на незнание. По-лесно е да те е страх, когато не виждаш лицето на това, от което се страхуваш, и в съзнанието си го "доукрасяваш", доизмисляш... раздухваш. По-лесно е да мразиш, когато не знаеш кого мразиш. Когато обектът на твоята омраза не е конкретен човек със своите мечти и стремежи, а някакъв абстрактен образ на някаква група от хора. "София прайд" прави точно това - повишава видимостта, показва лицата на гей хората и техните близки и приятели, които споделят една и съща кауза, по какъвто и начин да е артикулирана тя, но и също така - дава отдушник на онези хора, които до сега са се страхували да "излязат на светло", да заявят кои са без да се притесняват, че достойнството им ще бъде оронено, да целунат партньора си на улицата, ако до сега за тях това е било табу. 

От историческа гледна точка имам основания да смятам, че прайдът допринася за ускоряване на естествения процес на еволюция на общественото мнение. Но тук няма да се впускам в анализ на събития от близкото минало, а ще си позволя да бъда анекдотична. На две места от маршрута на шествието минахме покрай шепа хора, които мълчаливо ни показваха среден пръст. В началото се изненадах - нямах спомен миналата година да е имало такива хора. Първата ми реакция беше на свой ред да вдигна среден пръст във въздуха. Но после се замислих - те са толкова малко на фона на останалите, които ни махаха и се усмихваха или просто ни снимаха с телефоните си. Затова им се усмихнах. Защото ми стана ясно, че това е "губеща позиция", понеже е продиктувана от омраза, а омразата не движи света напред, докато ние все повече си даваме сметка, че няма смисъл да стоим на едно място и самоцелно да запазваме статуквото. Към края на шествието, докато се връщахме в градинката на съветската, дочух две момчета да си говорят как през първите няколко години от провеждането на "София прайд" са се събирали тълпи от хора, които са ги освирквали и дори се е стигало до сблъсъци, а сега негативните реакции са много по-малко, всичко преминава много по-мирно и все по-малко хора се събират да изразят недоволството си от провеждането на прайда. Не знам как е било "в началото", защото тогава не ходех, но това ме накара да се замисля, че или недоволството е отслабнало, или тези хора все пак са си дали сметка, че няма нужда от сблъсъци. 

Защо това е важно? Защото, ако в крайна сметка сме решили, че искаме да вървим напред, а не да тъпчем на едно място, трябва да си дадем някои отговори и дефиниции - какво значи "напред", как си го представяме това "напред", какво сме готови да направим, какви принципи и ценности ще ни движат, какво искаме да запазим и от какво сме готови да се откажем. "Равни в различието" е много добра отправна точка, но докато проявата на търпимост към чуждите страхове, неприемане, несъгласие, право на мирно и уважително изразяване на позиция е абсолютно задължително условие, то проявата на търпимост и дори смирение към насилието е не стъпка напред, а стъпка назад - към времето, когато някои животи са имали по-голяма стойност от други и ужасяващи деяния са били оправдавани с цвета на кожата, вероизповеданието, етническата принадлежност и т.н. 

Ванеса Виденова твърди, че трагедията в Орландо нямаше да се случи, ако ЛГБТИ хората не се отделяха като група, защото "никой, който има съпротивление срещу тях, нямаше как да намери едно място, където ще знае, че са се събрали САМО такива хора и да излее целия си гняв (подсъзнателен страх) върху тях." Като се абстрахирам, колкото и да ми е трудно, от blaming the victim реториката (защото отговорност винаги трябва да се търси от извършителя), няма как да не отбележа, че насилието не е насочено единствено към "отделящи се" групи (за смисъла на т.нар. "отделяне" - в друг пост). Пример за това е насилието над жени - жените не са "малцинство" в смисъла, в който ЛГБТИ хората са малцинство (което също е донякъде спорно, тъй като скорошно проучване сочи, че много повече хора, отколкото съм предполагала, се самоопределят като не-хетеросексуални), и си нямат свои клубове, барове, места за събиране по полов признак, но също се сблъскват с насилие: домашно насилие, сексуално насилие, убийства от "страст" (наблягам на кавичките). Ами какво да кажем за евреите по време на Холокоста например или за чернокожите в Америка по време на робството и до средата на миналия век, а и в момента? За мен е очевидно, че насилието, продиктувано от омраза към определени хора, по някакъв признак "различни", не се влияе от начина, по който тези хора формират или не формират общности, то намира начин да се прояви, независимо от поведението на своите "жертви" (и думата "жертва" не харесвам, но за това, отново, в друг пост). 

Насилието не се нуждае от повод или оправдание. Затова няма нужда да го подхранваме било с апатия, било с примирение, било с търпимост към него. Аз вярвам, че ненасилието може да бъде възпитано у хората, без това да означава остро отхвърляне на личната им позиция. Ако позицията ти е "Гей хората нямат право на брак" това е окей до момента, в който не продължиш изречението си със "...защото животът им не е също толкова ценен, колкото живота на хетеросексуалните хора и... абе, дайте направо да ги избием". Мнението си е мнение и ти имаш право на него, докато не прерасне в действия, които активно ощетяват и/или нараняват някого. 

Любимият ми пример по въпроса е един рандъм коментар в Ютуб е на една силно религиозна девойка, която казва, че според нея хомосексуалността е грях, но това не значи, че хомосексуалните хора не трябва да имат правото да се женят, защото това е все едно някой да й забрани да вярва в Бог, понеже смята, че не съществува. И точно в това е въпросът - толерантността се простира до момента, в който нечии действия, изразяващи лична позиция, започнат да лимитират живота на хора, с които всъщност нямаш нищо общо. Аз мога да смятам, че да се омъжиш на 18 не е добър избор и да имам правото да вярвам в това, но определено не би следвало да имам правото да се намесвам по какъвто и да било начин. 



Друг е въпросът доколко адекватно е комуникирано посланието на "София прайд", смисълът от провеждането му, целите му и защо именно се случва това, което се случва. "Преди всичко сме хора" е валидна позиция, стига да си даваме сметка за функциите на "различността", ролята, която тя изпълнява в животите на хората, историческия контекст, в който е поставена и различните обстоятелства около нейните проявления - това обаче отново е тема за друг пост. Това, което мога да кажа като финални думи, е, че позицията на Ванеса Виденова не е "тъпа", нито е безчувствена, тя си има своята логика, последователност и обосновка, но аз не мога да се съглася с нея, защото наблюденията ми показват, че предложения подход сам по себе си е неефективен. А всичко, в крайна сметка, опира до ефективност. Адресирането на проблемите в обществото и предприемането на активни мерки за справяне до сега са давали най-добър резултат. Опитът на човечеството сочи, че от момента, в който сме оценностили човешкия живот на всички хора, независимо от религия, пол, раса, етнос, сексуалност, и сме започнали да адресираме и да говорим за проблемите, пред които се изправяме по пътя към безусловното приемане на човешките индивиди в цялата им гама от различия, сме постигнали много по-голям напредък, отколкото преди да се ангажираме с осъществяването на продуктивна дискусия. Което ме кара да вярвам, че пътят "напред" е говоренето, обсъждането, разширяването на хоризонтите ни, сблъсъкът с различни гледни точки и еклектичното заимстване от работещи модели. Мълчанието с цел избягване на конфликти не е решение... или поне вече не е. 

Благодаря, ако си стигнал/а до тук!

2016/02/04

диалогизирам с бездната в кутията

криво ли ти е? и на мене. бях го чакала цели няколко вечности. накрая го отприщих. като някой, който не знае какво прави, отваряйки кутията. аз я човърках и блъсках. и тя се отвори. и от нея излязоха всички гадости, които бях натъпквала навътре. и ме погълнаха.
какво искам за именния си ден? нова кутия. искам нова кутия. ако знаех какво правя, нямаше да отварям старата.
тя зее заплашително срещу мен. бездънната яма на моята болест, по Йовков.
аз трябваше да мрънкам. аз просто трябваше да мрънкам... и да се тръшкам... и да чакам... и да си повтарям, че нещо не е наред под повърхността... и да побутвам непрекъснато подповърхностните слоеве. когато повърхността си беше перфектна. и безпокойството беше излишно.
то можеше да си остане там. приемах те на хапчета. бях се самодиагностицирала и като всяка душевноболна бях щастлива от диагнозата. защото тя значеше лечение. нормалност. притъпявах симптомите. а с тях и останалото. бях излекувана. точно като Женвиев. точно толкова себе си като всички останали.
и можех да си остана така. но нее, аз трябваше да мрънкам... и да се тръшкам... и да чакам. и да си повтарям, че нещо не е наред такова, каквото беше.
и точно останах без сили. и нямаше повече за изцеждане. бях добре натъпкана с хапчета. но то се отприщи. и сега трябва някак пак да го натъпча вътре. или да го оставя да ме обсеби като преди.