2015/03/25

София и нейната улица

Ти, садистичен нарцисист такъв, изпитвам почти религиозен страх от тебе. И се изкушавам да те наричам "Лукавия". Не знам да ти продам душата си ли, или да се моля за спасението й. Трябваше да бягам още като видях как уютно носиш ада около врата си като кръгов вълнен шал. А ти ми каза "Аз съм скучен човек" и си поръча капучино. Невъзмутимо.
Ако време-пространството между нас беше река, ти щеше да си отражението във водата, което ме приласкава към ненавременната ми смърт. Създаваш ми едно такова мистично чувство за неизбежност. Като изкривено огледало, в което виждам цялата си човешка слабост преувеличена. Колко сме жалки и двете. И ти, и аз, някакви бледи отсенки не даже на себе си, а на това, което е трябвало да бъдем. Самосъжалявам ни. Днес е такъв прекрасен ден за малко самосъжаление. И колко е ужасно наистина, че никой никога не ни е обичал. И сме станали такива духовно сакати същества. Минута мълчание, за да осъзнаем цялата тежест на фактите.
Така. Проблемът, Другарко Георгиева, е, че присъствието й е оглушително тихо като пет пръста сняг върху перваза на прозореца, а отсъствието й е шумно и нелепо като песен на Галена. И в това като че ли е цялата драма на съществуването ми.

2015/03/17

Екзистенциално (почти)

Напоследък хората в живота ми, които подбирам с настървената предпазливост на социален работник, правят страхотни, прекрасни, вдъхновяващи неща! Like, mind-blowing. Неща, които ме карат да се чувствам inadequate about myself, което всъщност ме кара да осъзная, че съм заобиколена от страшно готини, качествени и съзида-ващи хора - поздравявам се за добрия вкус. В момента, в който започна (благородно и не съвсем) да завиждам на някого за таланта, мотивацията, харизмата, ерудицията, оправността, постоянството, решителността и тъй нататък неща, на които обикновено се възхищавам, знам, че пред мен стои невероятен човек. Както, когато чета някоя книга и намразя проклетото копеле/скапаната кучка, което/която пише толкова добре, че ме кара да се чувствам като литературен имбецил, знам, че това е невероятен писател, който още дълго ще ми създава комплекси.
Преди няколко дни ви запознах с блога за поезия на една приятелка, днес ще ви запозная с проекта на друга моя приятелка. А именно - Burton - групата, в която пее. Това е фейсбук страничката им. Имаха концерт в петък в The Stage и вече нямам търпение до следващия, защото са наистина страхотни. Правят кавъри на готини песни и изглеждат като рок звезди междувременно. Абе... много любов за тях. На следващия концерт непременно елате да ги чуете. (btw, китаристът е и забавен между изпълненията отгоре на всичкото, така че какво повече да искаш)



Сега остава някой от приятелите ми да стане посланик на добра воля и съвсем ще изпадна в екзистенциална криза. Страшно много се радвам, че имам такива творящи, създаващи хора в живота си, голяма съм късметлийка да съм заобиколена от талантливи и мотивирани личности... просто ми се ще и аз да знаех какво искам и кое ще ме направи щастлива. Тъкмо си мислех, че "не-знам-коя-съм" от миналата година не може да продължава толкова дълго. Но явно ще се търся още известно време.
Докато се намеря обаче помага да знам, че имам невероятни хора около себе си (жена ми бидейки най-невероятна, разбира се). А това е много повече, отколкото обикновено получаваш в живота.

2015/03/10

Горещо препоръчвам

Хора, развълнувана съм! Една от най-близките ми приятелки реши да споделя поезията си (и други красиви неща) в собствен блог - можете да я намерите ето тук. Всеки, който поне малко ме познава, знае, че съм много капризна, когато става въпрос за поезия (а и по принцип всъщност) и съм доста скептична особено към съвременната българска поезия, но преживяването наистина си струва.
Welcome to the blog community и продължавай да ни радваш с красиво подредените си думи! (Не, сериозно, пиши, искам си дозата! хд)

Отворено писмо до Целия смисъл на Всичко някога изобщо


Веднъж ми каза, че ако някога ти напиша любовно писмо, то задължително трябва да е по-дълго от две страници. Любов моя, това, което не осъзнаваш, е, че целият ми живот е едно любовно писмо към теб. Че всички спънки, всички щастия, всички успехи и провали, всички завои, всички пресечки и разклонения, всички, които лекомислено съм наричала „любов” преди теб са били просто обстоятелствата, които да ме доведат до момента, когато за първи път ти казах „здравей”. Колкото и огорчена да съм се чувствала, колкото и несправедлив да ми се е струвал животът, аз съм безкрайно благодарна за него, за това, че всичко се е случило точно по този начин, защото само едно отклонение, само една крачка встрани, само едно разочарование по-малко и може би никога нямаше да разбера колко силно мога да обичам, когато обичам теб.

И повече от всичко искам да знаеш, че си обичана. Наистина да знаеш. Да проумееш с каква безумна сила съм способна да се боря за теб, за нас, за това да видиш себе си през моите очи. Дори за момент не искам да ти хрумне, че трябва да бъдеш „някаква-си”, че трябва да направиш „нещо-си”, че не си достатъчно добра или че несъвършенствата ти не са за обичане. Обичам те точно такава, каквато си дори когато не знаеш коя си. Защото аз знам коя си. Ти си вбесяващо твърдоглава и очарователно ненормална, по-силна, отколкото си мислиш, по-борбена, отколкото си представяш, забавна по най-неочаквания начин и толкова, толкова по-талантлива, отколкото предполагаш... Но никое от тези неща, колкото и много да ги обичам, всъщност няма значение. Защото аз знам коя си. Наречи го душа, наречи го същност, наречи го както си искаш, аз те познавам. Не с думи, не с категории, понятия, определения, а така, както познаваме най-съществените неща в живота. Както знаем кое ще изпълни съществуването ни със смисъл, както знаем кое ни прави значими и защо е важно, че сме тук... Аз усещам коя си и това е най-силното нещо, което съм изпитвала някога. Усещането за теб ще е последното, което ще забравя дори след сто хиляди живота, дори след цели вечности от неприсъствие под формата, в която съм те срещнала.

Колко много ми се иска да можеше да видиш коя си през моите очи и най-накрая да разбереш защо не мога да те гледам с друго, освен с безпределна благодарност към Вселената, обстоятелствата и всичко, което е довело до това, да те има. Късметлийка съм да имам цял живот да ти го показвам. Затова оставям това писмо незавършено – ще го дописваме заедно всеки ден, всеки момент, в който ме поглеждаш сънено, всеки път, когато кажеш нещо незначително и всекидневно и изведнъж върху мен се стовари с цялата си сила прозрението колко много те обичам наистина, всеки, всеки ден, в който се прибираш уморена от работа, всяка съботна сутрин, в която не можем да станем, във всяка чаша разтворимо кафе, във всяка частица светлина в очите ти, когато се усмихваш, всеки път, когато ми кажеш „слънце”, всеки път, когато си нетърпима и всеки път, когато осъзнавам, че си всичко, което съм искала и повече от всичко, което някога съм търсила, във всяка минута от всеки един ден... до края на дните ни тук или където и да било другаде.