2015/02/23

Парадоксът на българското висше образование

За да работиш в България нещо, от което можеш да се издържаш и да живееш относително нормално, ти трябва висше образование. Ако нямаш висше образование, си ауткастнат не само от работодателите, но и от обществото като цяло. За да получиш висше образование обаче, трябва да имаш пари, с които да се издържаш особено ако си от провинцията и учиш в София. За да имаш пари, с които да се издържаш, трябва родителите ти да имат пари, с които да те издържат. В такъв случай - прекрасно. Ако родителите ти нямат пари, с които да те издържат обаче, трябва да работиш, за да се издържаш сам. За да можеш да си намериш работа, с която да се издържаш сам, трябва или а) да работиш почасово на две места, като това означава да пропускаш лекции и да взимаш изпити с тройки, за да получаваш заплата, която рядко покрива всичките ти разходи по квартира, ток, вода, храна, учебни материали, университетски такси и т.н., или б) да имаш завършено висше образование.
В България такова нещо като финансово независим работещ студент с висок академичен успех не съществува. Това е едно митично създание, за което някои твърдят, че са чували от познат на една позната, но никой така и не е срещал. За да получиш висше образование и да се впишеш в обществото, да бъдеш "конкурентоспособен" и да имаш някакви шансове в живота, трябва да живееш при мама и тати или мама и тати да имат достатъчно пари, за да те издържат в чужд град. Ако имаш мама и тати, които да покриват всички разходи по образованието ти и да ти осигуряват едно относително нормално съществуване, чудесно. Но ако нямаш мама и тати, ако искаш да се справяш без мама и тати (защото си вече голям човек и имаш нужда от някаква самостоятелност) или ако мама и тати нямат финансовата възможност да покриват разходите по образованието ти и да ти осигуряват едно относително нормално съществуване, си прецакан. Имаш две опции пред себе си - да се откажеш от висшето и да бачкаш по цял ден за някакви смехотворни пари или да бачкаш по цял ден за някакви смехотворни пари, докато изкласяваш с тройки, влачиш изпити и всъщност така и не получаваш нищо от въпросното висше и е все едно, че не си го записал.
И после нямало да останат кадърни и мотивирани хора в държавата. Ами, разбира се, че няма! Кадърните и мотивираните искат трудът им да е подобаващо оценен. А държавата хич не дава признаци, че иска да ги задържи, напротив - по всякакъв начин се опитва да ги изгони. Държавният бюджет така и не огрява образователния сектор, въпреки че е близко до акъла, че колкото по-достъпно и масово е образованието, толкова повече способни кадри има в една държава и толкова по-икономически силна става тя.
В България обаче нещата не стоят така. Ние сме различни. Ние винаги знаем по-добре. И затова напълно и абсолютно си заслужаваме последствията. И не само кадърни и мотивирани хора няма да останат, никой няма да остане тук.  

2015/02/11

Кой се страхува от добре изтъркани клишета и алюзии

...Или за Емил Конрад, Иво Сиромахов и дали пазарът определя художествената стойност

Държа да започна с това, че тук не става въпрос за книгата на Емил Конрад и това дали тя е "добра" или не, въпреки че изпитвам първична погнуса към популистката философия, че всяко ново нещо трябва да бъде безкритично приемано и подкрепяно само защото някой си е направил труда да го постигне.
Тук обаче става въпрос за плашещото и едновременно натъжаващо изказване на Иво Сиромахов в статията му Кой се страхува от Емил Конрад, че "Пазарът никога не греши" и "Само глупаците си мислят, че техният критерий е по-верен от критерия на пазара". Честито на всички литературоведи, филолози, писатели или просто хора със стойностен литературен вкус - вие сте глупаци, а "50 нюанса сиво" е шедьовър, който след време (и това за жалост е така) вероятно ще се превърне в класика. Майната ви на вас недоволни гадове, които имате неблагоразумието да се съмнявате в неоспоримата способност на пазара да отсява качествената литература, която си заслужава да се чете и помни. Вие сте нищо повече от едни неуспели в живота си хейтъри и вашите разбирания за литература са не просто отживелица, те са ретроградни и мракобесни и според Иво Сиромахов - именно те са основната причина, че младите хора вече не четат книги, защото "вашите" книги са тъпи и скучни и е нормално да ги отблъскват.
Наредете ме тогава сред глупаците и хейтърите, защото в моя явно утопичен и далечен на действителността свят стойността на едно художествено произведение не се определя от пазара, от вкуса на полуграмотните маси, от това, колко приходи е генерирало въпросното произведение или от това колко е популярен авторът му - неща, които всъщност са взаимносвързани. Простата истина е, че литературният вкус се възпитава и логично, не у всеки го има. Причината за това обаче не е, че книгите, с които са израснали баба ми и майка ми и с които съм израснала и аз, са досадни и скучни, а в това, че тези книги са непознати на децата, които днес израстват пред телевизора или компютъра и няма кой да им прочете "Пипи дългото чорапче" или да им каже "Абе, я седни тука да видиш тази книжка, мисля, че историята ще ти е близка".
Именно затова съм много благодарна, че детството ми премина не пред компютъра, а пред страниците на "Ян Бибиян", че бях приспивана с "Чичо Томовата колиба" и "Дейвид Копърфийлд", а с не някой американски екшън за нинджи и супергерои, че учителите ми по литература не изчерпваха часовете с "Какво е искал да каже авторът", а със съучениците ми обсъждахме книгите, които наистина са ни докоснали и променили.
Не се извинявам за това, че съм недоволна и мрънкаща хейтърка със старомодни разбирания за литература и държа на художествената стойност на художественото произведение. Не се извинявам за това, че не бързам да нарека всеки пишещ човек писател, дори с риск да проявя (явно) неуважение към труда му. Това, че нещо се купува, не го прави ценно и е много жалко, че този гнусен (да, гнусен) капиталистически принцип диктува "модата" и в литературата. Много жалко е, че днес всеки може да напише нещо и да се самопровъзгласи за писател само защото печели пари от съмнителните си драсканици (като това не е пряко насочено към книгата на Емил Конрад, чието име фигурира тук само защото от него тръгна "дискусията").
Тъпо и жалко е, че днес никой вече не знае какво точно е литература и затова с малко присвиване на очите, добра маркетингова стратегия и едно протяжно "ъъъм" всичко може да мине за литература. Ами, да, няколко несвързани думи една до друга спокойно могат да бъдат поезия, нали границите вече са толкова размити.
Иво Сиромахов твърди също, че "мрънкачите явно не познават съвременната литература" и че според нас, мрънкачите, видиш ли в тийнейджърската литература задължително трябва да има "саможертва, назидание и скука". Първо, кой, по дяволите, измисли термина "тийнейджърска литература"?! Литературата си е литература, ако едни неща се предпочитат предимно от "тийнейджъри", това не ги прави "тийнейджърска литература" ("Спасителят в ръжта" някой?). Тийнейджърите не са някаква малцинствена група, към чиято чувствителност да апелират цели литературни жанрове. В тийнейджърските си години съм чела всичко от Димов до Достоевски, Юго, Оруел, та и през разни съвременни книги, дето уж не познавам, като "Хари Потър" (която доказва, че въпреки тага "юношеска литература", една книга може да бъде много стойностна и "разбрана" и от "възрастни" хора), "Мемоарите на една гейша", "Покани ме да вляза", "Преди да умра" (която си е боза, но е съвременна боза и съм я "минала"). С това се опитвам да намекна, че няма значение как е маркетирана една книга - ако е добра, е добра и не е важно от каква възрастова група си. Не е нужно в една книга да се говори експлицитно за "проблемите на тийнейджърската възраст", за да бъде тя разбрана и харесвана от тийнейджъри, не е нужно в нея да има "кифли", свалки, училищни проблеми, "трудни" родители и т.н. Пример за стойностна "младежка литература" е и "Игрите на глада", ако щете, която засяга сериозни проблеми, върху които *дори* тийнейджърите се замислят.
Мисълта ми е следната: време е да спрем да третираме младите хора като бебета, които трябва да бъдат приласкавани и прикотквани в лоното на литературата чрез "лесни за разбиране" от тях концепции, злободневни случки от живота им и "близък до техния" език. Защото, ако спрем да ги третираме като дебили, може би и те ще спрат да се държат като такива.