2015/10/01

Нетрезвости

Малко повече чаши вино, отколкото трябва. Малко по-дълго, отколкото трае щастието. Което траело три години, но ние с теб сме изключителни. На нас и две ни стигат.
Малко се престаравам. Слагам малко повече червило. Отивам малко по-далеч, отколкото съм готова. Лакът ми блести малко повече, отколкото е прието. Малко по-показно е, отколкото ми се иска. Малко по-виновна се чувствам, отколкото се очаква. Малко повече плача, отколкото мога да си позволя.
Винаги вповече. Отиваме винаги малко по-далеч. Оставаме винаги повече, отколкото ни се иска, отколкото можем да се застраховаме. Останалото е на наш риск. И винаги рискуваме. И прекаляваме. Колко си приличаме. Поне в това - за разлика от всичко останало.
Животът е нелеп, опитвам се да го естетизирам. Обичам те и си тръгвам. Споделям го с непознати.
Как успяхме да го направим? Как аз и ти, двете най-непригодни за съжителство човешки същества, успяхме да се изтраем цели две години? Как успяхме да потрошим всичко само за две години? Бяха ми обещани три от популярната психология и популистката литература. Да си имаме уважението, господин Бегбеде! Къде са ми трите години? ...А дали ще ми стигнат?
Ще те наобичвам цял живот, фактическото съжителство е без значение. Не ми ли вярваш? И аз не ти. Как веднъж не си повярвахме.
Щяла си да обичаш повече - как така?! Кого ще обичаш повече? Не знаеш ли, че докато си представям как ти изстисквам живота, ми става тъжно за мене си.
Няма такива работи като "така е по-добре". Нека не се лъжем, слънце, още снощи ти казах - никой не получава това, което иска.
"Понякога ще идвам във съня ти като нечакан и неискан гостенин". Мога само да се надявам. Сантиментална съм. Знам, че ти не си. Какво да се прави, драматизирам. Цял живот бих ти мила чиниите...
Един багаж по-малко и стаята е наполовина празна. Зависи откъде го погледнеш, но ние и двете сме песимистки. Господи, колко те обичам и как не мога да те трая!
Перфектната извивка на устните ти и така нататък. Стига плаках.
Гледам те как четеш в два посред нощ на фотьойла с бял юрган и косата ти е най-хубавото в живота ми. Искам да те снимам, да те нарисувам, да воайорствам съня ти, света ти, липсваш ми преди да съм те загубила.
Усещам, че изтрезнявам и си сипвам още, защото не знам как ще се справя. Трябваше по-рано да прибегна към алкохола. Как изобщо си позволих да помисля, че можем да сме щастливи една без друга? Как си позволих да мисля, че можем да сме щастливи заедно?
Патова ситуация го нарече. А може би е по-тривиално, отколкото ми се ще да мисля. Малко по-трезво, отколкото съм аз в момента. Малко по-сложно, отколкото си представям. Малко по-трудно, отколкото съм очаквала.

2015/07/05

Понякога забравям, че ми казваш извинявай. "Извинявай" се загубва някъде между мен и теб и започвам да си мисля, че си безсърдечна, когато всъщност аз просто съм глуха.
Понякога забравям, че ми топлиш краката през зимата, защото знаеш, че винаги ми е студено. Понякога забравям, че се сгушваш в мен дори когато не ти е удобно, защото знаеш, че обичам да те гушкам. Понякога не си давам сметка колко дълго си стояла, след като вече ти е идело да се обърнеш, само за да те подържа още малко.
Понякога забравям, че се прибираш уморена, след като си останала извън работно време, и веднага започваш да ме изпитваш, защото имам изпит утре. Понякога забравям, че винаги ти си тази, която става първа и прави кафе, въпреки че се дразни колко трудно ми е да се събудя.
Понякога забравям, че аз съм винаги първата, с която искаш да споделиш нещо интересно, което си прочела или гледала. Че, когато започваш да ми четеш на глас, това е твоето "обичам те". Че, когато ми пуснеш филм, който харесваш, това е твоето споделяне. Че, когато ми разказваш истории за теб, които вече знам, не си даваш сметка, че запомням всичко, което ми казваш.
Понякога забравям, че когато ми се дразниш на липсата на мотивация, то е защото вярваш, че мога повече. Понякога забравям, че когато се отдръпнеш, то е защото съм била достатъчно невнимателна, за да те нараня.
Понякога забравям, че ти си тази, която най-много вярва в мен. Понякога забравям, че ти се радваш най-много на успехите ми.
Понякога забравям всички начини, по които ми показваш, че ме обичаш, и настоявам да го правиш по моя. Понякога забравям, че често аз самата нямам друг начин, освен моя, за да ти покажа, че те обичам. Понякога забравям колко те обичам. И се държа като пълна идиотка. Понякога забравям, че ти не си аз и двете сме загубени в превода. Понякога забравям да ти по-казвам... и вместо това просто ти казвам.
Извинявай за това. Но така или иначе, имаме следващите петдесет години да се научим.  

2015/03/25

София и нейната улица

Ти, садистичен нарцисист такъв, изпитвам почти религиозен страх от тебе. И се изкушавам да те наричам "Лукавия". Не знам да ти продам душата си ли, или да се моля за спасението й. Трябваше да бягам още като видях как уютно носиш ада около врата си като кръгов вълнен шал. А ти ми каза "Аз съм скучен човек" и си поръча капучино. Невъзмутимо.
Ако време-пространството между нас беше река, ти щеше да си отражението във водата, което ме приласкава към ненавременната ми смърт. Създаваш ми едно такова мистично чувство за неизбежност. Като изкривено огледало, в което виждам цялата си човешка слабост преувеличена. Колко сме жалки и двете. И ти, и аз, някакви бледи отсенки не даже на себе си, а на това, което е трябвало да бъдем. Самосъжалявам ни. Днес е такъв прекрасен ден за малко самосъжаление. И колко е ужасно наистина, че никой никога не ни е обичал. И сме станали такива духовно сакати същества. Минута мълчание, за да осъзнаем цялата тежест на фактите.
Така. Проблемът, Другарко Георгиева, е, че присъствието й е оглушително тихо като пет пръста сняг върху перваза на прозореца, а отсъствието й е шумно и нелепо като песен на Галена. И в това като че ли е цялата драма на съществуването ми.

2015/03/17

Екзистенциално (почти)

Напоследък хората в живота ми, които подбирам с настървената предпазливост на социален работник, правят страхотни, прекрасни, вдъхновяващи неща! Like, mind-blowing. Неща, които ме карат да се чувствам inadequate about myself, което всъщност ме кара да осъзная, че съм заобиколена от страшно готини, качествени и съзида-ващи хора - поздравявам се за добрия вкус. В момента, в който започна (благородно и не съвсем) да завиждам на някого за таланта, мотивацията, харизмата, ерудицията, оправността, постоянството, решителността и тъй нататък неща, на които обикновено се възхищавам, знам, че пред мен стои невероятен човек. Както, когато чета някоя книга и намразя проклетото копеле/скапаната кучка, което/която пише толкова добре, че ме кара да се чувствам като литературен имбецил, знам, че това е невероятен писател, който още дълго ще ми създава комплекси.
Преди няколко дни ви запознах с блога за поезия на една приятелка, днес ще ви запозная с проекта на друга моя приятелка. А именно - Burton - групата, в която пее. Това е фейсбук страничката им. Имаха концерт в петък в The Stage и вече нямам търпение до следващия, защото са наистина страхотни. Правят кавъри на готини песни и изглеждат като рок звезди междувременно. Абе... много любов за тях. На следващия концерт непременно елате да ги чуете. (btw, китаристът е и забавен между изпълненията отгоре на всичкото, така че какво повече да искаш)



Сега остава някой от приятелите ми да стане посланик на добра воля и съвсем ще изпадна в екзистенциална криза. Страшно много се радвам, че имам такива творящи, създаващи хора в живота си, голяма съм късметлийка да съм заобиколена от талантливи и мотивирани личности... просто ми се ще и аз да знаех какво искам и кое ще ме направи щастлива. Тъкмо си мислех, че "не-знам-коя-съм" от миналата година не може да продължава толкова дълго. Но явно ще се търся още известно време.
Докато се намеря обаче помага да знам, че имам невероятни хора около себе си (жена ми бидейки най-невероятна, разбира се). А това е много повече, отколкото обикновено получаваш в живота.

2015/03/10

Горещо препоръчвам

Хора, развълнувана съм! Една от най-близките ми приятелки реши да споделя поезията си (и други красиви неща) в собствен блог - можете да я намерите ето тук. Всеки, който поне малко ме познава, знае, че съм много капризна, когато става въпрос за поезия (а и по принцип всъщност) и съм доста скептична особено към съвременната българска поезия, но преживяването наистина си струва.
Welcome to the blog community и продължавай да ни радваш с красиво подредените си думи! (Не, сериозно, пиши, искам си дозата! хд)

Отворено писмо до Целия смисъл на Всичко някога изобщо


Веднъж ми каза, че ако някога ти напиша любовно писмо, то задължително трябва да е по-дълго от две страници. Любов моя, това, което не осъзнаваш, е, че целият ми живот е едно любовно писмо към теб. Че всички спънки, всички щастия, всички успехи и провали, всички завои, всички пресечки и разклонения, всички, които лекомислено съм наричала „любов” преди теб са били просто обстоятелствата, които да ме доведат до момента, когато за първи път ти казах „здравей”. Колкото и огорчена да съм се чувствала, колкото и несправедлив да ми се е струвал животът, аз съм безкрайно благодарна за него, за това, че всичко се е случило точно по този начин, защото само едно отклонение, само една крачка встрани, само едно разочарование по-малко и може би никога нямаше да разбера колко силно мога да обичам, когато обичам теб.

И повече от всичко искам да знаеш, че си обичана. Наистина да знаеш. Да проумееш с каква безумна сила съм способна да се боря за теб, за нас, за това да видиш себе си през моите очи. Дори за момент не искам да ти хрумне, че трябва да бъдеш „някаква-си”, че трябва да направиш „нещо-си”, че не си достатъчно добра или че несъвършенствата ти не са за обичане. Обичам те точно такава, каквато си дори когато не знаеш коя си. Защото аз знам коя си. Ти си вбесяващо твърдоглава и очарователно ненормална, по-силна, отколкото си мислиш, по-борбена, отколкото си представяш, забавна по най-неочаквания начин и толкова, толкова по-талантлива, отколкото предполагаш... Но никое от тези неща, колкото и много да ги обичам, всъщност няма значение. Защото аз знам коя си. Наречи го душа, наречи го същност, наречи го както си искаш, аз те познавам. Не с думи, не с категории, понятия, определения, а така, както познаваме най-съществените неща в живота. Както знаем кое ще изпълни съществуването ни със смисъл, както знаем кое ни прави значими и защо е важно, че сме тук... Аз усещам коя си и това е най-силното нещо, което съм изпитвала някога. Усещането за теб ще е последното, което ще забравя дори след сто хиляди живота, дори след цели вечности от неприсъствие под формата, в която съм те срещнала.

Колко много ми се иска да можеше да видиш коя си през моите очи и най-накрая да разбереш защо не мога да те гледам с друго, освен с безпределна благодарност към Вселената, обстоятелствата и всичко, което е довело до това, да те има. Късметлийка съм да имам цял живот да ти го показвам. Затова оставям това писмо незавършено – ще го дописваме заедно всеки ден, всеки момент, в който ме поглеждаш сънено, всеки път, когато кажеш нещо незначително и всекидневно и изведнъж върху мен се стовари с цялата си сила прозрението колко много те обичам наистина, всеки, всеки ден, в който се прибираш уморена от работа, всяка съботна сутрин, в която не можем да станем, във всяка чаша разтворимо кафе, във всяка частица светлина в очите ти, когато се усмихваш, всеки път, когато ми кажеш „слънце”, всеки път, когато си нетърпима и всеки път, когато осъзнавам, че си всичко, което съм искала и повече от всичко, което някога съм търсила, във всяка минута от всеки един ден... до края на дните ни тук или където и да било другаде.

2015/02/23

Парадоксът на българското висше образование

За да работиш в България нещо, от което можеш да се издържаш и да живееш относително нормално, ти трябва висше образование. Ако нямаш висше образование, си ауткастнат не само от работодателите, но и от обществото като цяло. За да получиш висше образование обаче, трябва да имаш пари, с които да се издържаш особено ако си от провинцията и учиш в София. За да имаш пари, с които да се издържаш, трябва родителите ти да имат пари, с които да те издържат. В такъв случай - прекрасно. Ако родителите ти нямат пари, с които да те издържат обаче, трябва да работиш, за да се издържаш сам. За да можеш да си намериш работа, с която да се издържаш сам, трябва или а) да работиш почасово на две места, като това означава да пропускаш лекции и да взимаш изпити с тройки, за да получаваш заплата, която рядко покрива всичките ти разходи по квартира, ток, вода, храна, учебни материали, университетски такси и т.н., или б) да имаш завършено висше образование.
В България такова нещо като финансово независим работещ студент с висок академичен успех не съществува. Това е едно митично създание, за което някои твърдят, че са чували от познат на една позната, но никой така и не е срещал. За да получиш висше образование и да се впишеш в обществото, да бъдеш "конкурентоспособен" и да имаш някакви шансове в живота, трябва да живееш при мама и тати или мама и тати да имат достатъчно пари, за да те издържат в чужд град. Ако имаш мама и тати, които да покриват всички разходи по образованието ти и да ти осигуряват едно относително нормално съществуване, чудесно. Но ако нямаш мама и тати, ако искаш да се справяш без мама и тати (защото си вече голям човек и имаш нужда от някаква самостоятелност) или ако мама и тати нямат финансовата възможност да покриват разходите по образованието ти и да ти осигуряват едно относително нормално съществуване, си прецакан. Имаш две опции пред себе си - да се откажеш от висшето и да бачкаш по цял ден за някакви смехотворни пари или да бачкаш по цял ден за някакви смехотворни пари, докато изкласяваш с тройки, влачиш изпити и всъщност така и не получаваш нищо от въпросното висше и е все едно, че не си го записал.
И после нямало да останат кадърни и мотивирани хора в държавата. Ами, разбира се, че няма! Кадърните и мотивираните искат трудът им да е подобаващо оценен. А държавата хич не дава признаци, че иска да ги задържи, напротив - по всякакъв начин се опитва да ги изгони. Държавният бюджет така и не огрява образователния сектор, въпреки че е близко до акъла, че колкото по-достъпно и масово е образованието, толкова повече способни кадри има в една държава и толкова по-икономически силна става тя.
В България обаче нещата не стоят така. Ние сме различни. Ние винаги знаем по-добре. И затова напълно и абсолютно си заслужаваме последствията. И не само кадърни и мотивирани хора няма да останат, никой няма да остане тук.  

2015/02/11

Кой се страхува от добре изтъркани клишета и алюзии

...Или за Емил Конрад, Иво Сиромахов и дали пазарът определя художествената стойност

Държа да започна с това, че тук не става въпрос за книгата на Емил Конрад и това дали тя е "добра" или не, въпреки че изпитвам първична погнуса към популистката философия, че всяко ново нещо трябва да бъде безкритично приемано и подкрепяно само защото някой си е направил труда да го постигне.
Тук обаче става въпрос за плашещото и едновременно натъжаващо изказване на Иво Сиромахов в статията му Кой се страхува от Емил Конрад, че "Пазарът никога не греши" и "Само глупаците си мислят, че техният критерий е по-верен от критерия на пазара". Честито на всички литературоведи, филолози, писатели или просто хора със стойностен литературен вкус - вие сте глупаци, а "50 нюанса сиво" е шедьовър, който след време (и това за жалост е така) вероятно ще се превърне в класика. Майната ви на вас недоволни гадове, които имате неблагоразумието да се съмнявате в неоспоримата способност на пазара да отсява качествената литература, която си заслужава да се чете и помни. Вие сте нищо повече от едни неуспели в живота си хейтъри и вашите разбирания за литература са не просто отживелица, те са ретроградни и мракобесни и според Иво Сиромахов - именно те са основната причина, че младите хора вече не четат книги, защото "вашите" книги са тъпи и скучни и е нормално да ги отблъскват.
Наредете ме тогава сред глупаците и хейтърите, защото в моя явно утопичен и далечен на действителността свят стойността на едно художествено произведение не се определя от пазара, от вкуса на полуграмотните маси, от това, колко приходи е генерирало въпросното произведение или от това колко е популярен авторът му - неща, които всъщност са взаимносвързани. Простата истина е, че литературният вкус се възпитава и логично, не у всеки го има. Причината за това обаче не е, че книгите, с които са израснали баба ми и майка ми и с които съм израснала и аз, са досадни и скучни, а в това, че тези книги са непознати на децата, които днес израстват пред телевизора или компютъра и няма кой да им прочете "Пипи дългото чорапче" или да им каже "Абе, я седни тука да видиш тази книжка, мисля, че историята ще ти е близка".
Именно затова съм много благодарна, че детството ми премина не пред компютъра, а пред страниците на "Ян Бибиян", че бях приспивана с "Чичо Томовата колиба" и "Дейвид Копърфийлд", а с не някой американски екшън за нинджи и супергерои, че учителите ми по литература не изчерпваха часовете с "Какво е искал да каже авторът", а със съучениците ми обсъждахме книгите, които наистина са ни докоснали и променили.
Не се извинявам за това, че съм недоволна и мрънкаща хейтърка със старомодни разбирания за литература и държа на художествената стойност на художественото произведение. Не се извинявам за това, че не бързам да нарека всеки пишещ човек писател, дори с риск да проявя (явно) неуважение към труда му. Това, че нещо се купува, не го прави ценно и е много жалко, че този гнусен (да, гнусен) капиталистически принцип диктува "модата" и в литературата. Много жалко е, че днес всеки може да напише нещо и да се самопровъзгласи за писател само защото печели пари от съмнителните си драсканици (като това не е пряко насочено към книгата на Емил Конрад, чието име фигурира тук само защото от него тръгна "дискусията").
Тъпо и жалко е, че днес никой вече не знае какво точно е литература и затова с малко присвиване на очите, добра маркетингова стратегия и едно протяжно "ъъъм" всичко може да мине за литература. Ами, да, няколко несвързани думи една до друга спокойно могат да бъдат поезия, нали границите вече са толкова размити.
Иво Сиромахов твърди също, че "мрънкачите явно не познават съвременната литература" и че според нас, мрънкачите, видиш ли в тийнейджърската литература задължително трябва да има "саможертва, назидание и скука". Първо, кой, по дяволите, измисли термина "тийнейджърска литература"?! Литературата си е литература, ако едни неща се предпочитат предимно от "тийнейджъри", това не ги прави "тийнейджърска литература" ("Спасителят в ръжта" някой?). Тийнейджърите не са някаква малцинствена група, към чиято чувствителност да апелират цели литературни жанрове. В тийнейджърските си години съм чела всичко от Димов до Достоевски, Юго, Оруел, та и през разни съвременни книги, дето уж не познавам, като "Хари Потър" (която доказва, че въпреки тага "юношеска литература", една книга може да бъде много стойностна и "разбрана" и от "възрастни" хора), "Мемоарите на една гейша", "Покани ме да вляза", "Преди да умра" (която си е боза, но е съвременна боза и съм я "минала"). С това се опитвам да намекна, че няма значение как е маркетирана една книга - ако е добра, е добра и не е важно от каква възрастова група си. Не е нужно в една книга да се говори експлицитно за "проблемите на тийнейджърската възраст", за да бъде тя разбрана и харесвана от тийнейджъри, не е нужно в нея да има "кифли", свалки, училищни проблеми, "трудни" родители и т.н. Пример за стойностна "младежка литература" е и "Игрите на глада", ако щете, която засяга сериозни проблеми, върху които *дори* тийнейджърите се замислят.
Мисълта ми е следната: време е да спрем да третираме младите хора като бебета, които трябва да бъдат приласкавани и прикотквани в лоното на литературата чрез "лесни за разбиране" от тях концепции, злободневни случки от живота им и "близък до техния" език. Защото, ако спрем да ги третираме като дебили, може би и те ще спрат да се държат като такива.