2014/06/24

Размисли на тема лудост и нейната липса




Когато живееш на думи, а изведнъж нямаш такива, усещането е сякаш някой държи главата ти под вода. Нямаш история, нямаш с какво да я разкажеш. Не намираш даже начин да пишеш за нещата, които ти се случват всеки ден.
И не е това най-страшното. Най-страшното е да не знаеш този път колко ще продължи.
Това е някаква много странна апатия. Някакво временно неумение да възприемам света. Някаква временна липса на дълбочина на емоциите. Неспособност да видя, да усетя онова "нещо", което никога не мога да си обясня, нещото, което бях започнала смътно да долавям в моменти, когато сетивата ми са изострени, в някакви моменти на проглеждане или умопомрачение, или колапс на психиката ми. Знам, че има нещо, на рационално ниво го знам, в момента просто не мога да го видя. Знам, че цял живот го преследвам, че за малко съм го улавяла и после пак съм го изпускала. Тази игра на гоненица между мен и нещото е най-големият прилив на адреналин, най-силната и режеща емоция, най-разтъркващото-до-дъното-на-душата усещане, което съм имала. Единствената форма на "страст към живота", която ми е позната. Но сега имам чувството, че играта се е изменила. Че не е вече гоненица, а криеница. Че нещото не е пред мен, пред очите ми, и не е трепет по предусещането, че ще се изплъзне, а страх по вероятността да не го намеря отново.
Опитвам се да предизвикам някакво катарктично проглеждане, но все повече се плаша от емоционалната си притъпеност. Консумирам музиката, литературата, киното, театъра. Не го разбирам, не го усещам като преди. Не усещам и себе си. Не знам вече коя съм.
И съм уморена от тази криза на идентичността. От невъзможността си да пиша. От притъпената сетивност към изкуството, с което се лекувах преди.
А може би съм вече излекувана. А може би това е усещането да нямаш болки и вътрешнодушевни охлузвания. Може би точно те ме теглеха към трагичността на онова нещо, което преследвах преди. Може би изкуството не ме лекува вече, защото няма нищо за лекуване. Може би това съм аз, доколкото е възможно автентична, неизменена от някоя странна душевна болест. Може би просто не се познавам такава, не знам коя съм, когато съм "здрава". Чувствам се като шизофренична героиня на Ремарк. Или като човека, влюбен в нея. Може би "болна" бях повече себе си. Може би истинската аз беше тази преди.
Но как бих могла да знам? Кога съм най-много аз, кога съм най-близка до себе си, кога съм автентична, неповлияна от нищо... и възможно ли е да съм неповлияна?
Или тогава съм виждала, а сега вече не мога? Или пък виждам сега? Ако онова преди са били само сенки, минаващи през повредения проектор на ума ми, значи това, което виждам в момента е единствената съществуваща действителност. Но ако преди съм гледала през мигли, а сега очите ми са напълно затворени, то тогава къде е истината и как съществува светът?
Ще разбера ли някога дали съм с отворени очи, или не, дали виждам съществуващото, или негова възможна проекция, дали съществуващото изобщо е видимо, дали е едно и неповторимо, или множество различни вариации...
Или прекалено много се отклоних от темата.
Не мога да пиша. Това е. Каквото и да значи.

1 comment:

  1. Много сложно написано...И хубаво.Поздравявам те!Никога не бих могъл да се изразявам или да пиша така.

    ReplyDelete