2014/06/30

Изплюто парченце от дълбоко личните ми чувства и мисли


Някои хора са толкова токсични, че единственото разумно нещо е да се отдръпнеш от тях. Някои хора са толкова ужасно нещастни, че единственото, на което са способни, е да разпространяват своето нещастие. Някои хора са толкова деструктивни, че разрушават психиката ти без дори да се усетят какво правят. И понякога тези хора са същите, които са те отгледали.
И няма значение колко е трудно, няма значение колко е страшно, няма значение колко ти се ще нещата да не стояха така, единствената отговорност, която носиш, е към себе си и първото, за което трябва да се погрижиш, е собственото си психическо и физическо оцеляване. Защото на тях не можеш да помогнеш по никакъв начин.
Това не е егоизъм - това е здрав разум, това е инстинкт за самосъхранение. Всяка една връзка, която изсмуква жизнената ти енергия, нанася сериозни поражения върху психиката ти и убива желанието ти за живот, е нездрава връзка и трябва да бъде прекратена. Всяка една.
Противно на популярното схващане, да бъдеш родител Е трудно. "Малките", "безобидни" грешки, които допускаш, ИМАТ значение и нанасят поражения върху психиката на детето. Подход от сорта на "да го направим, пък ще видим, все някак ще го отгледаме" НЕ Е допустим, когато поемаш отговорността да създадеш един нов човек. Интересът към различните възпитателни методи и начини да отгледаш психически здраво дете, както и търсенето на помощ в това отношение НЕ Е "модерна американска работа" или "ненужно изкилиферчване", а признак, че поне имаш доброто желание да бъдеш адекватен родител и осъзнаваш, че това наистина е отговорност, а не забавление, интересно ново начинание, начин да се разнообразиш или задължение към обществото. Всеки допуска грешки. Но грешката да създадеш човек, когато си емоционално незряла, психически лабилна, неспособна да осъзнаеш тежестта на действията си, в нестабилна и потенциално деструктивна връзка... просто защото си решила, че искаш дете... това не е малка и безобидна грешка. Може да е практика, но не значи, че е окей. И подобен тип родители нямат правото да изискват от детето си каквото и да било.
Аз напускам потъващия кораб. Моето напускане, няма да спре потъването, но поне ще ми даде шанс да се спася. Защото единственият начин да не стана като нея е да избягам от нея.
Не успя да ми бъде пример, но се превърна в добро предупреждение.

2014/06/24

Размисли на тема лудост и нейната липса




Когато живееш на думи, а изведнъж нямаш такива, усещането е сякаш някой държи главата ти под вода. Нямаш история, нямаш с какво да я разкажеш. Не намираш даже начин да пишеш за нещата, които ти се случват всеки ден.
И не е това най-страшното. Най-страшното е да не знаеш този път колко ще продължи.
Това е някаква много странна апатия. Някакво временно неумение да възприемам света. Някаква временна липса на дълбочина на емоциите. Неспособност да видя, да усетя онова "нещо", което никога не мога да си обясня, нещото, което бях започнала смътно да долавям в моменти, когато сетивата ми са изострени, в някакви моменти на проглеждане или умопомрачение, или колапс на психиката ми. Знам, че има нещо, на рационално ниво го знам, в момента просто не мога да го видя. Знам, че цял живот го преследвам, че за малко съм го улавяла и после пак съм го изпускала. Тази игра на гоненица между мен и нещото е най-големият прилив на адреналин, най-силната и режеща емоция, най-разтъркващото-до-дъното-на-душата усещане, което съм имала. Единствената форма на "страст към живота", която ми е позната. Но сега имам чувството, че играта се е изменила. Че не е вече гоненица, а криеница. Че нещото не е пред мен, пред очите ми, и не е трепет по предусещането, че ще се изплъзне, а страх по вероятността да не го намеря отново.
Опитвам се да предизвикам някакво катарктично проглеждане, но все повече се плаша от емоционалната си притъпеност. Консумирам музиката, литературата, киното, театъра. Не го разбирам, не го усещам като преди. Не усещам и себе си. Не знам вече коя съм.
И съм уморена от тази криза на идентичността. От невъзможността си да пиша. От притъпената сетивност към изкуството, с което се лекувах преди.
А може би съм вече излекувана. А може би това е усещането да нямаш болки и вътрешнодушевни охлузвания. Може би точно те ме теглеха към трагичността на онова нещо, което преследвах преди. Може би изкуството не ме лекува вече, защото няма нищо за лекуване. Може би това съм аз, доколкото е възможно автентична, неизменена от някоя странна душевна болест. Може би просто не се познавам такава, не знам коя съм, когато съм "здрава". Чувствам се като шизофренична героиня на Ремарк. Или като човека, влюбен в нея. Може би "болна" бях повече себе си. Може би истинската аз беше тази преди.
Но как бих могла да знам? Кога съм най-много аз, кога съм най-близка до себе си, кога съм автентична, неповлияна от нищо... и възможно ли е да съм неповлияна?
Или тогава съм виждала, а сега вече не мога? Или пък виждам сега? Ако онова преди са били само сенки, минаващи през повредения проектор на ума ми, значи това, което виждам в момента е единствената съществуваща действителност. Но ако преди съм гледала през мигли, а сега очите ми са напълно затворени, то тогава къде е истината и как съществува светът?
Ще разбера ли някога дали съм с отворени очи, или не, дали виждам съществуващото, или негова възможна проекция, дали съществуващото изобщо е видимо, дали е едно и неповторимо, или множество различни вариации...
Или прекалено много се отклоних от темата.
Не мога да пиша. Това е. Каквото и да значи.