2014/05/21

За матурата, рождените дни и късния залез


Още го усещам като да е ден. Харесва ми как дните стават все по-дълги. Първоначално се радваш, че в шест още е светло, после в седем се чувстваш като част от един безкраен следобед, а към средата на лятото посрещаш залеза в девет. Хем ми е хубаво, хем - малко тъжно. Повече няма да има 15-и септември. Няма да има разходки в двора преди да започне някой скучен час. Няма да има цигарка в Адамса. Няма да ядем сладолед в Заимов след училище. Няма да се събираме за малко в Ондата. Няма да търчим до учителската, да проверим дали ще имаме час. Не знам какво ме очаква и не знам дали ще бъде по-хубаво, но изведнъж се задушавам от носталгия и бих дала всичко, за да се върна назад.
Не бяха най-хубавите ми години. Всъщност бяха много трудни времена, бих казала дори мъчителни. Но ми липсват, толкова ми липсват. Липсва ми и болката, и тревогата, и скуката, и ядовете, и нервите, и вълнението, и всичко. Моментите ми липсват. Секундите, в които нещо изключително се е случвало и е затихвало внезапно. И не защото бях щастлива ми липсват, а защото не мога да ги върна, защото не мога да ги имам повече.
Остарявам. Може би не сега, не днес, не с навършването на 19 преди няколко дни, но остарявам. С всеки ден. С всеки момент, който ми липсва. Колкото повече остава зад мен, толкова по-назад се извръщам.
Ето, матурата мина, а сякаш само преди две минути беше сутрин и аз треперех на първия чин пред учителското бюро. Сякаш само преди секунди запечатах големия плик и излязох. Не го усещам, не го усещам как минава. Това най-много ме плаши - че не усещам времето. Че всичко отминава покрай мен просто така. Сякаш всичко, което се случва, е някаква безформена буца, до която се докосвам само за момент и после я пропускам и не успявам да я огледам, да залепя длан за нея.
Как не ги усетих тези пет години? Как ми се изплъзнаха така? Защо не може животът да е филм и аз просто да връщам лентата... Да го изживея още веднъж с цялата му болка, с цялата му посредсвеност, с цялото му абсурдно спокойствие. Просто да го изживея пак. Дори да следва нещо по-добро.
Цяла година чакам пролетта и не я усещам как отминава, и когато я пропусна, пак я чакам. И не усещам лятото, есента, зимата трае толкова кратко. Докато се усетя, си е отишла цяла една година. И после отново. Понякога си мисля, че ми трябва повече монотонност, да си създам усещане за безкрайна повтаряемост и така - за безвремие. Друг път си мисля, че се нуждая от събитийност... за да ми е по-трудно да разгранича годините с всички натрупани в тях събития. Но както и да го мисля, не мога да спра времето. А все се опитвам да го преборя...  

1 comment:


  1. Последните няколко реда са като отражение на това което искам и аз в моя живот. Прекрасно е че разбираш тези неща когато си на 19, а не на 29 или 39. Имаш времето да направиш своята житейска спирачка и да оценяваш тези моменти които са най-силните за теб през годините. Живота изтича през пръстите ни докато спим, ходим на работа, гледаме телевизия, водим безсмислени разговори и т.н. Не можеш да запомниш всичко, но ще помниш това което е било най-ценно за теб. Живота тече по-бързо от преди, защото има все по-големи изисквания за да оцеляваме, а с това ни се спира и кранчето да бъдем креативни, да мечтаем, да се шляем и да търсим себе си под повърхността.
    Все едно никога не съм била дете, всичко се е размило в спомените ми, понякога се чудя било ли е това време преди, как изглеждах като дете как мислех, как живеех... Може би са прави като казват "живей за мига", защото всичко е тук и сега, а миналото никога няма да се върне.
    hellovixi.blogspot.com

    ReplyDelete