2014/05/28

Where do we go from here?

 
Балът мина. И какво? 
Семейството, приятелите, дизайнерите в модните къщи, обществото - всичко ти създава представата, че това е едно от най-важните събития в живота ти. Но какво става, ако в крайна сметка се окаже, че не е така? Какво, ако ти не го усещаш така?
Ако не се вълнуваш за грима, за косата си, за роклята... ако ти е по-хубаво в кафенето преди това с приятели, които не познаваш от училище, и съвсем случайно срещнатата ненадейна любов на живота ти, отколкото в социалистическилуксозния хотел с целия ти випуск... ако не ти е забавно да пиеш в дискотеката, да танцуваш, нагъчкана в един квадратен метър с още петима човека, докато дъни някаква болезнено монотонна музика... ако за теб роклята, независимо колко красива и скъпа, е просто парче плат... ако ти е нощ като всяка нощ, ако се вълнуваш повече за сериала, който ще догледаш, като се прибереш, отколкото за цялото това събитие... тогава какво? Какво означава това? Твоят момент, моментът, който би трябвало да раздели живота ти на две, се оказва просто някакво незначително събиране с хора в официални дрехи. И не се вълнуваш, не се радваш, напълно безразлично ти е дали ще си там с бална рокля, или ще си в кафенето отсреща по дънки и тениска. Да, носталгично ти става. Виждаш учители, които обичаш, и даже осъзнаваш, че им се радваш повече, отколкото на някои от роднините, които са се събрали да отпразнуват завършването ти. Чуваш "Клетва" на Кирил Маричков и ти става мило, става ти тъжно, оглеждаш се и виждаш хора, за които наистина ти пука много. Осъзнаваш, че тези пет години, хубави или лоши, безвъзвратно са си отишли. Но няма вълнение, няма радост, не ти е весело, не ти е до танци.
Има само страх и много, много тъга. Страх за бъдещето, страх пред неизвестното, страх, че може би всичко хубаво е минало, че ти предстоят единствено огорчения, трудности, разочарования. Че след двайсет години ще си нещастна, цинична леличка, която е пропиляла живота си. Че ще станеш като родителите си. Че ще допуснеш грешки, които ще ти костват твърде много. Че няма да знаеш как да се справиш с живота. Осъзнаваш, че дори не знаеш имената на улиците в София, че не знаеш как можеш да стигнеш от едно място до друго, не можеш да готвиш, нито да включиш пералнята, срещаш трудности при отварянето на шишета, буркани и кутии, имаш лошия навик да си напълно откровена с хората и ти е много трудно да скриеш, когато не харесваш някого, не знаеш как се сменя крушка, нито как се отглежда стайно цвете и си абсолютно неприспособима към действителността.
И не балът разделя живота ти на две. И няма обективни граници, които да бележат новите периоди, за да можеш съвсем осезателно да усетиш всичко, което се променя. И всичко, което са ти казвали и на което си вярвала, всъщност не е така, но щом не е така, не знаеш как е. И искаш да почувстваш нещо, някакво монументално чувство за "оттук нататък", но не можеш. Няма надежда за бъдещето, въодушевление, вълнение, нетърпение да ти се случи всичко. Само тъга, само страх... че вече се е случило.      

2014/05/21

За матурата, рождените дни и късния залез


Още го усещам като да е ден. Харесва ми как дните стават все по-дълги. Първоначално се радваш, че в шест още е светло, после в седем се чувстваш като част от един безкраен следобед, а към средата на лятото посрещаш залеза в девет. Хем ми е хубаво, хем - малко тъжно. Повече няма да има 15-и септември. Няма да има разходки в двора преди да започне някой скучен час. Няма да има цигарка в Адамса. Няма да ядем сладолед в Заимов след училище. Няма да се събираме за малко в Ондата. Няма да търчим до учителската, да проверим дали ще имаме час. Не знам какво ме очаква и не знам дали ще бъде по-хубаво, но изведнъж се задушавам от носталгия и бих дала всичко, за да се върна назад.
Не бяха най-хубавите ми години. Всъщност бяха много трудни времена, бих казала дори мъчителни. Но ми липсват, толкова ми липсват. Липсва ми и болката, и тревогата, и скуката, и ядовете, и нервите, и вълнението, и всичко. Моментите ми липсват. Секундите, в които нещо изключително се е случвало и е затихвало внезапно. И не защото бях щастлива ми липсват, а защото не мога да ги върна, защото не мога да ги имам повече.
Остарявам. Може би не сега, не днес, не с навършването на 19 преди няколко дни, но остарявам. С всеки ден. С всеки момент, който ми липсва. Колкото повече остава зад мен, толкова по-назад се извръщам.
Ето, матурата мина, а сякаш само преди две минути беше сутрин и аз треперех на първия чин пред учителското бюро. Сякаш само преди секунди запечатах големия плик и излязох. Не го усещам, не го усещам как минава. Това най-много ме плаши - че не усещам времето. Че всичко отминава покрай мен просто така. Сякаш всичко, което се случва, е някаква безформена буца, до която се докосвам само за момент и после я пропускам и не успявам да я огледам, да залепя длан за нея.
Как не ги усетих тези пет години? Как ми се изплъзнаха така? Защо не може животът да е филм и аз просто да връщам лентата... Да го изживея още веднъж с цялата му болка, с цялата му посредсвеност, с цялото му абсурдно спокойствие. Просто да го изживея пак. Дори да следва нещо по-добро.
Цяла година чакам пролетта и не я усещам как отминава, и когато я пропусна, пак я чакам. И не усещам лятото, есента, зимата трае толкова кратко. Докато се усетя, си е отишла цяла една година. И после отново. Понякога си мисля, че ми трябва повече монотонност, да си създам усещане за безкрайна повтаряемост и така - за безвремие. Друг път си мисля, че се нуждая от събитийност... за да ми е по-трудно да разгранича годините с всички натрупани в тях събития. Но както и да го мисля, не мога да спра времето. А все се опитвам да го преборя...