2014/02/28

Неудобната концепция за любовта, която байганьо не разбира

По повод на ей тъз патетична статийка.
Принципно гледам да пропускам такива неща покрай ушите си, но този път няма как.
Тъй като в последния пост стана дума за жените в литературата, реших да си припомня Багряна (неизучаваната в училище част от нея) и случайно попаднах на тази помия, имаща претенциите да е дълбоко прочувствена статия. Зачетох я от скука, дочетох я от изумление... и не в положителния смисъл на думата.
"Защото само общество, което чува гласът на жената е цивилизовано общество." - дотук добре. Неграмотно, но добре. Обаче после...
"Багряна е един слънчев остров в поезията ни, напълно забравен днес.
Но е хубаво от време на време, тъй спасително е за изтерзаните ни души да пребиваваме в него.
Далеч от мерзката представа за любовта като „изчукване”, далеч от системно и добре заплащани внушавани ни прелести на хомосексуализма, далеч от тоалетните перверзии на нашата съвременна уж проза и антипоезия."
"когато представяш сексуалните отклонения като норма, ти започваш да вярваш, че те са нормалното."
Скъпи неграмотни драскачо, имащ се за литературен критик, морален съдник или и аз не знам какво, единствената причина, да имаш правото да говориш тези глупости, е, че в сиротната ни мизерна и най-вече kleta държава "свободата на словото" като всяка друга "свобода" е изкривена до немай-къде в представите на войстващите - всичките до един - праведни и благочестиви християни, които приемат за свой дълг да порицават, а често и наказват "съгрешилите". Поради което и законите, криминализиращи тъй нареченото слово на омраза, нямат никакви фактически последствия. Точно защото "вие" му викате "свобода на словото". А "ние" му викаме безкрайно обидни думи, изречени с цел да наранят или подтикнат към омраза и поведение, продиктувано от омраза.
В "нормалните" (кхм) страни да обясняваш как хомосексуалността е отклонение (което е в разрез с всички съвременни теории в психологията, които обаче нашият автор не познава - за сметка на творчеството и биографията на Багряна, - или счита за конспирация, защото, разбира се, че всичко е конспирация!) е считано за също толкова обидно и нередно като това, да твърдиш, че цветнокожите са по-малко хора или по-нисши хора от белите. Просто нямам думи що за безумие е това и не искам да повярвам, че живея в страна, където, първо, битуват подобни схващания и второ, биват разпространявани безпрепятствано и налагани като "самата истина" едва ли не. Но пък да, в крайна сметка, това е същата държава, в която расизмът и ксенофобията са си съвсем в реда на нещата, а скинарите никнат на най-плодотворната почва като гъби след дъжд.
"Слава Богу, скоро университетите ни ще се опразнят, българските младежи масово заминават да учат в чужбина, в тамошните университети, за да се спасят от терора на полуграмотни, невежи и извратени..." хора като теб, който си написал тази статия. От теб и такива като теб се спасяват младите хора, напускащи родината. Която точно по елинпелиновски се е превърнала в мащеха. Но не, не заради гейовете, "курвите", "некадърните преподаватели" (как пък става така че аз познавам толкоз много кадърни?) и всички останали "ненормалници", а заради теб, хора като теб и всичките ти себеподобни, които не виждат къде е истинският проблем, но бързат да сочат с пръст първото, което им се види "не как си требе"... според техния собствен ограничен мироглед. От такива хора искам да се спася аз, от такива хора бягат и приятелите ми.
Съвсем доскоро си мислех, че няма да си дам родината на теб, на вас, но не мога повече. Капитулирам, предавам се, на ти я. Твоя си е, превърни си я в кочина, създай си уют. Аз ще си я нося в сърцето, където не можеш да я докопаш с мръсните си драскачески пръстчета.
И следващия път, като някой ме пита как пък толкоз сме онеправдани, че правим тия "паради", ще им пратя тази статия и стотиците хиляди други като нея.
Докато някой може да ме нарече ненормална и извратена и това на никого не прави впечатление, ще сме онеправдани. Докато хората ме гледат накриво, когато целуна приятелката си, а не гледат по същия начин хетеросексуалната двойка, която само дето не се размножава в градския транспорт, ще сме онеправдани. Докато някой друг води дебат "за" и "против" моето право да сключа брак с човека, когото обичам, ще сме онеправдани. Докато не мога да съм открита на работното си място, защото се страхувам от уволнение, ще сме онеправдани. Докато който и да е и всеки един има правото да ме наранява с обидни и неверни думи всеки ден и навсякъде, ще сме онеправдани. Докато не мога да се припозная в нито една литературна героиня, в нито един филмов персонаж, ще сме онеправдани. Докато подлагат на съмнение способността ми да бъда добър родител и заедно с приятелката си (която няма законовото право да ми бъде съпруга) да създам щастливо семейство, ще сме онеправдани.
Та така, драскачо на прочувствени статии. Аз всъщност нищо кой знае какво не искам, не съм и ще продължавам да не искам. Само, ако може, ей тъй, такива хора като теб да си коментират разбиранията за живота вкъщи и в приятелското обкръжение. Да не ги споделят в публичното пространство. Ама само ако може, де. Ако не представлява трудност. Щото, нали, и аз много хора не харесвам и с много неща не съм съгласна, ама това си го коментирам където му е мястото и с някак по-добре подбрани и уместни думи. И даже не го правя, видиш ли, щот съм супер морално извисена... а ей така, от някаква елементарна, ако щеш - лицемерна учтивост. Просто е някак си по-приятно в едно общество, като хората не се мразят открито.
И щях нещо за любовта да ти казвам... ама ще си спестя усилията. И без друго едва ли ще даде ефект.

2014/02/14

14th

 
Миналата година празнувах 14-и в Старбъкс с Ети. Бяхме две необвързани момичета, унесени в разговор за световните конспирации.
И светът беше различен. Виждах го в ярки контрастни цветове и сякаш всяко нещо беше отделено от другото с тънка черна линия. И когато нещата искаха да се докоснат, не можеха, защото линията ги разделяше.  
А от тогава всичко се е променило. Ети казва, че изглеждам по-щастлива. По-освободена. По-спокойна. Така се и усещам. По-леко ми е. По-слънчево и хармонично. Нещата вече се преливат едно в друго и аз не изпитвам нужда да ги разгранича. Всичко е някак смекчено, приглушено, гласовете в главата ми са замлъкнали. Едно чувство за безкрайно спокойствие, което не искам да ме напуска. 
Никога не съм била по-благодарна в живота си. Щастлива съм до сълзи.
И ти си причината за това, слънце.    

2014/02/13

Home, sweet home

Все повече ми се приисква дом. Местенце, където да ми е уютно. Където да ми е приятно да се прибирам вечер. Където да има живи цветя. И кални стъпки в коридора. И на никого да не му пука за скъпоценната ваза, защото нищо не е чак толкова скъпоценно. Някъде, където да си почивам. Да се излежавам лежерно в удобни кресла и дивани, и меки спални с възглавнички. Където да звучи хубава музика и да не важат никакви правила, освен моите. Някъде, където мога да съм себе си показно и безцеремонно. Където се чувствам свободна. Такъв дом искам. Пълен с любов и смях, и радост, и живот.




2014/02/04

Patisserie





Добре че уроците ми са близо до френска пекарна. Сега имам мотивация да ходя. хд


2014/02/03

The birthday girl

Две години по-късно. Не е за вярване колко много се е променил животът ми. Не е за вярване, че с някои от вас, прекрасни мои читатели, се познаваме вече от две години, а аз изобщо не ги усетих как минаха и чак сега си давам сметка.
Много дълго време този блог ми беше като дневник. Тук споделях любовите си, разочарованията си, щастливите си моменти, тревогите си, паданията и ставанията си, вълненията си, големите и малките неща в живота си, мислите си, вдъхновенията си, начинанията си и изобщо всичко, което ми се въртеше в главата.
За две години научих толкова много неща. Още си спомням, когато шестнайсетгодишното ми аз каза, че се чувствало, сякаш било натрупало страшно много житейски опит... и ми става малко смешно, малко мило, малко носталгично. Затова сега, две години по-късно, бих искала да се обърна към него и да му кажа, че:

Всичко минава. И хубавото, и лошото. Просто се наслаждавай на живота и го остави да се случва.
Отчаянието, като всичко друго, е временно. Една сутрин се събуждаш и вече нямаш място за отчаяние.
Когато някой значи много за теб, кажи му. Днес, сега, веднага. Не утре, не другиден, не след месец. Защото утре може да няма. И понякога няма и после боли от премълчаното. Защото някои неща са необратими, но преди да се случат можем да накараме специалните за нас хора да разберат, че са специални. Да прекараме още ден с тях. Да изпием още едно кафе. Да им кажем „обичам те” още веднъж.
Ако искаш да направиш нещо, направи го, докато имаш възможност. Наистина е вярно, че в живота съжаляваш повече за нещата, които не си направил, отколкото за тези, които си.
А всичко останало е временно. Ядовете, тревогите, неуспехите, разочарованията. Две години по-късно няма значение за какво съм си късала нервите преди. И даже ми е смешно, че съм се стресирала за глупости, домашни, оценки. В момента всичко това няма абсолютно никакво значение в живота ми. Двойката по математика не играе никаква роля в кандидатстването ми или в отношенията ми с хората. Дори несполучливите любови нямат значение от перспективата на отминалото време. Защото всичко е временно и всичко минава. И няма нещо, което да не можеш да преживееш, колкото и трагично да ти се струва на момента и колкото и да си мислиш, че животът ти приключва с това.
Просто стисни зъби и давай напред. Радвай се на хубавото, гледай да не се впечатляваш много на лошото и ако можеш и искаш да промениш нещо, направи го. А ако не можеш, опитай отново.
Само недей да стоиш безучастно.
Не си губи времето пред компютъра. Виждай се на живо с хората, с които можеш. Сядай да учиш, когато трябва. Обръщай повече внимание само на предметите, които харесваш. Занимавай се с това, което ти носи щастие. Бъди взискателна и безкомпромисна към книгите, които четеш, и храната, която ядеш. Когато се почувстваш мързелива, веднага си кажи „не”. Мързелуването не е качествена почивка.
И най-най-вече: в този свят има торта. Свят, в който има торта, си заслужава да се бориш за него. Направи го по-хубав.

2014/02/02

My blog turns two


На този ден преди две години написах първата си публикация тук. Малко ме е срам да си го призная, но чак сега забелязвам датата. И сякаш съм го усещала, днес ядох торта в Неделята, която наскоро отвори до нас.
Ужасно уморена съм, беше дълъг ден. Свикнала съм дните ми да минават в спане и гледане на сериали и сега, когато всъщност правя нещо хубаво и смислено, се чувствам уморена, сякаш кой знае какви задачи съм свършила през деня. Но пък беше прекрасен ден с моето слънце на обяд и две от най-добрите ми приятелки следобед над чаша горещ шоколад и парче торта. Трябва повече дни да минават така.
On a totally unrеlated note, искам къщичка с дворче, за да мога сутрин да си пия кафето с любимата на двора, докато въздухът е още пълен с ранно слънце и свежест, а тревата е утринно зелена.