2014/01/27

My favourite blog

Тази мацка има уникалния живот. Добре, де, за мен е уникален... на някои от вас ще им се стори болезнено скучен. Това беше всъщност първият блог, който намерих сама,  когато си направих регистрация тук. И от тогава ми е най-най-любимият.
Ще обясня. От много, много време нямам семейство. Истинско семейство, не просто родители. Няма да навлизам в подробности, защото не ми се мисли за неприятни неща, пък и не било хубаво да говориш така... Както и да е, та, семейството е една от основните ценности за мен точно защото самата аз го нямах и се научих да го ценя чрез липсата. А тази мацка, Челси, има най-най-най абсолютно очарователното сладко семейство! Никога не съм предполагала, че ще стоя до два часа пред компютъра, за да чета как някой е отишъл с детето си в зоопарка. Или как е правил вечеря. Или как е бил на гости на сестра си.
И се замислих върху думите на една от любимите ми писателки - за чуждата идилия. Защо идилията винаги е чужда? Защо чуждото щастие е по-щастливо? Защо другите винаги са повече от нас, имат повече от нас, могат повече от нас? 
В стремежа си да сме перфектни, често забравяме да сме щастливи. Сравняваме се с най-доброто у другите, защото не виждаме лошото. Не виждаме как перфектното семейство се кара. Как най-сладкото дете прави пакост след пакост. Как момичето, което прилича на модел, си чисти черните точки (а повярвай ми, тя също има такива). Как най-големият отличник изкарва понякога двойки. Как най-големият късметлия изпуска шанса на живота си. Как човекът с "най-интересния живот" седи отегчен пред компютъра.
Не го виждаме, защото не ни го показват. Показват ни усмихнати снимки, престижни дипломи, сувенири от пътувания, разказват ни екзотични истории, споделят радостта си от новата работа, от новата къща, от новата кола. И е нормално да е така. В интернет човек е най-добрата версия на себе си. И ако не го познаваш, не можеш да знаеш какъв е вдействителност. Никой няма да обяви на всеослушание, че са го изхвърлили от работа / че е качил няколко килца / че детето му го вбесява / че през последната седмица е изгледал наново всички сезони на "Как се запознах с майка ви". Но то се случва. Защото сме хора. И не всеки момент от живота ни е glamorous and shiny. Даже повечето не са. И не могат да бъдат. Просто не могат, такъв е животът.
А животът ни би бил толкова по-хубав, ако спрем да се опитваме да го направим да изглежда такъв. Ако правим разни неща за себе си, заради начина, по който ни карат да се чувстваме, а не заради начина, по който ни карат да изглеждаме.
Много дълго време страдах от комплекса, че съм скучна; че не правя нищо с живота си. И започнах да се занимавам с абсолютно всичко, с което можех. Театър, рисуване, благотворителност, журналистика, джогинг, нон-стоп излизания с хора, за които не ми пукаше особено, насилени запознанства с нови... И всичко това така ме уморяваше. Да, интересно звучи, да ти е запълнена програмата, да си вечно с нещо заета... но точно в това е и ужасът: да ти е запълнена програмата и да си вечно заета. Затова реших да съм честна със себе си: това ли е, което ме прави щастлива и наистина искам за себе си? Не беше.
Така че, да, скучна съм. Никога нямам планове за петък вечер. Предпочитам да гледам филм и да се гушкам с любимата. Имам хиляди DIY идеи в Пинтерест и още толкова кулинарни рецепти, но знам, че никога няма да стигна до тях. Не се харесвам на снимки и съм много далече от манекенските мерки, но днес ядох палачинки.
Защото така. Защото това ме прави щастлива.

3 comments:

  1. Много хубав пост... понякога има много повече смисъл в неправенето на нещо, отколкото в свръхангажираността.

    ReplyDelete
  2. Радвам се , че обявих на "всеослушание" как ме взеха И как ме изхвърлиха от работа... Току що се почувствах една идея по-реална.

    ReplyDelete
  3. Реална, нереална... няма такова нещо. Всеки сам избира какво да сподели. Аз понякога не споделям кофти неща, защото се чувствам като загубенячка. А не би трябвало, на всеки се случват.

    ReplyDelete