2014/01/27

My favourite blog

Тази мацка има уникалния живот. Добре, де, за мен е уникален... на някои от вас ще им се стори болезнено скучен. Това беше всъщност първият блог, който намерих сама,  когато си направих регистрация тук. И от тогава ми е най-най-любимият.
Ще обясня. От много, много време нямам семейство. Истинско семейство, не просто родители. Няма да навлизам в подробности, защото не ми се мисли за неприятни неща, пък и не било хубаво да говориш така... Както и да е, та, семейството е една от основните ценности за мен точно защото самата аз го нямах и се научих да го ценя чрез липсата. А тази мацка, Челси, има най-най-най абсолютно очарователното сладко семейство! Никога не съм предполагала, че ще стоя до два часа пред компютъра, за да чета как някой е отишъл с детето си в зоопарка. Или как е правил вечеря. Или как е бил на гости на сестра си.
И се замислих върху думите на една от любимите ми писателки - за чуждата идилия. Защо идилията винаги е чужда? Защо чуждото щастие е по-щастливо? Защо другите винаги са повече от нас, имат повече от нас, могат повече от нас? 
В стремежа си да сме перфектни, често забравяме да сме щастливи. Сравняваме се с най-доброто у другите, защото не виждаме лошото. Не виждаме как перфектното семейство се кара. Как най-сладкото дете прави пакост след пакост. Как момичето, което прилича на модел, си чисти черните точки (а повярвай ми, тя също има такива). Как най-големият отличник изкарва понякога двойки. Как най-големият късметлия изпуска шанса на живота си. Как човекът с "най-интересния живот" седи отегчен пред компютъра.
Не го виждаме, защото не ни го показват. Показват ни усмихнати снимки, престижни дипломи, сувенири от пътувания, разказват ни екзотични истории, споделят радостта си от новата работа, от новата къща, от новата кола. И е нормално да е така. В интернет човек е най-добрата версия на себе си. И ако не го познаваш, не можеш да знаеш какъв е вдействителност. Никой няма да обяви на всеослушание, че са го изхвърлили от работа / че е качил няколко килца / че детето му го вбесява / че през последната седмица е изгледал наново всички сезони на "Как се запознах с майка ви". Но то се случва. Защото сме хора. И не всеки момент от живота ни е glamorous and shiny. Даже повечето не са. И не могат да бъдат. Просто не могат, такъв е животът.
А животът ни би бил толкова по-хубав, ако спрем да се опитваме да го направим да изглежда такъв. Ако правим разни неща за себе си, заради начина, по който ни карат да се чувстваме, а не заради начина, по който ни карат да изглеждаме.
Много дълго време страдах от комплекса, че съм скучна; че не правя нищо с живота си. И започнах да се занимавам с абсолютно всичко, с което можех. Театър, рисуване, благотворителност, журналистика, джогинг, нон-стоп излизания с хора, за които не ми пукаше особено, насилени запознанства с нови... И всичко това така ме уморяваше. Да, интересно звучи, да ти е запълнена програмата, да си вечно с нещо заета... но точно в това е и ужасът: да ти е запълнена програмата и да си вечно заета. Затова реших да съм честна със себе си: това ли е, което ме прави щастлива и наистина искам за себе си? Не беше.
Така че, да, скучна съм. Никога нямам планове за петък вечер. Предпочитам да гледам филм и да се гушкам с любимата. Имам хиляди DIY идеи в Пинтерест и още толкова кулинарни рецепти, но знам, че никога няма да стигна до тях. Не се харесвам на снимки и съм много далече от манекенските мерки, но днес ядох палачинки.
Защото така. Защото това ме прави щастлива.

2014/01/26

За кашлицата, балната рокля, косата ми и всякакви глупости


Щастлива съм, че си намерих рокля. Сред всички ярколилави рокли от груб, твърд тюл с шарени камъни и паунови пера, аз си намерих най-изчистената, елегантна и семпла възможна. Която, като бонус към до сега изброеното, прикрива бухналото козуначе няколко пръста под гърдите ми и издължава силуета ми на особено нисък хобит.
Щастието ми обаче бива помрачено от (изглежда) неизлечимата кашлица, която често прераства в няколкоминутно давене, след което получавам остро главоболие. В комбинация с гадната, отвратителна (изглежда) също нелечима хрема това е един от най-ужасяващите вируси, с които съм се сблъсквала. И въпреки епидемията, грипна ваканция няма. Разбира се. Ако някой още не знае къде се намира, живеем в България. Където депутатите почиват по цял месец по Коледа, но грипна ваканция при наличието на грипна епидемия - няма.
Изпих няколко опаковки лекарства, но вече десети ден съм грипозна. И няма изгледи скоро да се оправя. Ето затова не харесвам зимата. Дойде ли зима, най-малко три пъти ще ме хванат сезонните вируси.
Колкото до косата ми, заемаща така мизерно място в заглавието, косата ми, тя... е просто отвратителна. Не знам коя част от "Искам обем" фризьорката на смяна си преведе като "Направете ми възможно най-кифленската прическа, нека съм като телевизор в главата". В момента най-късите ми етажи са с дължината на бретона ми. Така че в момента си търся Тривитаминол и нагъвам спанак. Бал предстои все пак.
Междувременно пиша много в проза и се чудя разни неща за хората и за живота. Защо изпитваме нужда да споделим, когато сме нещастни, но не и когато сме щастливи; защо ни е страх да кажем, че сме щастливи... или може би само аз изпитвам някакъв смътен страх от "съдбата" и се опитвам да я "излъжа", чукайки на дърво и премълчавайки щастието си. Въпреки че знам, че не мога нищо да задържа. 
И вместо да се радвам на момента и да споделям радостта си с всички, аз крия усмивки, сякаш е престъпно, и споделям с половин уста, че "всичко е наред".   

2014/01/09

...


Аз вярвам във преражданията

не защото

ми се струва най-разумно

и логично,

а защото искам в някой друг

живот

да те намеря и да те обичам.

В някой друг живот да те прегърна,

да те целуна като за последно,

защото искам някой ден да се обърна

и да те видя там, до мене.

Защото искам някога, макар и в друго

време,

да бъдеш най-накрая моя.

и с последния си земен дъх

да те целуна най-накрая... за последно.

2014/01/07

About love


Не е така. Просто не е така. Не можеш да унифицираш всичко. Не можеш да рационализираш всичко. Не мога да пиша в момента и затова не мога да ти обясня защо грешиш, но знам, че е така. И някъде дълбоко в себе си ти също го знаеш. Защото някъде дълбоко в себе си всички го знаем.
Не можеш да кажеш, че има правилен начин да обичаш. "Здравословен" начин да обичаш. Ако е така наистина, то аз не искам да обичам здравословно и не искам да бъда здравословно обичана.
Да, по дяволите, идеализирам хората. Но знаеш ли какво? Искам един ден, когато след 50 години брак погледна жена си, да си мисля "Боже... тя е най-невероятното същество на тази планета и вероятно в цялата Вселена изобщо", а не "Да, тя е прекрасен човек. Има своите недостатъци, но аз я приемам каквато е, защото осъзнавам, че никой не е идеален". Защото тази илюзия, тази илюзия, че човекът, когото обичаш е най-съвършеното нещо под слънцето, е причината да съществуваме и да ставаме от леглото всяка сутрин. И всеки заслужава тази илюзия. Всеки заслужава да вярва, че неговото любимо същество е най-най-прекрасното и да бъде най-най-прекрасното същество в очите на другия. Защото е красиво. И стойностно. И може да не е "здравословно", но аз и без това не водя здравословен живот.
И не ми трябва опит. Хич не ща да трупам житейски опит. Това е просто още един начин да наречеш всичките си глупави грешки, болки и разочарования. Какво лошо има в това да си просто щастлива? Без да си минала през деветте кръга на ада. Без да си си трошила главата, без да си научила всички "горчиви житейски уроци". Не искам горчиви житейски уроци. За какво ми е да съм мъдра? Искам да съм щастлива, пък ако ще да съм най-голямата глупачка в тоя свят. И не искам да съм силна. Не искам да ми се налага да съм силна. Наречи го отричане, наречи го наивност. Но аз не искам да съм огорчена, не искам да съм дори "здраво стъпила на земята".
Искам си илюзиите, искам си отричането, искам си лабилната психика, искам си цялата увреденост и неприспособимост към действителността. И няма да се откажа от тях, защото са си мои. Наречи го незряло. Но някой ден ще намеря жената, която е незряла по начина, по който аз съм незряла. И когато след 50 години брак я погледна, ще си помисля "Боже... тя е най-невероятното същество на тази планета и вероятно в цялата Вселена изобщо!" и ще вярвам, че е така.