2014/12/28

Магия по Коледа

Признавам, така е - не обичам Коледа. Качете ме на позорния стълб. Не се вълнувам за светлинките и елените, и снега, и подаръците, и шоколадовите дядоколедовци, от няколко години дори не украсявам вкъщи, а "коледното настроение" не ми е идвало... не помня от кога (ако беше цикъл, сега щях да съм майка на 2-3 деца...). И да, говорейки за Коледа, мога да пускам нескопосани шеги за менструация без да се почувствам дори малко неудобно. Разпнете ме. (хихи, see what I did there)
Не знам за каква коледна магия става въпрос. Единствената магия по празниците, която познавам, е онзи трик с изчезването - хоп!две парчета торта изчезнаха някъде. На Нова година не е кой знае колко по-различно. Рокли, брокат и фойерверки - изглежда много празнично, но всъщност никога не се забавлявам.
А винаги тръгвам с грандоманска празнична нагласа и мисълта, че тази година всичко ще е незабравимо (!!!!)... мех. Като стана дума за незабравимо, дори не мога да си спомня как празнувах по-миналата година. Или самата по-минала година изобщо. И то не защото съм се натряскала до безпаметност, а просто защото нищо особено не е се е случило. Не че трябва нещо особено да се случи...
Може би, в крайна сметка, проблемът не е в самата Коледа или в който и да е празник конкретно. Сигурна съм, че не съм сама в разочарованието си от празниците и чувството за някаква... посредственост. Може би точно в това е проблемът - имаме прекалено големи очаквания към празниците точно защото са празници, не поредният делничен ден. И очакваме точно тогава нещо да е различно, специално, по-хубаво. Но накрая се оказва, че празникът си е просто обикновен ден, не по-различен от всички останали - и точно това ни разочарова.
Но щом сме разочаровани, че на празника се чувстваме като през всеки друг ден от годината, значи не сме особено щастливи в ежедневието си.
*Въздъх.* Поколението на отегчените и недоволните. А може би всяко поколение е такова, просто на бабите ни през ум не им е минавало да мрънкат.
Животът бил прекрасен, животът бил вълнуващ... Не знам. Опитала съм доста от живота и не намирам нищо за кой знае колко вълнуващо. Приятно - да. Но не и вълнуващо, Уау!, Да-останеш-без-дъх-вълнуващо, Искам-времето-да-спре-вълнуващо... и т.н. разновидности на вълнуващото. Понякога може отстрани да изглежда така, но докато го преживяваш не е.
Всичко е делник. Днес съм песимистка, простете изблиците ми.
И ме опровергайте! Много ще се радвам някой да ме опровергае.  

2014/12/12

Коледа?!

Светът е полудял (и капитализъм дебне отвсякъде).
Започват се едни възторжени словоизлияния, кичозни картички, декорации, търсене на подаръци, маниакално готвене и правене на сладки и разбира се - спорадични пристъпи на благотворителност.
Не съм против празнуването на празници, просто ми писна да ме манипулират. Коледа не е нищо повече от една консуматорска клопка, от добро оправдание да пълниш джобовете на големите производители, които ти пробутват некачествена стока с безбожна надценка. Това не е "вълшебство" - това е прост пазарен трик. "Магията" на Коледа, колкото и цинично да прозвучи, е в това, че успява да хипнотизира милиони хора по света и да ги превърне в безразсъдъчни роботи, компулсивно купуващи ненужни и кичозни джунджурии, пробутвани им като "щастие". Защото около това се върти всичко - щастието.
Големите компании използват всеки психологически трик, познат на рекламните агенти, за да те убедят, че купувайки си техните продукти, ще станеш по-щастлив. А Коледа е най-"щастливото" време от годината - празничната декорация, дребните ненужни подаръчета и тоновете храна, с която едно средностатистическо семейство може да се храни цяла седмица - всичко това би трябвало да те направи щастлив.
Но в основата на това псевдощастие стои огромната бездна в ценностната ни система, абсурдният парадокс и парадоксалният абсурд на това да си купуваш щастие. И границата постепенно избледнява - между това, кое е истинско и стойностно, и това, кое е просто шепа пластмаса, намацана с боички. Не се залъгвайте, под пластовете традиции и културни особености всъщност стои най-плитката и най-тъжната "причина" за Коледа - Коледа е изгодна. Коледа генерира приходи (не за теб и семейството ти, разбира се! за производителите). Коледа е пари. Коледа е еманация на консуматорството.
Това е единственият празник, на който броят на направените покупки е обратнопропорционален на щастието и удовлетвореността на хората. Статистически погледнато, Коледа е най-депресарският празник и празникът, на който се харчат най-много пари. Защото Коледа Е пари. Всичко, което днес асоциираме с Коледа е продукт на рекламни кампании. Червеният костюм на Дядо Коледа? Създаден за реклама на Кока-Кола. Преди тази реклама представата за Дядо Коледа като пухкав, брадат старец в червено костюмче и черни ботуши просто не е съществувала.
Представата за Коледа като цяло е създадена специално за да накара хората да харчат пари. За гирлянди, лампички, елхи, подаръци, коледни чорапчета на камината, пълни с още подаръци, и т.н.
Коледа също така е време за псевдоблаготворителност. Нека пуснем два-три лева в чашката на някой просяк и да се направим, че с това решаваме проблемите му... или поне му помагаме до някаква степен. Нищо подобно. Гигантическата парична система продължава да се движи, смазвайки между зъбците си такива хора, и ние сме тези, върху чиито рамена стъпва. Защото си мълчим и пазаруваме за Коледа като добри и примерни пионки върху таблото.
Само че когато ни свършат ресурсите, когато окончателно оглозгаме кокалите на тази планета и тя няма повече какво да ни даде, ще се окажем поредният изчезващ вид и тогава абсурдните ни хартийки няма да могат да ни купят оцеляване.
Весела Коледа!  

2014/10/05

5th


Есента е винаги повратен момент в живота ми. Миналата година на днешния ден се случи най-непредвиденото и най-прекрасното нещо в живота ми до момента. Казвам "до момента", защото знам, че с нейната ръка, вплетена в моята, оттук нататък предстоят все по-прекрасни неща. Тя е моят талисман, моето късметлийско лунно камъче, моето щастливо слънчево кътче.
И разбира се, че ще я води есента. Моят сезон на повратности.

Преди два дни най-добрата ми приятелка замина, да учи в Германия. Преди четири започна нова ера в живота ми.

Не знам какво ми носи есента тази година. Не знам какво е предвидила за мен. Усещам, че отивам някъде и се надявам да разчета правилно знаците. Да постигна баланса, който ми трябва, да стигна до следващата важна точка.
Радвам се, че ми държи ръката. Не защото залитам и се нуждая от опора, а защото искам да споделим красивите гледки по пътя.

Това пътешествие не би било пълноценно без нея.  

2014/07/27

Принцесата и принцесата, и нелепите обстоятелства около любовта им

...или окончателната агонизираща смърт на едни детски фантазии.

Тя е много голяма и много малка едновременно. Тя има само едноцветни чорапи и мърда с пръстчета в тях, защото знае, че ми е забавно. В определени моменти има гъдел навсякъде и е смешна и сладка, когато се смее. Тя има трапчинка на дясната буза. А моята е на лявата, като другата половинка от медальон-сърце, счупен надве. Сякаш е някакъв белег, по който да я разпозная.
Тя има пепеляворуса коса, която излъчва сияние. А очите й светят в тъмното като зелената светлина, към която протяга ръка Гетсби. Като надежда, като очакване, като нещо небивало важно и необходимо. Като някаква аксиомна потребност. Отвъд всякакви условности и разбити тротоарни плочи.
Тя цупи устнички като дете. И целува като влюбена за пръв път гимназистка, а целувката й има вкус на остатъка от живота ни. Има дъх на мързеливи къснопролетни следобеди на терасата, на есенни жълтурчета и циганско лято, на опушени зимни привечери и летни посреднощни разходки.
И човек би помислил, че когато срещнеш такова момиче, Земята излиза от орбитата си и всичко застива, сякаш някой е сложил пръст върху стрелката на времето. Но светът не спира хода си само защото си влюбена повече, отколкото можеш да си представиш. Той е като някакъв бетонен гигант, който тъпче всичко по пътя си. И малките взаимнозаменими човечета долу за него са мравки, които може да смачка - не нарочно, не от жестокост, а от невнимание, от нехайство, от безразличие... защото просто са на пътя му и толкоз. Или е може би като някаква въртележка, която изведнъж те изхвърля, понеже ръцете ти са прекалено потни, за да се задържиш. Сдъвква те и те изплюва. И изобщо не му пука, че пулсът й звучи като превъртане на лента от детските ти спомени.
Та ти си влюбена, за Бога! Какво е една нестабилна икономика? Не проумяваш нуждата от тези думи, от всичките безсмислени думи като държавен бюджет, финансиране, пенсионна възраст, финансова криза, осигуровки, бруто, хонорар, стандарт на живот... И мисълта колко е нелепо всичко това те побърква. Колко е нелепо да се бориш с всички тези неразбираеми ненужни думи, за да има за нея и теб едно малко местенце, където да се обичате. Яворов градеше инобитийни пространства за любовта, но на мен това ми се струва като лукс. Не от битието се чувствам заплашена, а от бита. От буквалната, изключително материална действителност на безобразно блудкавите работни места с безобразно високи изисквания и разликата между обидно ниското заплащане и неприлично високата цена на живеенето. Нелепо е, смешно е, тъжно е... Бях подготвена да се бия с дракони. Но светът на безполезните думи е много по-страшен.  

2014/07/19

I've been a terrible blogger

Не съм ви забравила! Просто бях на море по социалистически. Цели две седмици. После трябваше да се записвам... а, да! Забравих да споделя: приета съм културология в Софийския. Та, това правих в последно време. Плажувах и висях по опашки.
Разбира се, първото, което направих, щом се върнах във възлюбената ми София беше да отида при възлюбената, на която ми се ще да отдавах цялото си време и внимание, но понякога се налага да излизаш навън и да осъществяваш някакъв контакт със света, какво да се прави.
 
 
А тази снимка е от инстаграма ми. Да, скоро се сдобих и с такова чудо. И оттогава съм О.Б.С.Е.Б.Е.Н.А. А като си говорим за обсебеност, горещо препоръчвам Orphan black. Обсебващо. Изгледах двата сезона за два дни и в момента съм в абстиненция. Поне със сигурност ще има трети.
И така. Скоро пак, да се надяваме. Имам някои неща за вършене, които ме държат заета, но ще гледам да пиша по-често тук.  

2014/06/30

Изплюто парченце от дълбоко личните ми чувства и мисли


Някои хора са толкова токсични, че единственото разумно нещо е да се отдръпнеш от тях. Някои хора са толкова ужасно нещастни, че единственото, на което са способни, е да разпространяват своето нещастие. Някои хора са толкова деструктивни, че разрушават психиката ти без дори да се усетят какво правят. И понякога тези хора са същите, които са те отгледали.
И няма значение колко е трудно, няма значение колко е страшно, няма значение колко ти се ще нещата да не стояха така, единствената отговорност, която носиш, е към себе си и първото, за което трябва да се погрижиш, е собственото си психическо и физическо оцеляване. Защото на тях не можеш да помогнеш по никакъв начин.
Това не е егоизъм - това е здрав разум, това е инстинкт за самосъхранение. Всяка една връзка, която изсмуква жизнената ти енергия, нанася сериозни поражения върху психиката ти и убива желанието ти за живот, е нездрава връзка и трябва да бъде прекратена. Всяка една.
Противно на популярното схващане, да бъдеш родител Е трудно. "Малките", "безобидни" грешки, които допускаш, ИМАТ значение и нанасят поражения върху психиката на детето. Подход от сорта на "да го направим, пък ще видим, все някак ще го отгледаме" НЕ Е допустим, когато поемаш отговорността да създадеш един нов човек. Интересът към различните възпитателни методи и начини да отгледаш психически здраво дете, както и търсенето на помощ в това отношение НЕ Е "модерна американска работа" или "ненужно изкилиферчване", а признак, че поне имаш доброто желание да бъдеш адекватен родител и осъзнаваш, че това наистина е отговорност, а не забавление, интересно ново начинание, начин да се разнообразиш или задължение към обществото. Всеки допуска грешки. Но грешката да създадеш човек, когато си емоционално незряла, психически лабилна, неспособна да осъзнаеш тежестта на действията си, в нестабилна и потенциално деструктивна връзка... просто защото си решила, че искаш дете... това не е малка и безобидна грешка. Може да е практика, но не значи, че е окей. И подобен тип родители нямат правото да изискват от детето си каквото и да било.
Аз напускам потъващия кораб. Моето напускане, няма да спре потъването, но поне ще ми даде шанс да се спася. Защото единственият начин да не стана като нея е да избягам от нея.
Не успя да ми бъде пример, но се превърна в добро предупреждение.

2014/06/24

Размисли на тема лудост и нейната липса




Когато живееш на думи, а изведнъж нямаш такива, усещането е сякаш някой държи главата ти под вода. Нямаш история, нямаш с какво да я разкажеш. Не намираш даже начин да пишеш за нещата, които ти се случват всеки ден.
И не е това най-страшното. Най-страшното е да не знаеш този път колко ще продължи.
Това е някаква много странна апатия. Някакво временно неумение да възприемам света. Някаква временна липса на дълбочина на емоциите. Неспособност да видя, да усетя онова "нещо", което никога не мога да си обясня, нещото, което бях започнала смътно да долавям в моменти, когато сетивата ми са изострени, в някакви моменти на проглеждане или умопомрачение, или колапс на психиката ми. Знам, че има нещо, на рационално ниво го знам, в момента просто не мога да го видя. Знам, че цял живот го преследвам, че за малко съм го улавяла и после пак съм го изпускала. Тази игра на гоненица между мен и нещото е най-големият прилив на адреналин, най-силната и режеща емоция, най-разтъркващото-до-дъното-на-душата усещане, което съм имала. Единствената форма на "страст към живота", която ми е позната. Но сега имам чувството, че играта се е изменила. Че не е вече гоненица, а криеница. Че нещото не е пред мен, пред очите ми, и не е трепет по предусещането, че ще се изплъзне, а страх по вероятността да не го намеря отново.
Опитвам се да предизвикам някакво катарктично проглеждане, но все повече се плаша от емоционалната си притъпеност. Консумирам музиката, литературата, киното, театъра. Не го разбирам, не го усещам като преди. Не усещам и себе си. Не знам вече коя съм.
И съм уморена от тази криза на идентичността. От невъзможността си да пиша. От притъпената сетивност към изкуството, с което се лекувах преди.
А може би съм вече излекувана. А може би това е усещането да нямаш болки и вътрешнодушевни охлузвания. Може би точно те ме теглеха към трагичността на онова нещо, което преследвах преди. Може би изкуството не ме лекува вече, защото няма нищо за лекуване. Може би това съм аз, доколкото е възможно автентична, неизменена от някоя странна душевна болест. Може би просто не се познавам такава, не знам коя съм, когато съм "здрава". Чувствам се като шизофренична героиня на Ремарк. Или като човека, влюбен в нея. Може би "болна" бях повече себе си. Може би истинската аз беше тази преди.
Но как бих могла да знам? Кога съм най-много аз, кога съм най-близка до себе си, кога съм автентична, неповлияна от нищо... и възможно ли е да съм неповлияна?
Или тогава съм виждала, а сега вече не мога? Или пък виждам сега? Ако онова преди са били само сенки, минаващи през повредения проектор на ума ми, значи това, което виждам в момента е единствената съществуваща действителност. Но ако преди съм гледала през мигли, а сега очите ми са напълно затворени, то тогава къде е истината и как съществува светът?
Ще разбера ли някога дали съм с отворени очи, или не, дали виждам съществуващото, или негова възможна проекция, дали съществуващото изобщо е видимо, дали е едно и неповторимо, или множество различни вариации...
Или прекалено много се отклоних от темата.
Не мога да пиша. Това е. Каквото и да значи.

2014/05/28

Where do we go from here?

 
Балът мина. И какво? 
Семейството, приятелите, дизайнерите в модните къщи, обществото - всичко ти създава представата, че това е едно от най-важните събития в живота ти. Но какво става, ако в крайна сметка се окаже, че не е така? Какво, ако ти не го усещаш така?
Ако не се вълнуваш за грима, за косата си, за роклята... ако ти е по-хубаво в кафенето преди това с приятели, които не познаваш от училище, и съвсем случайно срещнатата ненадейна любов на живота ти, отколкото в социалистическилуксозния хотел с целия ти випуск... ако не ти е забавно да пиеш в дискотеката, да танцуваш, нагъчкана в един квадратен метър с още петима човека, докато дъни някаква болезнено монотонна музика... ако за теб роклята, независимо колко красива и скъпа, е просто парче плат... ако ти е нощ като всяка нощ, ако се вълнуваш повече за сериала, който ще догледаш, като се прибереш, отколкото за цялото това събитие... тогава какво? Какво означава това? Твоят момент, моментът, който би трябвало да раздели живота ти на две, се оказва просто някакво незначително събиране с хора в официални дрехи. И не се вълнуваш, не се радваш, напълно безразлично ти е дали ще си там с бална рокля, или ще си в кафенето отсреща по дънки и тениска. Да, носталгично ти става. Виждаш учители, които обичаш, и даже осъзнаваш, че им се радваш повече, отколкото на някои от роднините, които са се събрали да отпразнуват завършването ти. Чуваш "Клетва" на Кирил Маричков и ти става мило, става ти тъжно, оглеждаш се и виждаш хора, за които наистина ти пука много. Осъзнаваш, че тези пет години, хубави или лоши, безвъзвратно са си отишли. Но няма вълнение, няма радост, не ти е весело, не ти е до танци.
Има само страх и много, много тъга. Страх за бъдещето, страх пред неизвестното, страх, че може би всичко хубаво е минало, че ти предстоят единствено огорчения, трудности, разочарования. Че след двайсет години ще си нещастна, цинична леличка, която е пропиляла живота си. Че ще станеш като родителите си. Че ще допуснеш грешки, които ще ти костват твърде много. Че няма да знаеш как да се справиш с живота. Осъзнаваш, че дори не знаеш имената на улиците в София, че не знаеш как можеш да стигнеш от едно място до друго, не можеш да готвиш, нито да включиш пералнята, срещаш трудности при отварянето на шишета, буркани и кутии, имаш лошия навик да си напълно откровена с хората и ти е много трудно да скриеш, когато не харесваш някого, не знаеш как се сменя крушка, нито как се отглежда стайно цвете и си абсолютно неприспособима към действителността.
И не балът разделя живота ти на две. И няма обективни граници, които да бележат новите периоди, за да можеш съвсем осезателно да усетиш всичко, което се променя. И всичко, което са ти казвали и на което си вярвала, всъщност не е така, но щом не е така, не знаеш как е. И искаш да почувстваш нещо, някакво монументално чувство за "оттук нататък", но не можеш. Няма надежда за бъдещето, въодушевление, вълнение, нетърпение да ти се случи всичко. Само тъга, само страх... че вече се е случило.      

2014/05/21

За матурата, рождените дни и късния залез


Още го усещам като да е ден. Харесва ми как дните стават все по-дълги. Първоначално се радваш, че в шест още е светло, после в седем се чувстваш като част от един безкраен следобед, а към средата на лятото посрещаш залеза в девет. Хем ми е хубаво, хем - малко тъжно. Повече няма да има 15-и септември. Няма да има разходки в двора преди да започне някой скучен час. Няма да има цигарка в Адамса. Няма да ядем сладолед в Заимов след училище. Няма да се събираме за малко в Ондата. Няма да търчим до учителската, да проверим дали ще имаме час. Не знам какво ме очаква и не знам дали ще бъде по-хубаво, но изведнъж се задушавам от носталгия и бих дала всичко, за да се върна назад.
Не бяха най-хубавите ми години. Всъщност бяха много трудни времена, бих казала дори мъчителни. Но ми липсват, толкова ми липсват. Липсва ми и болката, и тревогата, и скуката, и ядовете, и нервите, и вълнението, и всичко. Моментите ми липсват. Секундите, в които нещо изключително се е случвало и е затихвало внезапно. И не защото бях щастлива ми липсват, а защото не мога да ги върна, защото не мога да ги имам повече.
Остарявам. Може би не сега, не днес, не с навършването на 19 преди няколко дни, но остарявам. С всеки ден. С всеки момент, който ми липсва. Колкото повече остава зад мен, толкова по-назад се извръщам.
Ето, матурата мина, а сякаш само преди две минути беше сутрин и аз треперех на първия чин пред учителското бюро. Сякаш само преди секунди запечатах големия плик и излязох. Не го усещам, не го усещам как минава. Това най-много ме плаши - че не усещам времето. Че всичко отминава покрай мен просто така. Сякаш всичко, което се случва, е някаква безформена буца, до която се докосвам само за момент и после я пропускам и не успявам да я огледам, да залепя длан за нея.
Как не ги усетих тези пет години? Как ми се изплъзнаха така? Защо не може животът да е филм и аз просто да връщам лентата... Да го изживея още веднъж с цялата му болка, с цялата му посредсвеност, с цялото му абсурдно спокойствие. Просто да го изживея пак. Дори да следва нещо по-добро.
Цяла година чакам пролетта и не я усещам как отминава, и когато я пропусна, пак я чакам. И не усещам лятото, есента, зимата трае толкова кратко. Докато се усетя, си е отишла цяла една година. И после отново. Понякога си мисля, че ми трябва повече монотонност, да си създам усещане за безкрайна повтаряемост и така - за безвремие. Друг път си мисля, че се нуждая от събитийност... за да ми е по-трудно да разгранича годините с всички натрупани в тях събития. Но както и да го мисля, не мога да спра времето. А все се опитвам да го преборя...  

2014/04/21

Catching Up

Здравейте отново. Липсвах ли ви? Защото на мен блогът определено ми липсваше. (Знаете ли кое още ми липсва? Хубавото време и усещането, че е пролет.)
Нека започна с това, че не съм ви забравила. И не съм спряла да пиша. Просто бях доста кандидатстудентски заета напоследък... А и, not gonna lie, прекарах си празниците в лежерстване и излежаване, и прекалено много ме мързеше, да правя каквото и да било.
Отсъствието ми, държа да отбележа, е оправдано от високата оценка, която изкарах на изпита по български (5,25 - да, приемам поздравления... под формата на шоколад и цветя, благодаря предварително) и от - дано да не прибързвам - първата ми шестица за годината по френски (юхууу!)... която обаче не играе никаква роля в кандидатстването ми, но си е голямо постижение за мен. Също така, най-накрая се реших на специалност. И всъщност колкото повече негативни отзиви получавам за нея, толкова по-убедена ставам в решението си. Може да е малко парадоксално, не знам, но често ми се е случвало да послушам някой друг вместо себе си и после да съжалявам. Затова ще се осланям на вътрешния си глас, който, за разлика от друг път, е доста силен по въпроса със специалността ми.
In other news, това беше първият Великден, който празнувах с жена си. И беше повече от прекрасен! Тя казва, че яйцата ни са станали грозни, но оставям на вас да прецените това.








Забравих да спомена прекрасния подарък, който получих от съкровището си за Цветница. Двулицев медальон, правен от една моя приятелка, която си отваря онлайн магазинче за бижута - Magnolia's (очаквайте скоро).

2014/03/25

Разпиляни размисли за нещата

Не съм тази, която бях вчера. И утре няма да съм тази, която съм днес. Тогава какъв е смисълът да се затварям в роля, от която знам, че все някога неминуемо ще изляза? "Аз" не е константа. "Аз" е един непрекъснат процес. "Аз" е завинаги променящо се състояние.
И ако се чувствам объркана от непознатото, защо да го отхвърлям, вместо да го опозная, за да го приема?
Ти не можеш да си обясниш чуждото, неизвестното. А ти трябват ясни дефиниции, за да можеш да подредиш и систематизираш мислите си, съответно живота си. Не искаш да приемеш, че душата е хаос. Хаосът те плаши. Затова приемаш готовите отговори, съотнасяш непознатото към познатото, за да можеш да си го обясниш, чрез нещо, което ти е вече известно. А когато непознатото настоява на своето различие, не можейки да го отъждествиш с познатото и сигурното, ти просто го отхвърляш. Рационализираш, отричаш. За да запазиш света си подреден.
Толкова ни е страх от неподреност. С клинична прецизност отделяме едното от другото. Наричаме, назоваваме, слагаме ригидни, неподдаващи граници. Затваряме се в една норма, в един модел на съществуване, на мислене, на живеене. Заменяме светоусещането си със светознаене. Защото искаме непроменливи стойности. Неща, подлежащи на точен анализ.
И цял живот живеем, подвалстни на него - Страхът от объркване.
 

2014/03/22

По законите на Мърфи


Нямам от какво да се оплача, даже съм много щастлива (да чукна на дърво), но някой друг освен мен забелязвал ли е как всички малки неприятности се струпват наведнъж? Примерен сценарий: предварителният ти изпит наближава и си страшно стресирана, още повече, че някои от учителите ти не проявяват никакво разбиране и до последно те тормозят; дядо ти получава удар и е на легло, съответно родителското тяло също е под напрежение, защото в милата ни родина да имаш здравословни проблеми е лукс; трябва да се дават пари и за всякакви неща, свързани с кандидатстудентстването ти, от порядъка на такси за курсове, допълнителни материали, такси за изпити, а, и не на последно място - рокля за бала, чантичка, обувки и т.н. абитуриентски необходимости; да, обаче в същото време развиваш някаква странна комбинация между пулпит и нещо там друго, прокрай което отива още една солидна сума пари, защото - отново - здравната каса не покрива неуместната ти приумица да имаш проблеми... И такам.
Тук следва един въпрос, който напоследък си задавам все по-често: ако правото на живот е естествено човешко право, защо е толкова fucking скъпо да живееш?

2014/03/16

Home is where the heart is and mine is in your arms

 
 
Без нея къщата е празна
и домът ми не е дом,
и никой празник не е празник,
когато липсата нахлува с взлом.
 

2014/03/09

She, who glorified mental illness


Оказва се, че всичките ми вярвания и убеждения са признак на личностни проблеми и нездрава психика. Всичките ми екстазни състояния, апатичните ми епизоди, зимната ми депресия, безпричинната ми екзалтация, безпричинната ми тъга, мъчителното ми плашещо равнодушие - всичко е признак на моята увреденост. И разбиранията ми за любовта, и усещането ми за уникалност, и вярата ми по принцип за... всичко.
И слава богу, че е така. Сигурно е невъобразимо скучно да си здрава. Да си като останалите здрави хора. Да виждаш и да възприемаш света по същия начин и да бъдеш част от масата, вместо уникална и неповторима индивидуалност. Унифицирана. Уеднаквена. Защото, съблечени от всичките си страхове, противоречия, зависимости, "погрешни" убеждения и "изкривени" емоции, ние сме нищо.
И дори и да греша, дори да живеем в един обективен свят с една обективна истина, дори разбиранията ми за нещата наистина да са погрешни - какво от това? Какво, ако греша? 
И мисля, че... мисля, че се опитвам да кажа, че няма значение дали съм права. Най-лошото, което може да стане, е да бъда наранена. Но не трябва да се страхуваме от болката, не трябва да бягаме от нея. Защото и тя, като всичко останало, не е перманентна. И отминава. Понеже всичко непрекъснато се променя. Животът е процес, а не статично състояние.
Затова нека съм увредена днес. Утре ще съм увредена по нови начини.  
 
And if you're fucked up too, put your hands in the air and say yeah, yeah...
'cause mental health is overrated

2014/03/02

Afternoon happiness

Щастието е в това, да споделиш следобеда с приятели, блажено захапала поничка. А след това да се прибереш и да чуеш, че най-любимото ти същество е щастливо, задето те има. И те обича много, ама много, много.
Няма по-хубаво от това на света.
Толкова съм благодарна!!!
 




2014/02/28

Неудобната концепция за любовта, която байганьо не разбира

По повод на ей тъз патетична статийка.
Принципно гледам да пропускам такива неща покрай ушите си, но този път няма как.
Тъй като в последния пост стана дума за жените в литературата, реших да си припомня Багряна (неизучаваната в училище част от нея) и случайно попаднах на тази помия, имаща претенциите да е дълбоко прочувствена статия. Зачетох я от скука, дочетох я от изумление... и не в положителния смисъл на думата.
"Защото само общество, което чува гласът на жената е цивилизовано общество." - дотук добре. Неграмотно, но добре. Обаче после...
"Багряна е един слънчев остров в поезията ни, напълно забравен днес.
Но е хубаво от време на време, тъй спасително е за изтерзаните ни души да пребиваваме в него.
Далеч от мерзката представа за любовта като „изчукване”, далеч от системно и добре заплащани внушавани ни прелести на хомосексуализма, далеч от тоалетните перверзии на нашата съвременна уж проза и антипоезия."
"когато представяш сексуалните отклонения като норма, ти започваш да вярваш, че те са нормалното."
Скъпи неграмотни драскачо, имащ се за литературен критик, морален съдник или и аз не знам какво, единствената причина, да имаш правото да говориш тези глупости, е, че в сиротната ни мизерна и най-вече kleta държава "свободата на словото" като всяка друга "свобода" е изкривена до немай-къде в представите на войстващите - всичките до един - праведни и благочестиви християни, които приемат за свой дълг да порицават, а често и наказват "съгрешилите". Поради което и законите, криминализиращи тъй нареченото слово на омраза, нямат никакви фактически последствия. Точно защото "вие" му викате "свобода на словото". А "ние" му викаме безкрайно обидни думи, изречени с цел да наранят или подтикнат към омраза и поведение, продиктувано от омраза.
В "нормалните" (кхм) страни да обясняваш как хомосексуалността е отклонение (което е в разрез с всички съвременни теории в психологията, които обаче нашият автор не познава - за сметка на творчеството и биографията на Багряна, - или счита за конспирация, защото, разбира се, че всичко е конспирация!) е считано за също толкова обидно и нередно като това, да твърдиш, че цветнокожите са по-малко хора или по-нисши хора от белите. Просто нямам думи що за безумие е това и не искам да повярвам, че живея в страна, където, първо, битуват подобни схващания и второ, биват разпространявани безпрепятствано и налагани като "самата истина" едва ли не. Но пък да, в крайна сметка, това е същата държава, в която расизмът и ксенофобията са си съвсем в реда на нещата, а скинарите никнат на най-плодотворната почва като гъби след дъжд.
"Слава Богу, скоро университетите ни ще се опразнят, българските младежи масово заминават да учат в чужбина, в тамошните университети, за да се спасят от терора на полуграмотни, невежи и извратени..." хора като теб, който си написал тази статия. От теб и такива като теб се спасяват младите хора, напускащи родината. Която точно по елинпелиновски се е превърнала в мащеха. Но не, не заради гейовете, "курвите", "некадърните преподаватели" (как пък става така че аз познавам толкоз много кадърни?) и всички останали "ненормалници", а заради теб, хора като теб и всичките ти себеподобни, които не виждат къде е истинският проблем, но бързат да сочат с пръст първото, което им се види "не как си требе"... според техния собствен ограничен мироглед. От такива хора искам да се спася аз, от такива хора бягат и приятелите ми.
Съвсем доскоро си мислех, че няма да си дам родината на теб, на вас, но не мога повече. Капитулирам, предавам се, на ти я. Твоя си е, превърни си я в кочина, създай си уют. Аз ще си я нося в сърцето, където не можеш да я докопаш с мръсните си драскачески пръстчета.
И следващия път, като някой ме пита как пък толкоз сме онеправдани, че правим тия "паради", ще им пратя тази статия и стотиците хиляди други като нея.
Докато някой може да ме нарече ненормална и извратена и това на никого не прави впечатление, ще сме онеправдани. Докато хората ме гледат накриво, когато целуна приятелката си, а не гледат по същия начин хетеросексуалната двойка, която само дето не се размножава в градския транспорт, ще сме онеправдани. Докато някой друг води дебат "за" и "против" моето право да сключа брак с човека, когото обичам, ще сме онеправдани. Докато не мога да съм открита на работното си място, защото се страхувам от уволнение, ще сме онеправдани. Докато който и да е и всеки един има правото да ме наранява с обидни и неверни думи всеки ден и навсякъде, ще сме онеправдани. Докато не мога да се припозная в нито една литературна героиня, в нито един филмов персонаж, ще сме онеправдани. Докато подлагат на съмнение способността ми да бъда добър родител и заедно с приятелката си (която няма законовото право да ми бъде съпруга) да създам щастливо семейство, ще сме онеправдани.
Та така, драскачо на прочувствени статии. Аз всъщност нищо кой знае какво не искам, не съм и ще продължавам да не искам. Само, ако може, ей тъй, такива хора като теб да си коментират разбиранията за живота вкъщи и в приятелското обкръжение. Да не ги споделят в публичното пространство. Ама само ако може, де. Ако не представлява трудност. Щото, нали, и аз много хора не харесвам и с много неща не съм съгласна, ама това си го коментирам където му е мястото и с някак по-добре подбрани и уместни думи. И даже не го правя, видиш ли, щот съм супер морално извисена... а ей така, от някаква елементарна, ако щеш - лицемерна учтивост. Просто е някак си по-приятно в едно общество, като хората не се мразят открито.
И щях нещо за любовта да ти казвам... ама ще си спестя усилията. И без друго едва ли ще даде ефект.

2014/02/13

Home, sweet home

Все повече ми се приисква дом. Местенце, където да ми е уютно. Където да ми е приятно да се прибирам вечер. Където да има живи цветя. И кални стъпки в коридора. И на никого да не му пука за скъпоценната ваза, защото нищо не е чак толкова скъпоценно. Някъде, където да си почивам. Да се излежавам лежерно в удобни кресла и дивани, и меки спални с възглавнички. Където да звучи хубава музика и да не важат никакви правила, освен моите. Някъде, където мога да съм себе си показно и безцеремонно. Където се чувствам свободна. Такъв дом искам. Пълен с любов и смях, и радост, и живот.




2014/02/03

The birthday girl

Две години по-късно. Не е за вярване колко много се е променил животът ми. Не е за вярване, че с някои от вас, прекрасни мои читатели, се познаваме вече от две години, а аз изобщо не ги усетих как минаха и чак сега си давам сметка.
Много дълго време този блог ми беше като дневник. Тук споделях любовите си, разочарованията си, щастливите си моменти, тревогите си, паданията и ставанията си, вълненията си, големите и малките неща в живота си, мислите си, вдъхновенията си, начинанията си и изобщо всичко, което ми се въртеше в главата.
За две години научих толкова много неща. Още си спомням, когато шестнайсетгодишното ми аз каза, че се чувствало, сякаш било натрупало страшно много житейски опит... и ми става малко смешно, малко мило, малко носталгично. Затова сега, две години по-късно, бих искала да се обърна към него и да му кажа, че:

Всичко минава. И хубавото, и лошото. Просто се наслаждавай на живота и го остави да се случва.
Отчаянието, като всичко друго, е временно. Една сутрин се събуждаш и вече нямаш място за отчаяние.
Когато някой значи много за теб, кажи му. Днес, сега, веднага. Не утре, не другиден, не след месец. Защото утре може да няма. И понякога няма и после боли от премълчаното. Защото някои неща са необратими, но преди да се случат можем да накараме специалните за нас хора да разберат, че са специални. Да прекараме още ден с тях. Да изпием още едно кафе. Да им кажем „обичам те” още веднъж.
Ако искаш да направиш нещо, направи го, докато имаш възможност. Наистина е вярно, че в живота съжаляваш повече за нещата, които не си направил, отколкото за тези, които си.
А всичко останало е временно. Ядовете, тревогите, неуспехите, разочарованията. Две години по-късно няма значение за какво съм си късала нервите преди. И даже ми е смешно, че съм се стресирала за глупости, домашни, оценки. В момента всичко това няма абсолютно никакво значение в живота ми. Двойката по математика не играе никаква роля в кандидатстването ми или в отношенията ми с хората. Дори несполучливите любови нямат значение от перспективата на отминалото време. Защото всичко е временно и всичко минава. И няма нещо, което да не можеш да преживееш, колкото и трагично да ти се струва на момента и колкото и да си мислиш, че животът ти приключва с това.
Просто стисни зъби и давай напред. Радвай се на хубавото, гледай да не се впечатляваш много на лошото и ако можеш и искаш да промениш нещо, направи го. А ако не можеш, опитай отново.
Само недей да стоиш безучастно.
Не си губи времето пред компютъра. Виждай се на живо с хората, с които можеш. Сядай да учиш, когато трябва. Обръщай повече внимание само на предметите, които харесваш. Занимавай се с това, което ти носи щастие. Бъди взискателна и безкомпромисна към книгите, които четеш, и храната, която ядеш. Когато се почувстваш мързелива, веднага си кажи „не”. Мързелуването не е качествена почивка.
И най-най-вече: в този свят има торта. Свят, в който има торта, си заслужава да се бориш за него. Направи го по-хубав.

2014/02/02

My blog turns two


На този ден преди две години написах първата си публикация тук. Малко ме е срам да си го призная, но чак сега забелязвам датата. И сякаш съм го усещала, днес ядох торта в Неделята, която наскоро отвори до нас.
Ужасно уморена съм, беше дълъг ден. Свикнала съм дните ми да минават в спане и гледане на сериали и сега, когато всъщност правя нещо хубаво и смислено, се чувствам уморена, сякаш кой знае какви задачи съм свършила през деня. Но пък беше прекрасен ден с моето слънце на обяд и две от най-добрите ми приятелки следобед над чаша горещ шоколад и парче торта. Трябва повече дни да минават така.
On a totally unrеlated note, искам къщичка с дворче, за да мога сутрин да си пия кафето с любимата на двора, докато въздухът е още пълен с ранно слънце и свежест, а тревата е утринно зелена.

2014/01/27

My favourite blog

Тази мацка има уникалния живот. Добре, де, за мен е уникален... на някои от вас ще им се стори болезнено скучен. Това беше всъщност първият блог, който намерих сама,  когато си направих регистрация тук. И от тогава ми е най-най-любимият.
Ще обясня. От много, много време нямам семейство. Истинско семейство, не просто родители. Няма да навлизам в подробности, защото не ми се мисли за неприятни неща, пък и не било хубаво да говориш така... Както и да е, та, семейството е една от основните ценности за мен точно защото самата аз го нямах и се научих да го ценя чрез липсата. А тази мацка, Челси, има най-най-най абсолютно очарователното сладко семейство! Никога не съм предполагала, че ще стоя до два часа пред компютъра, за да чета как някой е отишъл с детето си в зоопарка. Или как е правил вечеря. Или как е бил на гости на сестра си.
И се замислих върху думите на една от любимите ми писателки - за чуждата идилия. Защо идилията винаги е чужда? Защо чуждото щастие е по-щастливо? Защо другите винаги са повече от нас, имат повече от нас, могат повече от нас? 
В стремежа си да сме перфектни, често забравяме да сме щастливи. Сравняваме се с най-доброто у другите, защото не виждаме лошото. Не виждаме как перфектното семейство се кара. Как най-сладкото дете прави пакост след пакост. Как момичето, което прилича на модел, си чисти черните точки (а повярвай ми, тя също има такива). Как най-големият отличник изкарва понякога двойки. Как най-големият късметлия изпуска шанса на живота си. Как човекът с "най-интересния живот" седи отегчен пред компютъра.
Не го виждаме, защото не ни го показват. Показват ни усмихнати снимки, престижни дипломи, сувенири от пътувания, разказват ни екзотични истории, споделят радостта си от новата работа, от новата къща, от новата кола. И е нормално да е така. В интернет човек е най-добрата версия на себе си. И ако не го познаваш, не можеш да знаеш какъв е вдействителност. Никой няма да обяви на всеослушание, че са го изхвърлили от работа / че е качил няколко килца / че детето му го вбесява / че през последната седмица е изгледал наново всички сезони на "Как се запознах с майка ви". Но то се случва. Защото сме хора. И не всеки момент от живота ни е glamorous and shiny. Даже повечето не са. И не могат да бъдат. Просто не могат, такъв е животът.
А животът ни би бил толкова по-хубав, ако спрем да се опитваме да го направим да изглежда такъв. Ако правим разни неща за себе си, заради начина, по който ни карат да се чувстваме, а не заради начина, по който ни карат да изглеждаме.
Много дълго време страдах от комплекса, че съм скучна; че не правя нищо с живота си. И започнах да се занимавам с абсолютно всичко, с което можех. Театър, рисуване, благотворителност, журналистика, джогинг, нон-стоп излизания с хора, за които не ми пукаше особено, насилени запознанства с нови... И всичко това така ме уморяваше. Да, интересно звучи, да ти е запълнена програмата, да си вечно с нещо заета... но точно в това е и ужасът: да ти е запълнена програмата и да си вечно заета. Затова реших да съм честна със себе си: това ли е, което ме прави щастлива и наистина искам за себе си? Не беше.
Така че, да, скучна съм. Никога нямам планове за петък вечер. Предпочитам да гледам филм и да се гушкам с любимата. Имам хиляди DIY идеи в Пинтерест и още толкова кулинарни рецепти, но знам, че никога няма да стигна до тях. Не се харесвам на снимки и съм много далече от манекенските мерки, но днес ядох палачинки.
Защото така. Защото това ме прави щастлива.

2014/01/26

За кашлицата, балната рокля, косата ми и всякакви глупости


Щастлива съм, че си намерих рокля. Сред всички ярколилави рокли от груб, твърд тюл с шарени камъни и паунови пера, аз си намерих най-изчистената, елегантна и семпла възможна. Която, като бонус към до сега изброеното, прикрива бухналото козуначе няколко пръста под гърдите ми и издължава силуета ми на особено нисък хобит.
Щастието ми обаче бива помрачено от (изглежда) неизлечимата кашлица, която често прераства в няколкоминутно давене, след което получавам остро главоболие. В комбинация с гадната, отвратителна (изглежда) също нелечима хрема това е един от най-ужасяващите вируси, с които съм се сблъсквала. И въпреки епидемията, грипна ваканция няма. Разбира се. Ако някой още не знае къде се намира, живеем в България. Където депутатите почиват по цял месец по Коледа, но грипна ваканция при наличието на грипна епидемия - няма.
Изпих няколко опаковки лекарства, но вече десети ден съм грипозна. И няма изгледи скоро да се оправя. Ето затова не харесвам зимата. Дойде ли зима, най-малко три пъти ще ме хванат сезонните вируси.
Колкото до косата ми, заемаща така мизерно място в заглавието, косата ми, тя... е просто отвратителна. Не знам коя част от "Искам обем" фризьорката на смяна си преведе като "Направете ми възможно най-кифленската прическа, нека съм като телевизор в главата". В момента най-късите ми етажи са с дължината на бретона ми. Така че в момента си търся Тривитаминол и нагъвам спанак. Бал предстои все пак.
Междувременно пиша много в проза и се чудя разни неща за хората и за живота. Защо изпитваме нужда да споделим, когато сме нещастни, но не и когато сме щастливи; защо ни е страх да кажем, че сме щастливи... или може би само аз изпитвам някакъв смътен страх от "съдбата" и се опитвам да я "излъжа", чукайки на дърво и премълчавайки щастието си. Въпреки че знам, че не мога нищо да задържа. 
И вместо да се радвам на момента и да споделям радостта си с всички, аз крия усмивки, сякаш е престъпно, и споделям с половин уста, че "всичко е наред".   

2014/01/09

...


Аз вярвам във преражданията

не защото

ми се струва най-разумно

и логично,

а защото искам в някой друг

живот

да те намеря и да те обичам.

В някой друг живот да те прегърна,

да те целуна като за последно,

защото искам някой ден да се обърна

и да те видя там, до мене.

Защото искам някога, макар и в друго

време,

да бъдеш най-накрая моя.

и с последния си земен дъх

да те целуна най-накрая... за последно.

2014/01/07

About love


Не е така. Просто не е така. Не можеш да унифицираш всичко. Не можеш да рационализираш всичко. Не мога да пиша в момента и затова не мога да ти обясня защо грешиш, но знам, че е така. И някъде дълбоко в себе си ти също го знаеш. Защото някъде дълбоко в себе си всички го знаем.
Не можеш да кажеш, че има правилен начин да обичаш. "Здравословен" начин да обичаш. Ако е така наистина, то аз не искам да обичам здравословно и не искам да бъда здравословно обичана.
Да, по дяволите, идеализирам хората. Но знаеш ли какво? Искам един ден, когато след 50 години брак погледна жена си, да си мисля "Боже... тя е най-невероятното същество на тази планета и вероятно в цялата Вселена изобщо", а не "Да, тя е прекрасен човек. Има своите недостатъци, но аз я приемам каквато е, защото осъзнавам, че никой не е идеален". Защото тази илюзия, тази илюзия, че човекът, когото обичаш е най-съвършеното нещо под слънцето, е причината да съществуваме и да ставаме от леглото всяка сутрин. И всеки заслужава тази илюзия. Всеки заслужава да вярва, че неговото любимо същество е най-най-прекрасното и да бъде най-най-прекрасното същество в очите на другия. Защото е красиво. И стойностно. И може да не е "здравословно", но аз и без това не водя здравословен живот.
И не ми трябва опит. Хич не ща да трупам житейски опит. Това е просто още един начин да наречеш всичките си глупави грешки, болки и разочарования. Какво лошо има в това да си просто щастлива? Без да си минала през деветте кръга на ада. Без да си си трошила главата, без да си научила всички "горчиви житейски уроци". Не искам горчиви житейски уроци. За какво ми е да съм мъдра? Искам да съм щастлива, пък ако ще да съм най-голямата глупачка в тоя свят. И не искам да съм силна. Не искам да ми се налага да съм силна. Наречи го отричане, наречи го наивност. Но аз не искам да съм огорчена, не искам да съм дори "здраво стъпила на земята".
Искам си илюзиите, искам си отричането, искам си лабилната психика, искам си цялата увреденост и неприспособимост към действителността. И няма да се откажа от тях, защото са си мои. Наречи го незряло. Но някой ден ще намеря жената, която е незряла по начина, по който аз съм незряла. И когато след 50 години брак я погледна, ще си помисля "Боже... тя е най-невероятното същество на тази планета и вероятно в цялата Вселена изобщо!" и ще вярвам, че е така.