2013/10/09

Fall

 
Есента винаги ми носи спомени. Но тази година не е просто носталгия. Тази година в спомените ми се е просмукала тъга. По детството, безгрижието, безвремието, по теб - дишаща и усмихната. Никога не съм си представяла, че някога няма да те има. И няма да мога да ти звънна. Да излезем в парка. Да запалим цигара. Да се смеем на глупости. Да ти кажа колко съм щастлива.
А аз съм невъзможно щастлива. Имам чувството, че животът ми е някакъв пъзел и едно по едно парченцата се подреждат. И всичко ми става ясно. И все повече ми харесва тук. И се чувствам все по-комфортно да си тръгна, ако поискам.
Изведнъж просто се чувствам свободна.
Толкова много се е променило за една година. И аз вече съвсем не съм същата. И това все повече ми харесва. По-автентична съм. По себе си. По-смела. Все по-малко ми липсва онази, която бях. Все повече харесвам решенията си. Все повече ценя хората в живота си. Все по-малко ми липсват онези, които са си тръгнали. Все по-лесно ми е да се сбогувам с представата за тази, която трябва да бъда, с угризенията и страховете, с колебанията, със съмненията. 
Обичам есента. Обичам колко е амбивалентна. Есента е едновременно мъгливи опушени хладни утрини и шарени слънчеви следобеди, в които светлината се процежда през пожълтелите листа на дърветата. Като мен. Носталгия и радост. Тъга и уют.
Уют. Точно така. Уютно ми е. В кожата ми, в живота ми, в пътя, по който вървя, в приятелствата ми, във връзката ми, в прегръдките й, в изборите ми... в главата ми. За пръв път от много време се чувствам уютно в главата си.
Всичко е някак си подредено и ясно. Крайностите в мен са смекчени от хармоничната подреденост и равномерния ритъм на живота ми. Дори скитническите ми състояния вече не са ексцесия, а перфектно малко парченце в общата картина, в подреждащия се пъзел.
И ми харесва. Ужасно много.
Обичам есента.
 
Само ти винаги ще липсваш по прашните софийски улици.
 

No comments:

Post a Comment