2013/10/30

I'm sorry for the edges


Такава съм. Ръбата. Истерична. И свръхемоционална. Лигавя се. Държа се детински понякога. Приемам нещата прекалено навътре. Когато ми пука. И не съжалявам. За скъсаните нерви, за сълзите, за безсънните нощи. Защото за мен си заслужава. Защото аз съм такава. И няма да се променя. И не искам да се променям.
Сега повече от всякога стоя зад думите си. Чувствам се уютно в кожата си. Чувствам се добре на мястото си. Харесвам се такава, каквато съм. И няма да се променя за никого. Защото преди всичко, преди която и да е жена на този свят, обичам себе си. И имам себе си. Само и единствено себе си.
Всяка друга може да си отиде. Вратата е отворена по всяко време и аз не задържам никого. Но от себе си няма да си отида. Всичко, което съм, е всичко, което притежавам. И няма да се откажа от него.
Ще продължавам да плача за глупости. И да приемам нещата навътре. И да съм наивна. Да давам сърцето си на хора, които знам, че ще ме наранят. Защото си струва, затова. Защото болката също е част от живота. Не можеш да имаш само хубавото. И не искам да имам само хубавото. Не мога да бъда щастлива, ако не съм нещастна понякога.
Защото пълноценният живот е пълният живот. И аз няма да се откажа от нито един негов аспект, от нито едно нещо, което прави живота пълен.
Когато си момиче, е различно. Подценяват те и вечно трябва да се доказваш. Критикуват те и вечно трябва да се стремеш към някакво имагинерно съвършенство. Но аз се отказвам от това. От идеята да бъда съвършена, от нуждата да се доказвам пред някого. Не можеш да загубиш играта, ако откажеш да участваш в нея. А аз не искам да играя тази игра. Отказвам да бъда част от системата.
Ако някой иска да му доказвам стойността си, няма място в живота ми. Ако някой не може да ме приеме несъвършена, е свободен да си върви.
Аз съм просто една млада жена, която харесва себе си и решенията си и не смята, че трябва постоянно да се стреми към непостижимия идеал за съвършенство. Но явно във времето и обществото, в които живеем, това все още се смята за радикално, революционно. Понеже всички те учат да се мразиш, за да могат после да ти пробутат методите си за подобрение и да те моделират по установения калъп.
Но аз отказвам да участвам това. Да харесваш и уважаваш себе си е сила. Най-голямата сила, която една жена може да притежава.  

2013/10/23

Home is where the heart is, but mine is into too many pieces


Понякога се чувствам сякаш в мен живеят десетки различни личности. И понякога това е вълнуващо и интересно. Но по-често е объркващо и сложно, и ужасно изморително.
Напоследък ми се налага да мисля за бъдещето. Какво искам да правя с живота си, какво искам да уча, с какво искам да се занимавам и къде. И колкото повече мисля, толкова повече имам чувството, че съм пръсната по целия свят. Че не принадлежа на никой град, на никоя улица, на никое сънено балконче. Аз просто искам да съм навсякъде.
Да, ако има нещо, което да обединява многобройните ми пъстроцветни личности, то е желанието да имаме всичко. Да учим всичко, да живеем навсякъде, да излизаме всяка вечер, да обиколим целия свят, ама ако може и едновременно с това да изпитаме радостта от семейството, децата, удовлетворителната професия, уютния дом и всичко, обвързано с тях.
Постоянно съм разкъсвана между желанието си, да се разпилея по света, и желанието си, да се съхраня цяла и непокътната. И ако може, да имам хиляда години, за да опитам от всичко и да бъда докрай всяка от мен.
И не знам дали накрая ще свърша удавена във ваната с празна кутийка от хапчета на пода, след кратък и неспокоен живот, или стара и сбръчкана, заобиколена от внуци; дали ще се саморазруша в своето объркване, или ще успея да живея с него и да постигна равновесие в себе си. И ме плаши това, че ме влече към първото повече...

2013/10/20

The girl with the patriarchal worldview


 
Понякога съм точно такова момиче. И мисля, че няма да ти хареса.
Аз обичам избелели тапети на цветя.
Кухненски шкафове с напукана синя боя.
И червени кадифени дивани.
И си представям как по тях ще подскачат три чифта бели чорапки.
За мен щастието е слънчева неделна утрин и аромат на топли палачинки.
Детски смях, писъци, кикот.
Целувка с още неизмити зъби.
Аз искам цветя в двора и окосена трева, по която да ходя сутрин боса.
Светлина от нощна лампа, докато чета вечер в леглото.
Ръка около кръста си, когато заспивам.
Сутрешно кафе по нощница и сънени целувки преди работа.
Да правя пайове и да помагам с домашните.
Да простирам вън, на опънати в двора въжета.
Да варя следобедното кафе в джезве, а после да гледам на съседката,
докато децата играят навън.
Да те посрещам уморена вечер, с ролки в косата си.
Да заспивам до теб на дивана пред късните новини.
И картички за осми март.
Да ме наричат "мама".
Да плета плитки и да промивам ожулени колена.
Да чета приказки вечер.
Да пускам хвърчила.
Да рисувам по балони.
Да правя сапунени мехурчета.
Да ти кърпя ризите. Да ти кърпя платната. Да ти кърпя душата. 
...И слънчеви дни, и тихи следобеди, и домашен уют с аромат на сладкиши,
и спокойствие, и усещане за дом, за семейство, за корени,
и любов, и рутина, и една такава прекрасна скука,
и липса на суета, на събитийност,
и просто щастие,
просто мир,
просто ние
заедно
създаващи
нещо
което
да
бъде
завинаги.

2013/10/15

Mhm

 
Преглеждам стари неща в блога си и се смея. Попадам изведнъж на това: "И не ми пука дали ще е чела "Престъпление и наказание". Стига да може да чете мен." ...и се смея. С глас.
Чела го е. Тя чете Достоевски... и мен. Така добре, че може да ме върти на малкото си пръстче.
Трапчинката на дясната й буза идеално допълва моята на лявата.
Разстоянията между пръстите й са направени за моите пръсти.
Извивката на рамото й е направена, за да заравям лице в нея.
Лудостта й перфектно си пасва с моята.
Тя винаги е топла, когато ми е студено.
Ръцете й са любимото ми място за заспиване.
И ми липсва. Всеки ден. Постоянно.
Дори когато сме се разделили
само
преди
пет
минути... 



2013/10/09

Fall

 
Есента винаги ми носи спомени. Но тази година не е просто носталгия. Тази година в спомените ми се е просмукала тъга. По детството, безгрижието, безвремието, по теб - дишаща и усмихната. Никога не съм си представяла, че някога няма да те има. И няма да мога да ти звънна. Да излезем в парка. Да запалим цигара. Да се смеем на глупости. Да ти кажа колко съм щастлива.
А аз съм невъзможно щастлива. Имам чувството, че животът ми е някакъв пъзел и едно по едно парченцата се подреждат. И всичко ми става ясно. И все повече ми харесва тук. И се чувствам все по-комфортно да си тръгна, ако поискам.
Изведнъж просто се чувствам свободна.
Толкова много се е променило за една година. И аз вече съвсем не съм същата. И това все повече ми харесва. По-автентична съм. По себе си. По-смела. Все по-малко ми липсва онази, която бях. Все повече харесвам решенията си. Все повече ценя хората в живота си. Все по-малко ми липсват онези, които са си тръгнали. Все по-лесно ми е да се сбогувам с представата за тази, която трябва да бъда, с угризенията и страховете, с колебанията, със съмненията. 
Обичам есента. Обичам колко е амбивалентна. Есента е едновременно мъгливи опушени хладни утрини и шарени слънчеви следобеди, в които светлината се процежда през пожълтелите листа на дърветата. Като мен. Носталгия и радост. Тъга и уют.
Уют. Точно така. Уютно ми е. В кожата ми, в живота ми, в пътя, по който вървя, в приятелствата ми, във връзката ми, в прегръдките й, в изборите ми... в главата ми. За пръв път от много време се чувствам уютно в главата си.
Всичко е някак си подредено и ясно. Крайностите в мен са смекчени от хармоничната подреденост и равномерния ритъм на живота ми. Дори скитническите ми състояния вече не са ексцесия, а перфектно малко парченце в общата картина, в подреждащия се пъзел.
И ми харесва. Ужасно много.
Обичам есента.
 
Само ти винаги ще липсваш по прашните софийски улици.
 

2013/10/07

Happiness


Боли от щастие по краищата на душата ми. Колко пъти съм падала от високо... а ти си много, много високо. Ти си високото на най-щастливото ми задушаващо предоргазмено, отровносладко, замайващоалкохолно, предсмъртно-делириумно състояние. Главата ми е празна. Само щастие и страх. Страх и щастие.
Когато съм щастлива, не мога да пиша. Не мога да мисля. Почти не мога да спя... Трудно се спи без ръцете ти около тялото ми. Дъха ти във врата ми. Целувките ти по лицето ми. Пръстите ти, сплетени с моите. Парфюма ти, оставащ по мен. Щастие.
За пръв път имам такова доверие на някого. За пръв път не е просто химия и пеперуди. За пръв път се чувствам толкова комфортно, толкова себе си, толкова непресторена, толкова гола, толкова твоя. И същевременно толкова уплашена. Че щастието ми е стъклена фигурка. И всяка от нас би могла да я счупи във всеки момент. От невнимание. От твърде много непрестореност.
Страх ме е, че ме виждаш. С дрехи и без дрехи, с грим и без грим, с преструвки и без преструвки, с поза и без поза, със стени и без стени, с всичко и без него. Страх ме е, че ти позволявам. Не знам дали е добре да го правя. Не знам дали няма да те уморя, отегча или уплаша. Някои части от мен са твърде тъмни. Нелицеприятни. Болящи.
Страх ме е от мислите, които ми минават. От желанието да те задържа. От желанието да си позволя да те обичам. Да ми станеш дори по-близка. И не само роклята, а кожата да си сваля пред теб. Да те допусна толкова до себе си, колкото никоя не е била.
Страх ме е, че точно така ще те прогоня.