2013/09/29

So, so much

Толкова истинска
...
Невинна и приказна
като вятър в далечни гори
На този ден преди една година всичко беше толкова различно. Помня, че грееше слънце, беше жега, аз се готвех да изляза от нас по къс ръкав. Говорех с теб по телефона. Ти искаше да се видим. Зарадва се, че ти се обаждам. Така ми се стори. Усмихваше се, усещах го в гласа ти. Не говорихме дълго, но ми беше достатъчно. Само да те чуя. Малко уморена, но щастлива. Щастието ти беше всичко за мен.
А виж ме сега. Вълнувам се единствено от себе си. Самоизяждам се в егоизма си.
Ти беше светлината в живота ми. Когато те обичах, обичах всичко. Обичах целия отвратителен свят, защото ти съществуваш в него. И виждах толкова много красота навсякъде, че не можех да повярвам на късмета си да те познавам - теб, източникът и причината за цялата тази красота.
А днес не виждам нищо. Нито в себе си, нито в хората. И страдам като пословичния лирически герой по загубената красота и загубения идеал. По загубената теб. По пиедестала ти, който никоя не успя да заеме. Може би в крайна сметка няма друга. Друга като теб - светлина, красота, доброта и святост. Или аз поставих ореола около главата ти? Венецът от тръни, короната на кралица.
Знам само, че ти ме правеше по-добра. По-мен от мен. Завинаги ще ми липсва чувството за невинност, което изгубих, губейки теб. Завинаги ще ми липсва тази, която бях, защото те обичах. Добра и светла. Невинна и приказна. Неогорчена, незасегната, несломена от живота.
Завинаги ще ми липсва надеждата, която ми носеше. За някакъв загубено-открит рай някъде там, на връхчетата на твоите мигли.
Светлина. 

No comments:

Post a Comment