2013/02/13

Letters I've written, never meaning to send

Мога ли да напиша поема само от "обичам те" и "те мразя", и "аз не знам кое повече"... не, "май не мога". Защото толкова те обичам... ееей толкоз много, от тук до Полярната звезда и обратно, после до Голямата мечка, до съзвездието на зодиакалния ти знак, до съзвездието Не-разбирам-нищо-от-астрология, после навътре до отровения ми бял дроб и до твоя, но най-вече до онези мехурчета, дето почваха с "а...", до малките капилярчета, които ежедневно се пръскат, като плача за някакви глупости, а най-много - за теб, и до кожните клетки, в които искам да те запечатам цялата. Но мразя учтивите ти усмивки по навик и небрежните ти поздрави, и изобщо цялата ти тъпа учтивост и небрежност, и тези глупави поздрави, дето ни губят времето. Хич не ща никаква там учтивост от теб и небрежност, още по-малко пък небрежност, най-малко това. Предпочитам да ме посрещаш намръщена, защото ти е кофти ден, или с разкривено от мисли лице и вместо поздрав, да ме дръпнеш за косата, да ме ощипеш или да се развикаш за някакви несъществености, а най-добре да ме целунеш зловещо, сякаш ей сега ще умрем. И заради такива дребни неща те мразя - глупавите ти учтивости и това, че се усмихваш по навик, и тия проклети поздрави... как веднъж вместо поздрав не ме целуна толкова отчаяно, като че ли ме виждаш за пръв и последен път.
Когато си до връхчетата на миглите в конформизъм, лъжи ме, че се бунтуваш, а когато ти е писнало от шаблони, накарай ме да повярвам, че спазваш традициите. Ама моите традиции, онези, глупавите, с Бъдни вечер и деветте ястия, от които ние сами сме направили само питката, и трите ни ужасни деца, дето не сме правили сами, а те наистина са ужасни - малкият постоянно говори, ти си го научила така, дъщеря ни пак плаче, и двете не знаем защо, а големият ни син не ще да учи и врещи, че не искал да пише домашни... и ние толкова ги обичаме, тези изчадия. Както аз те обичам, изчадие. И искам три ужасни деца с теб, дето все вдигат врява, и семейни празници с някакви си там питки, и когато имаме всичко това и съвсем ни се повдига от тая прекрасна скучна идилия, искам да ме целунеш толкова болезнено, сякаш ей сега ще умрем, и последното, което усетя, да е ужасът, че това ни е наистина последната целувка.

No comments:

Post a Comment