2012/08/11

Откривам, че...

Вече нищо не ме радва. И в нищо не виждам смисъл.
Почивката ми тази седмица беше пълен провал, не заради обстоятелствата или хората, а заради мен самата. Обзела ме е такава апатия, към всичко съм равнодушна. Имам си такива състояния понякога, затова се надявам, че скоро ще ми мине. До ден-два по всяка вероятност.
Но в моменти като тези осъзнавам някои неща за себе си и за живота. Мисля си за думите на една позната, която твърди, че самоубийците се отказват от всичко хубаво в живота. Питам се кое ли е това, "хубавото".
Купони ли? Какви купони? На мен е ми е забавно. Аз не мога всяка вечер да вися в претъпкано помещение, да пия алкохол в невероятни количества и да танцувам на тъпа монотонна музика. Мислех си, че изпускам нещо кой знае какво, като си стоя вечер вкъщи. Исках да се "наживея". Била съм голяма патка.
Пътувания? Пейзажи? За какво са ми, като не откривам красота в тях? Онази вечер Е. ми посочи светлините на града и фойерверките в небето, "Не е ли красиво?", не, не е. За мен не е. Откривам моментна красота в някои неща, впечатлявам се от някоя необикновена гледка, а после се чудя дали това не се дължи просто на емоционалното състояние, в което съм изпаднала тогава.
И какво още? Свалки в някоя дискотека? Празни приказки и тъпи "закачки"? Само като си помисля за това, изпитвам отвращение. Притрябвало ми е на мен това кухо общуване. Толкова е безсмислено, толкова е плитко и повърхностно, няма нищо истинско и ценно в тези контакти.
Молове, дрехи, гримове? Защо? За да изглеждам добре в огледалото? Добре според кого? Омръзна ми от тази суета. Омръзна ми от личностното израстване. За какво ми е всъщност? За да мога да се погледна един ден с възхищение? За да мога да стана нарцистична и обсебена от себе си "интелектуалка"? За да се чувствам по-добре...? Не се чувствам по-добре. И от книгите ми омръзна. За какво ми е едното голо образование, едните знания, житейският опит? Колкото по-"умна" и "зряла" ставам, толкова съм по-нещастна. Толкова повече осъзнавам безсмислието на всичко, което ми се случва.
Любов? Семейство? Деца? Да, искам. И какво? Ще си колекционирам щастливи мигове? С кого, с кого? С онази блатна фея, която ми отрови живота? Със следващата супер интелигентна и одухотворена самодива, която може би ще ме обича? И децата какво ще ги правя? Как да им кажа "Маменце, не знам на какво да те науча, защото в главата ми е пълен хаос"? Ще ме направят щастлива може би, защото аз обичам деца. И какво от това? Защо да бъда щастлива? Аз толкова обичам да съм нещастна.
Какво ще правя? Ще се раздавам на хората? Ще преподавам? Ще помагам на другите да станат нещастни като мен? Защото аз точно това искам. Или исках, вече не знам. Един ден, когато се изправя пред неграмотните интелектуално ограничени 14-годишни сополанковци, ще им кажа "Останете си такива." За да продължите да се радвате на купоните, свалките, моловете и собственото си величие.

No comments:

Post a Comment