2012/07/29

During the mania...

Слушам такива песни и ми е трудно да седя върху стола си. Прихваща ме нещо, иде ми да пищя. Чувствам се жива и не ми се стои вкъщи, искам да изляза някъде, да направя нещо щуро, нещо, което няма скоро да забравя. Танцува ми се и ми се подскача, и ми се ходи на бар, и ми се живее.
И ми се пише. Боже, колко ми се пише! В такива моменти писането е като някакво откровение. Думите сами се изливат от мен, а аз просто натискам клавиши. Няма по-хубаво чувство от това. Всичко само се подрежда и се подрежда идеално. Обикновено съм толкова тромава с думите, толкова непохватна. Всичко, което напиша, звучи посредствено и глупаво. Но в онези моменти... сякаш не пиша аз. Като някаква хаос магия е.
Липсва ми. Много ми липсва...

2012/07/25

Сантиментална съм

Нали знаеш как постоянно си повтарям колко много ми липсваш? Е, напоследък открих нещо интересно. Замислих се, че всъщност нямам нещо конкретно да ти казвам, нито искам да правим кой знае какво. Даже, ако те имаше, най-много щях да те гледам и да мълча. Разбира се, обожавам начина, по който говориш, жестовете ти и мимиките и умирам да си говоря с теб, защото ти си толкова интересна и завладяваща - като детски роман, и в същото време толкова тръпчива и лунатична - като героиня на Димов. 
Но тия дни си мисля, че по-скоро ми липсва самото ти присъствие. Усещането за теб в стаята. Искам да седя до теб и просто да мълчим. Понякога, когато мълчиш с някого, имаш чувството, че сте провели най-хубавия разговор. Не помня вече кой ми го каза. Но това пълно със смисъл мълчание, което понякога - много рядко - споделях с теб, ми липсва повече от всичко друго. Повече дори от очите ти.  

2012/07/22

Със закъснение

Както обещах, няколко снимки от морето. Закъснях с качването им, защото постоянно пътувам насам-натам и често оставам без компютър. Но тия дни ще съм си тук, така че... (това не е заплаха хД)

Ето така изглеждат последните секунди от залеза:

А ето такъв е цветът на листата през слънчевите ми очила:


Иии... това е просто хубава снимка. И някакъв човек, който пречи:

2012/07/19

Нещо такова

Все чакам съвършения изгрев. И все оставам разочарована. Блоковете ми пречат да видя слънцето точно когато е най-красиво. И всеки път си забравям фотоапарата. Знам, че един ден с теб ще имам най-красивия, най-идеалния изгрев. А до тогава ще се примиря с тези плахи изгревоподобни събития.
Преди няколко дни се върнах от морето. Още не съм качила снимките, но когато го направя, ще сложа тук онази, на която се опитвах да хвана последните секунди от залеза.
Не знам защо хората приемат изгревите и залезите за даденост.

2012/07/01

I have a dream

Напоследък съм страшно оптимистично настроена. Може би защото е лято, а лятото ми е по-трудно да съм в депресия. Или може би защото напоследък ми се случват все хубави неща, като изключим оново ужасно нещо, което ми се случи пролетта и стана окончателно преди няколко дни. 
Всъщност знаеш ли какво разбрах наскоро? Че дори най-големите ти страхове да се сбъднат, дори да достигнеш дъното на психическата си неуравновесеност, дори да не ти се живее повече и да си на косъм от самоубийството - можеш да го преодолееш. Нещо повече - това те прави по-силен. Веднъж изправиш ли се пред страховете си, разбираш, че щом можеш да се справиш с тях, можеш да се справиш с всичко. Нищо никога не е загубено, докато още си жив. 
Затова продължавам да мечтая. Продължавам да се надявам и да вярвам. Може да нямам нищо друго в момента, но имам себе си. И мечтите си. Имам път, по който съм тръгнала, и нещо, към което да се стремя.