2012/04/26

И така...

Когато не ти се живее, е много трудно да пишеш.
Продължавам да дишам. Понякога е по-болезнено от друг път. Но дишам все пак. Открих, че собствените ти мислите могат да бъдат затвор. Някак си чак сега узрях за тази идея, въпреки че много пъти съм си го мислела. Но сега, когато го преживявам, вече мога да говоря от опит. 
Имам чувството, че съм натрупала страшно много опит. А знам, че може и още. Далеч не съм приключила с порастването. Обаче не ми се искаше да стане точно така. Да скочиш от скала може и да е най-бързият начин да се научиш на летене, но определено не е най-приятният. 
Но да се върнем на дишането. Дишам си. Знам, че трябва да продължа. В началото не ми се искаше, защото болеше ужасно много. Сега осъзнавам, че просто трябва. Имам задължения към хората, които ме обичат, и трябва да съм отговорна. Но по-важното е, че имам задължения към себе си. Обещала съм си някои неща, а гледам да не си престъпвам обещанията. Така че сега дишам. И даже започнах да ям мъничко. 
Диалогът в главата ми протича горе-долу по следния начин:
"Моля те, Нели, не ме оставяй да умра."
"Не заслужаваш. Освен това мен ме боли. Не бъди егоистка."
"Но на мен ми се живее, моля те!"
"Не, казах. Все за себе си мислиш - `На мен ми се живее, бла-бла-бла` - а на мен живее ли ми се?"
"Моля те, недей. Моля те, спри."
И т.н., и т.н... Те двете си спорят, а аз дишам. Не знам на тях живее ли им се, но на организма ми му се живее определено. И докато двечките се карат, той диша, спи, а напоследък даже се храни. Не знам дали накрая ще постигнат някакъв консенсус по въпроса с живеенето, но за сега съм ги оставила. И гледам да дишам повече, по-малко - да мисля.  

2 comments:

  1. Продължавай да живееш! Аз съм с теб.

    ReplyDelete
    Replies
    1. Много благодаря, хубаво е да го знам. : )

      Delete