2012/04/02

Един от онези дни

Обич, знам, че няма да го видиш, но ти пиша. Точно днес страшно ми трябваш. Уж продължавах напред, но все нещо ме спира и все търся теб. Ако можеше да ме прегърнеш сега, щях да заровя лице в рамото ти и да плача с часове, със седмици. Много неща се случват, дните ми са като въртележка. А аз се оплаквах от скуката...
Истината, обич, е, че не съм винаги така. Само понякога, когато пак ме разстроят. Хората някак си винаги успяват да ме наранят. А теб те няма никъде. Сигурно е много глупаво да търся в теб сигурност и упора, когато нищо не може да ме предпази от света. Но той е толкова инвазивен, толкова шумен и изморителен. Натрапва се в мен, прониква през порите ми и ужасно боли. Иска ми се да се затворя в някакво сапунено мехурче и да не допускам никого.
Обаче излиза, че аз съм виновна. Обвиняват ме в свръхчувствителност и ирационалност, приемала съм всичко много навътре. Ето, значи е моя вината. И от днес, какво? „До тук боли, нататък не боли”*?!
И ми е още по-тъжно, защото знам, че и ти имаш нужда от нечия сигурна прегръдка. И аз така бих искала да ти я дам! Бих искала да те обгърна в цялата си обич, в защитно мълчание, да ти дам всичките си тишини. Защото знам как бучат гласовете със своите незначителни, дребни неща-за-казване и колко непосилно натоварващо е понякога. Чувствам се точно като героинята на Caribiana – „Да те погаля с устни и с ръце, / додето взема цялата ти болка. / Да те прегърна, докато заспиш / и много нежно да те прилаская.../ Понякога, когато те боли,/ болиш във мен.../ Не искам да го знаеш.”**

Бих го направила, бих споделила сапуненото си мехурче с теб.
Но теб те няма.

*Калин Донков – Черта
**Caribiana p.s. Обичам те

1 comment:

  1. хм... колко познато... и мен ме обвиняват в чувствителност и ирационалност, но... как да станеш това, което не си... как да бъдеш този който не си.....

    ReplyDelete