2012/04/26

И така...

Когато не ти се живее, е много трудно да пишеш.
Продължавам да дишам. Понякога е по-болезнено от друг път. Но дишам все пак. Открих, че собствените ти мислите могат да бъдат затвор. Някак си чак сега узрях за тази идея, въпреки че много пъти съм си го мислела. Но сега, когато го преживявам, вече мога да говоря от опит. 
Имам чувството, че съм натрупала страшно много опит. А знам, че може и още. Далеч не съм приключила с порастването. Обаче не ми се искаше да стане точно така. Да скочиш от скала може и да е най-бързият начин да се научиш на летене, но определено не е най-приятният. 
Но да се върнем на дишането. Дишам си. Знам, че трябва да продължа. В началото не ми се искаше, защото болеше ужасно много. Сега осъзнавам, че просто трябва. Имам задължения към хората, които ме обичат, и трябва да съм отговорна. Но по-важното е, че имам задължения към себе си. Обещала съм си някои неща, а гледам да не си престъпвам обещанията. Така че сега дишам. И даже започнах да ям мъничко. 
Диалогът в главата ми протича горе-долу по следния начин:
"Моля те, Нели, не ме оставяй да умра."
"Не заслужаваш. Освен това мен ме боли. Не бъди егоистка."
"Но на мен ми се живее, моля те!"
"Не, казах. Все за себе си мислиш - `На мен ми се живее, бла-бла-бла` - а на мен живее ли ми се?"
"Моля те, недей. Моля те, спри."
И т.н., и т.н... Те двете си спорят, а аз дишам. Не знам на тях живее ли им се, но на организма ми му се живее определено. И докато двечките се карат, той диша, спи, а напоследък даже се храни. Не знам дали накрая ще постигнат някакъв консенсус по въпроса с живеенето, но за сега съм ги оставила. И гледам да дишам повече, по-малко - да мисля.  

2012/04/21

Когато на една жена й се иска да си отреже главата, тя си реже косата

Аз отрязах моята днес. Косата де, не главата. Сега се чувствам по-леко. Отвътре всичко се руши, отвътре приличам на стара съборетина, смърдяща на кучешка урина и празнота. И да, празнотата може да смърди. Има си даже цвят и форма. И плътност. Усещам я почти като живо същество, което пълзи в мен. От време на време ме хапе. Понякога кротува и се прави на заспала. Но днес не.
Днес празнотата ми е малка фея. Днес празнотата ми си ти.
Когато най-големите ти страхове се сбъднат и усещаш как светът ти рухва, за какво можеш да се хванеш? За отрязаните кичури коса. За обновяващото усещане да си мъничка, мъничка, мъничка. Съборена до основи и готова някой да те построи наново.
А се надявах никога да не ме срутиш.

2012/04/18

I hate rainy days...

Знам, че всички обичат да вали. Знам, че обичат мириса на дъжд (и аз го обичам, макар да знам, че мирише не на самия дъжд, а на мокър прашен асфалт). Знам, че им е приятно да се сгушат на топло с чай и книга или с любимия човек. Знам, че обичат да се разхождат без чадър в дъжда.
Но аз не.
Не мога да функционирам нормално, когато навън е мрачно и вали. Ако беше топъл пролетен дъжд с ясно и светло небе, може би нямаше да мрънкам. Но когато ми се налага да паля лампата в три и половина следобед, това ми действа малко депресиращо.

2012/04/02

Един от онези дни

Обич, знам, че няма да го видиш, но ти пиша. Точно днес страшно ми трябваш. Уж продължавах напред, но все нещо ме спира и все търся теб. Ако можеше да ме прегърнеш сега, щях да заровя лице в рамото ти и да плача с часове, със седмици. Много неща се случват, дните ми са като въртележка. А аз се оплаквах от скуката...
Истината, обич, е, че не съм винаги така. Само понякога, когато пак ме разстроят. Хората някак си винаги успяват да ме наранят. А теб те няма никъде. Сигурно е много глупаво да търся в теб сигурност и упора, когато нищо не може да ме предпази от света. Но той е толкова инвазивен, толкова шумен и изморителен. Натрапва се в мен, прониква през порите ми и ужасно боли. Иска ми се да се затворя в някакво сапунено мехурче и да не допускам никого.
Обаче излиза, че аз съм виновна. Обвиняват ме в свръхчувствителност и ирационалност, приемала съм всичко много навътре. Ето, значи е моя вината. И от днес, какво? „До тук боли, нататък не боли”*?!
И ми е още по-тъжно, защото знам, че и ти имаш нужда от нечия сигурна прегръдка. И аз така бих искала да ти я дам! Бих искала да те обгърна в цялата си обич, в защитно мълчание, да ти дам всичките си тишини. Защото знам как бучат гласовете със своите незначителни, дребни неща-за-казване и колко непосилно натоварващо е понякога. Чувствам се точно като героинята на Caribiana – „Да те погаля с устни и с ръце, / додето взема цялата ти болка. / Да те прегърна, докато заспиш / и много нежно да те прилаская.../ Понякога, когато те боли,/ болиш във мен.../ Не искам да го знаеш.”**

Бих го направила, бих споделила сапуненото си мехурче с теб.
Но теб те няма.

*Калин Донков – Черта
**Caribiana p.s. Обичам те