2012/03/25

Диктатурата на толерантността (?!)


Да лекуваме гейовете с хипноза! Да спрем да слушаме групи със сатанински имена като HIM, Black Sabbath, KISS (?!) и други подобни извращения. Да Капитализираме Първата Буква На Всяка Добре Звучаща Дума В Изрази Като „Живия Бог, Който ще съди живи и мъртви” – Звучи Адски Култово, Нали? Да се отречем от такива тривиални неща като граматика и правопис, защото какво значение имат те, някакви дребнави човешки норми, в лицето на Великия Божи Промисъл? Да се изпокараме с ближния си покрай някакво незначително дебатче, в което имаме различни мнения; много обичаме да цитираме Библията, когато ни изнася, но това с „обичай ближния си както себе си” в момента може и да го пропуснем.
Сблъсъкът ми с вярващи християни™, пък макар и виртуален в случая, никога не е бил особено приятен. Може би се дължи на еретичния ми мироглед и още по-еретичния ми начин на живот, но от един такъв контакт аз винаги си тръгвам крайно отчаяна и изгубила вяра в бъдещето на човечеството. Ако тъкмо сред (уж) най-духовните хора в обществото ни цари такава еснафщина, то какво остава за другите, не-дотам-религиозни люде, които не пропагандират вярванията си по форумите и не скандират за Бог като някакви 16-годишни мажоретки в „Почти всеки американски филм 2”? Постепенно стигнах до извода, че много често „духовност” и „религия” нямат нищо общо. Още по-малко пък „религия” и „човечност”.
Разочаровах се от църквата като институция, когато бях много малка, може би 11 или 12-годишна. Социалната несправедливост и масовата нетолерантност към всеки, дръзнал да наруши Великия Ред, установен от обществото, винаги са ме тормозили. Не ми отне много да свържа консервативните догми на религията с липсата на напредничавост и свободомислие у хората. Тогава изпаднах в нещо като духовна криза и веднага започнах да си търся нова религия, в която да се вписвам по-добре. Отне ми няколко години да осъзная това, което (условно) знам сега – че не е нужно да се вписвам никъде.
Хората постоянно създават разни определения и натоварват с нов смисъл старите. И те карат да се чувстваш така, сякаш на всяка цена трябва да си избереш няколко, с които да се самоопределиш. Но какво се случва, когато етикетите не ти пасват? Не чувствам да принадлежа към нито една от световните религии, не ми прилягат определения като „атеистка” и единственото, което мога да кажа за себе си в това отношение, е, че си имам собствена философия. А всъщност не важи ли това за всички ни?
Даже тези, които ползват удобното определение „християни” и се подвизават във форума на „Православие”, изповядват такъв широк спектър от възгледи, че не могат дори помежду си да се разберат. Всеки от тях си има собствени разбирания за религията, която на теория ги обединява, и всеки един твърди, че той е най-прав, най-добре познава и тълкува Писанието и най-добре разбира Бог. Обаче тук ми хрумва един интересен въпрос – не се ли смяташе това за ерес, да твърдиш, че познаваш Бог?
Освен това, струва ми се много любопитно, че някак си Бог винаги е на страната на точно този наш приятел, да го наречем Пешо. Пешо не харесва гейовете и еманципираните жени, следователно Бог също не ги харесва. Пешо не слуша тази сатанинска музика, рока, изпратена ни от лукавия, следователно Бог също не харесва рок. Пешо е против грима, бижутата и татуировките, следователно Бог също е против тях. Какъв дребнав Бог, не мислите ли? Бог, който се интересува кой с кого спи, какъв точно секс правят и в каква поза; кой каква музика слуша; дали носи грим и обеци, дали има мастило по тялото си... Сериозно?
Някой беше казал, че не Бог е създал човека по свой образ и подобие, а човекът е направил бог като себе си. И наистина – богът, на когото се кланяме ние днес, е учудващо антропоморфен. Почти толкова антропоморфен, колкото боговете на древните цивилизации.  
И като сме на гей тематика, нещо, което ми направи силно впечатление, е, че всеки такъв разговор между християни се фокусира най-вече върху секса, или за да използвам тяхната терминология, „содомията”. За любов видях много малко. Всъщност единственото мнение, което ми хареса и което невероятно добре описва собствената ми позиция по въпроса, беше „Хората, които никога не са обичали, постоянно говорят за секс...” (http://forums.pravoslavie.bg/viewtopic.php?f=32&t=2254&start=90)
Интересно ми се стори и едно мнение, според което, сексът е окей само ако целта му е създаване на дете. Сега, нека попитам, колко от вас правят секс само и единствено за да си направят бебе? Да вдигнат ръка всички, които никога, ама никога не са ползвали каквато и да е форма на контрацепция. Всички, които правят секс само в брака и само с репродуктивна цел.
И освен това, простете моята старомодна романтика, но какво стана с изрази като „правя любов”? Явно вече са отживелица. В нашето побъркано време „правя любов” е заменено от вулгарността на „чукам се” или целомъдрието на „зачевам”. За любов вече никой не ти и говори.
Сега ми хрумна още нещо. Какво беше онова „коледно чудо” с църквата и ин витрото, за което после всички говореха и навсякъде се пишеше? Ако единствената цел на секса е създаването на дете, тогава една двойка с репродуктивни проблеми не би трябвало да прави секс, нали? И в такъв случай бракът за тази двойка е просто безсмислен. Но пък не се ли казваше във въпросното изявление, че продължаването на рода не е единствената причина за брак между двама души? Хм... много интересно. Заклеймяват секса между двама мъже или две жени, защото не води до създаване на дете, и поради тази причина църквата е против гей браковете, но пък напълно стерилният брак между мъж и жена за тях си е съвсем в реда на нещата. Кой си противоречи тук, а? 
   Не знам за вас, но аз надушвам опит за нагло вмешателство в личния живот на хората. Ако църквата имаше тази възможност, щеше да нахлуе не само в спалните ни, но в репродуктивните ни органи, щеше да забие флагче там като някакъв тържествуващ астронавт, стъпил на Луната, и да друсне едно хорце върху стъпканите ни права. За щастие, първо трябва да ни изтекат мозъците, преди да позволим това да се случи.
Но да се върнем на толерантността. Православните християни в България явно не искат толерантност. Те искат да могат свободно да говорят каквото си поискат за всички онези групи хора, които ненавиждат. Искат да обясняват наляво и надясно как гейовете ще отидат в ада, как жените не трябва да заемат ръководни длъжности, как всеки, който не споделя съвсем същите религиозни възгледи като тях, е обречен е т.н. и т.н... Аз лично нямам проблем с това. Ами да, нека има свобода на словото! Нека имам възможността да кажа на всеки, който иска да ме слуша, точно колко неприятни са ми някои представители на родната ни религия и на държавната власт. Защо пък да си мълча? Защо да съм уважителна към хора, които никого не уважават?
Знам ли... може би защото в крайна сметка всички сме хора? Може би защото всички си имаме достойнство. Може би защото подбуждането към насилие само по себе си е престъпление, без значение какво казва законът по този въпрос. Да вземем Волен Сидеров например. Той не е излязал на улицата да пребива всеки ром, когото срещне, нали? Но речите му, пълни с омраза и жестокост, подбуждат точно към такъв тип насилие. И колкото и да съм „за” свободата на словото, мисля, че в този случай безопасността на гражданите е много по-важна.
Затова, да, хората имат право да изказват становището си, имат право да го публикуват в статии и книги, в блогове, във форуми... но нямат право да го проповядват. Или поне не би трябвало да имат.
И като заключение, за този форум и хората, пишещи в него, като цяло мога да кажа само едно: много его, малко духовност. 


No comments:

Post a Comment