2012/03/08

Улични размисли

Днес, докато разпалено се карах с Н. на тротоара, до едно кафене, една случайно минаваща дама беше така добра да ми обясни, че не се намирам в ромската махала и можело да спра да повишавам тон и да правя сцени. Много възмутена изглеждаше, за малко дори успях да се почувствам неудобно. 
След като първоначалният ми шок отмина обаче, се замислих върху цялата ситуация. Постоянно отнякъде чувам разни глупости като „Няма нищо лошо да се разтанцуваш на улицата”, „Пей си под дъжда”, „Да не ти пука какво мислят хората” etc. И не само че постоянно го чувам, но и все се намира някой, който да приведе тази непукистична философия в действие – я някоя, натискаща се в градския транспорт двойка, я някой гръмогласен хубостник, провикващ се след приятелите си, насред натоварения от движение тротоар. А реакцията на хората е нулева. Явно или са много либерални и вече не се трогват от такива прояви на бунтарско свободолюбие, или са твърде смутени, за да кажат каквото и да е. Но от време на време, разбира се, се намира по някоя загрижена гражданка като онази мила жена, която, притеснена от нравствената деградация на младото поколение, се осмелява да се застъпи за традиционните ценности и порядки в едно общество, стремително отправило се надолу, към моралната анархия. Не, тя не е свадлива бабка, която търси за какво да мърмори, а национална героиня, която заслужава много повече внимание от това, което аз й обръщам в този текст.
Но друга ми беше мисълта, не за двойките, които показно си разменят слюнка, и традиционалистите, повели кръстоносен поход срещу разхайтеността на днешната младеж. За публичната проява на чувства си мислех. Винаги съм живяла с убеждението, че някои неща са твърде лични и трябва да си останат между стените на двустайното ти апартаментче в „Младост 3”. В тези неща аз включвам целувките, скандалите, предългите телефонни разговори с Марчето, която недочува, но си умира да узнае всичко ново около теб, както и обясненията на тема точно колко болезнен и неприятен е месечният ти цикъл. Всичко това, все пак, може спокойно да ми бъде спестено. На мен и на останалите десетина човека, които искат - не искат се намират на мястото на действието.
Това беше до днес. Днешната случка ме накара да преосмисля позицията си по въпроса. Не че не можех да пренеса крясъците си на друго място и да сдържа яда си докато остана насаме с Н. Можех, естествено, и щеше даже да е по-добре, ако го бях направила. И точно тук идва чуденката ми – защо щеше да е по-добре? Какво толкова неудобно виждаме в показването на емоции, че сме създали такива силни табута? Защо ни е некомфортно да виждаме целуващи се на обществено място хора? Или каращи се хора, танцуващи хора, смеещи се шумно хора, плачещи хора... живеещи хора?
Запълнили сме света с някакви восъчни фигури. Вървиш си към вкъщи и около теб градът е мъртъв, изпълнен с безизразни лица, сиви постройки и шум на коли. Дотолкова свикваш с тази гледка, че започваш да се чудиш и маеш, ако видиш усмивка върху лицето на някой случаен минувач. Хората са механизирани, сведени до движещи се тела. Движещи, правещи – не чувстващи и мислещи. Извадили сме на преден план действеното, разумното, сдържаното, това, което лесно може да се наблюдава, и сме избутали всичко стихийно, непредвидимо и скрито като емоциите в периферията. Във взаимоотношенията ни с другите се прокрадва студенина и дистанция. Чувстваме се неудобно да покажем, че сме разстроени, тъжни, слаби, депресирани. И също толкова неудобно се чувстваме да покажем колко сме щастливи, влюбени и усмихнати отвътре. Да не вземе някой да си помисли нещо...
Струва ми се, че тези „мотивиращи” фрази за танцуването в дъжда са просто кухи думи, в които никой не вярва наистина. Дори тийнейджърите, които шумно се мляскат, където им падне, не го правят от носталгия по забравеното хипарство и освободеността на 60-те. Те не са модерните деца на цветята, проповядващи идеята за мир и любов. Не, те просто се правят на интересни. При тях всичко е поза, демонстрация, търсене на внимание. И това си личи от километри.
Но стига толкова размисли в четвъртък вечер. Направо не мога да повярвам от какво тръгнах и до къде стигнах. Сега отивам да обясня на Марчето какви ужасни менструални болки имам и как цялата съм подпухнала от тая вода, дето задържам, в трамвая, защото е просто грехота само Марчето да получи тази ценна информация.      

No comments:

Post a Comment