2012/03/25

Диктатурата на толерантността (?!)


Да лекуваме гейовете с хипноза! Да спрем да слушаме групи със сатанински имена като HIM, Black Sabbath, KISS (?!) и други подобни извращения. Да Капитализираме Първата Буква На Всяка Добре Звучаща Дума В Изрази Като „Живия Бог, Който ще съди живи и мъртви” – Звучи Адски Култово, Нали? Да се отречем от такива тривиални неща като граматика и правопис, защото какво значение имат те, някакви дребнави човешки норми, в лицето на Великия Божи Промисъл? Да се изпокараме с ближния си покрай някакво незначително дебатче, в което имаме различни мнения; много обичаме да цитираме Библията, когато ни изнася, но това с „обичай ближния си както себе си” в момента може и да го пропуснем.
Сблъсъкът ми с вярващи християни™, пък макар и виртуален в случая, никога не е бил особено приятен. Може би се дължи на еретичния ми мироглед и още по-еретичния ми начин на живот, но от един такъв контакт аз винаги си тръгвам крайно отчаяна и изгубила вяра в бъдещето на човечеството. Ако тъкмо сред (уж) най-духовните хора в обществото ни цари такава еснафщина, то какво остава за другите, не-дотам-религиозни люде, които не пропагандират вярванията си по форумите и не скандират за Бог като някакви 16-годишни мажоретки в „Почти всеки американски филм 2”? Постепенно стигнах до извода, че много често „духовност” и „религия” нямат нищо общо. Още по-малко пък „религия” и „човечност”.
Разочаровах се от църквата като институция, когато бях много малка, може би 11 или 12-годишна. Социалната несправедливост и масовата нетолерантност към всеки, дръзнал да наруши Великия Ред, установен от обществото, винаги са ме тормозили. Не ми отне много да свържа консервативните догми на религията с липсата на напредничавост и свободомислие у хората. Тогава изпаднах в нещо като духовна криза и веднага започнах да си търся нова религия, в която да се вписвам по-добре. Отне ми няколко години да осъзная това, което (условно) знам сега – че не е нужно да се вписвам никъде.
Хората постоянно създават разни определения и натоварват с нов смисъл старите. И те карат да се чувстваш така, сякаш на всяка цена трябва да си избереш няколко, с които да се самоопределиш. Но какво се случва, когато етикетите не ти пасват? Не чувствам да принадлежа към нито една от световните религии, не ми прилягат определения като „атеистка” и единственото, което мога да кажа за себе си в това отношение, е, че си имам собствена философия. А всъщност не важи ли това за всички ни?
Даже тези, които ползват удобното определение „християни” и се подвизават във форума на „Православие”, изповядват такъв широк спектър от възгледи, че не могат дори помежду си да се разберат. Всеки от тях си има собствени разбирания за религията, която на теория ги обединява, и всеки един твърди, че той е най-прав, най-добре познава и тълкува Писанието и най-добре разбира Бог. Обаче тук ми хрумва един интересен въпрос – не се ли смяташе това за ерес, да твърдиш, че познаваш Бог?
Освен това, струва ми се много любопитно, че някак си Бог винаги е на страната на точно този наш приятел, да го наречем Пешо. Пешо не харесва гейовете и еманципираните жени, следователно Бог също не ги харесва. Пешо не слуша тази сатанинска музика, рока, изпратена ни от лукавия, следователно Бог също не харесва рок. Пешо е против грима, бижутата и татуировките, следователно Бог също е против тях. Какъв дребнав Бог, не мислите ли? Бог, който се интересува кой с кого спи, какъв точно секс правят и в каква поза; кой каква музика слуша; дали носи грим и обеци, дали има мастило по тялото си... Сериозно?
Някой беше казал, че не Бог е създал човека по свой образ и подобие, а човекът е направил бог като себе си. И наистина – богът, на когото се кланяме ние днес, е учудващо антропоморфен. Почти толкова антропоморфен, колкото боговете на древните цивилизации.  
И като сме на гей тематика, нещо, което ми направи силно впечатление, е, че всеки такъв разговор между християни се фокусира най-вече върху секса, или за да използвам тяхната терминология, „содомията”. За любов видях много малко. Всъщност единственото мнение, което ми хареса и което невероятно добре описва собствената ми позиция по въпроса, беше „Хората, които никога не са обичали, постоянно говорят за секс...” (http://forums.pravoslavie.bg/viewtopic.php?f=32&t=2254&start=90)
Интересно ми се стори и едно мнение, според което, сексът е окей само ако целта му е създаване на дете. Сега, нека попитам, колко от вас правят секс само и единствено за да си направят бебе? Да вдигнат ръка всички, които никога, ама никога не са ползвали каквато и да е форма на контрацепция. Всички, които правят секс само в брака и само с репродуктивна цел.
И освен това, простете моята старомодна романтика, но какво стана с изрази като „правя любов”? Явно вече са отживелица. В нашето побъркано време „правя любов” е заменено от вулгарността на „чукам се” или целомъдрието на „зачевам”. За любов вече никой не ти и говори.
Сега ми хрумна още нещо. Какво беше онова „коледно чудо” с църквата и ин витрото, за което после всички говореха и навсякъде се пишеше? Ако единствената цел на секса е създаването на дете, тогава една двойка с репродуктивни проблеми не би трябвало да прави секс, нали? И в такъв случай бракът за тази двойка е просто безсмислен. Но пък не се ли казваше във въпросното изявление, че продължаването на рода не е единствената причина за брак между двама души? Хм... много интересно. Заклеймяват секса между двама мъже или две жени, защото не води до създаване на дете, и поради тази причина църквата е против гей браковете, но пък напълно стерилният брак между мъж и жена за тях си е съвсем в реда на нещата. Кой си противоречи тук, а? 
   Не знам за вас, но аз надушвам опит за нагло вмешателство в личния живот на хората. Ако църквата имаше тази възможност, щеше да нахлуе не само в спалните ни, но в репродуктивните ни органи, щеше да забие флагче там като някакъв тържествуващ астронавт, стъпил на Луната, и да друсне едно хорце върху стъпканите ни права. За щастие, първо трябва да ни изтекат мозъците, преди да позволим това да се случи.
Но да се върнем на толерантността. Православните християни в България явно не искат толерантност. Те искат да могат свободно да говорят каквото си поискат за всички онези групи хора, които ненавиждат. Искат да обясняват наляво и надясно как гейовете ще отидат в ада, как жените не трябва да заемат ръководни длъжности, как всеки, който не споделя съвсем същите религиозни възгледи като тях, е обречен е т.н. и т.н... Аз лично нямам проблем с това. Ами да, нека има свобода на словото! Нека имам възможността да кажа на всеки, който иска да ме слуша, точно колко неприятни са ми някои представители на родната ни религия и на държавната власт. Защо пък да си мълча? Защо да съм уважителна към хора, които никого не уважават?
Знам ли... може би защото в крайна сметка всички сме хора? Може би защото всички си имаме достойнство. Може би защото подбуждането към насилие само по себе си е престъпление, без значение какво казва законът по този въпрос. Да вземем Волен Сидеров например. Той не е излязал на улицата да пребива всеки ром, когото срещне, нали? Но речите му, пълни с омраза и жестокост, подбуждат точно към такъв тип насилие. И колкото и да съм „за” свободата на словото, мисля, че в този случай безопасността на гражданите е много по-важна.
Затова, да, хората имат право да изказват становището си, имат право да го публикуват в статии и книги, в блогове, във форуми... но нямат право да го проповядват. Или поне не би трябвало да имат.
И като заключение, за този форум и хората, пишещи в него, като цяло мога да кажа само едно: много его, малко духовност. 


2012/03/22

Бърза рецепта за щастие

Добри приятели + готина музика


+ кексчета

+ хубаво време = ЩАСТИЕ

Днес всичко ми се струва толкова красиво! Слънцето и децата, които си играят в градинката, шумът на колите, прашните улици, слънчевите очила, слънчевите зайчета, студеният чай, какаовият сладолед, книгата, която чета, хубавата ретро музика, плановете за уикенда, шарените рокли, балеринските пантофки и момичетата, които ходят с тях - всичко, всичко е прекрасно!
Пак съм се размечтала. Върху мечтите и доброто ми настроение пада лека сенчица, но се опитвам да не мисля за това прекалено много. Искам всичко да си остане толкова хубаво, колкото е в момента.
Надявам се скоро да се сдобия с фотоапарат, чиято батерия не пада след петата снимка, за да мога да снимам всички малки неща, които ме карат да се усмихвам. Като сенките на фигурките по пердето ми, падащи върху тавана сутрин, и голямата чаша кафе, която не ме събужда. 

2012/03/16

Неща, които съм разбрала до сега за живота

(това са си моите лични заключения и получени житейски уроци, които най-вероятно не са общовалидни и универсално приложими)


Компютърът ти решава да се развали точно когато най-много ти трябва здрав – когато имаш да пращаш имейли, когато пишеш нещо важно, когато интернет ти трябва, за да намериш някаква информация...

Някои неща са хиляда пъти по-лесни, отколкото ти се струват. Но за да го разбереш, трябва да спреш да си мислиш колко са трудни и... просто да ги направиш.

Понякога мама е права. Всъщност... права е по-често, отколкото ми се иска да призная.

Нещата никога не се случват точно така, както ти се иска. И никога, никога не са красиви колкото във филм на София Копола (сещаш се за Мария-Антоанета, нали?), нито пък романтични като в Шекспиров сонет или интересни и поглъщащи като в роман от 19-ти век. Но в това няма нищо лошо.

Когато идеализираме хората, не можем да ги обичаме истински. А ако ги обичаме истински, нямаме нужда да са идеални.

Животът е ужасно сложен. Всеки, който твърди, че не е така, просто не се опитва да го разбере. Но пък може би точно затова е малко по-щастлив от нас. Може би в крайна сметка е по-добре да приемаме живота такъв, какъвто е, вместо да се опитваме да го анализираме и систематизираме?

Целият живот няма да ми стигне да прочета всички книги, които искам. Да изслушам музиката, която трябва да съм чувала поне веднъж. Да наобичам хората, които обичам. Да науча нещата, които искам да знам.
...животът наистина за нищо не стига, но пък е едно добро начало.

Когато знаеш точно кого искаш, не го получаваш. Когато вече не го искаш, в кърпа ти е вързан. Когато разбереш, че хората не са предмети, които да искаш/не искаш, получаваш/връщаш, притежаваш/не притежаваш, вече е малко късно.

Няма точен момент. Лошото е, че докато го чакаш, всички удобни моменти отминават.

Няма нищо лошо да не си си самодостатъчен. Няма лошо да се нуждаеш от някого. Лошото е, когато го обичаш, защото се нуждаеш от него, вместо да се нуждаеш от него, защото го обичаш.

Слънцето е най-красиво, когато ти блести в очите. Най-усмихнато е, когато ти свети в прозореца. И е най-нежно, когато пада върху косата на твоята любов.

Търпението е по-трудно даже и от диета без шоколад, но пък ползата от него е несравнимо по-голяма.

Хората понякога са гадни. Понякога се държат наистина непростимо. Но е хубаво да им прощаваме, защото това ни прави не само по-добри, но и по-щастливи. Прошката е едно от най-красивите неща, които можеш да дадеш на някого.

...а другото е безусловна любов.

И най-накрая, това, което наистина разбрах, е, че всъщност нищо не разбирам. И това, за моя огромна изненада, ни най-малко не ме притеснява.



2012/03/10

2012/03/08

Улични размисли

Днес, докато разпалено се карах с Н. на тротоара, до едно кафене, една случайно минаваща дама беше така добра да ми обясни, че не се намирам в ромската махала и можело да спра да повишавам тон и да правя сцени. Много възмутена изглеждаше, за малко дори успях да се почувствам неудобно. 
След като първоначалният ми шок отмина обаче, се замислих върху цялата ситуация. Постоянно отнякъде чувам разни глупости като „Няма нищо лошо да се разтанцуваш на улицата”, „Пей си под дъжда”, „Да не ти пука какво мислят хората” etc. И не само че постоянно го чувам, но и все се намира някой, който да приведе тази непукистична философия в действие – я някоя, натискаща се в градския транспорт двойка, я някой гръмогласен хубостник, провикващ се след приятелите си, насред натоварения от движение тротоар. А реакцията на хората е нулева. Явно или са много либерални и вече не се трогват от такива прояви на бунтарско свободолюбие, или са твърде смутени, за да кажат каквото и да е. Но от време на време, разбира се, се намира по някоя загрижена гражданка като онази мила жена, която, притеснена от нравствената деградация на младото поколение, се осмелява да се застъпи за традиционните ценности и порядки в едно общество, стремително отправило се надолу, към моралната анархия. Не, тя не е свадлива бабка, която търси за какво да мърмори, а национална героиня, която заслужава много повече внимание от това, което аз й обръщам в този текст.
Но друга ми беше мисълта, не за двойките, които показно си разменят слюнка, и традиционалистите, повели кръстоносен поход срещу разхайтеността на днешната младеж. За публичната проява на чувства си мислех. Винаги съм живяла с убеждението, че някои неща са твърде лични и трябва да си останат между стените на двустайното ти апартаментче в „Младост 3”. В тези неща аз включвам целувките, скандалите, предългите телефонни разговори с Марчето, която недочува, но си умира да узнае всичко ново около теб, както и обясненията на тема точно колко болезнен и неприятен е месечният ти цикъл. Всичко това, все пак, може спокойно да ми бъде спестено. На мен и на останалите десетина човека, които искат - не искат се намират на мястото на действието.
Това беше до днес. Днешната случка ме накара да преосмисля позицията си по въпроса. Не че не можех да пренеса крясъците си на друго място и да сдържа яда си докато остана насаме с Н. Можех, естествено, и щеше даже да е по-добре, ако го бях направила. И точно тук идва чуденката ми – защо щеше да е по-добре? Какво толкова неудобно виждаме в показването на емоции, че сме създали такива силни табута? Защо ни е некомфортно да виждаме целуващи се на обществено място хора? Или каращи се хора, танцуващи хора, смеещи се шумно хора, плачещи хора... живеещи хора?
Запълнили сме света с някакви восъчни фигури. Вървиш си към вкъщи и около теб градът е мъртъв, изпълнен с безизразни лица, сиви постройки и шум на коли. Дотолкова свикваш с тази гледка, че започваш да се чудиш и маеш, ако видиш усмивка върху лицето на някой случаен минувач. Хората са механизирани, сведени до движещи се тела. Движещи, правещи – не чувстващи и мислещи. Извадили сме на преден план действеното, разумното, сдържаното, това, което лесно може да се наблюдава, и сме избутали всичко стихийно, непредвидимо и скрито като емоциите в периферията. Във взаимоотношенията ни с другите се прокрадва студенина и дистанция. Чувстваме се неудобно да покажем, че сме разстроени, тъжни, слаби, депресирани. И също толкова неудобно се чувстваме да покажем колко сме щастливи, влюбени и усмихнати отвътре. Да не вземе някой да си помисли нещо...
Струва ми се, че тези „мотивиращи” фрази за танцуването в дъжда са просто кухи думи, в които никой не вярва наистина. Дори тийнейджърите, които шумно се мляскат, където им падне, не го правят от носталгия по забравеното хипарство и освободеността на 60-те. Те не са модерните деца на цветята, проповядващи идеята за мир и любов. Не, те просто се правят на интересни. При тях всичко е поза, демонстрация, търсене на внимание. И това си личи от километри.
Но стига толкова размисли в четвъртък вечер. Направо не мога да повярвам от какво тръгнах и до къде стигнах. Сега отивам да обясня на Марчето какви ужасни менструални болки имам и как цялата съм подпухнала от тая вода, дето задържам, в трамвая, защото е просто грехота само Марчето да получи тази ценна информация.      

2012/03/06

12 неща...

Миналия месец се прецаках да си взема Гламър. Сещате се, онова безмозъчно списание, което, подобно на Космополитън, те учи да бъдеш мръсница в леглото, вълшебница в кухнята и куха лейка по принцип. Реших, че този път може и да намеря нещо интересно, пък и направо умирах от скука, така че си го взех, изпълнена с безпочвени очаквания, които бяха разбити на пух и прах 15 минути по-късно. Не само, че нищо интересно не намерих, ами и не спрях да се ядосвам на глупавите статии, които, на всичкото отгоре, се повтарят за не-знам-кой път. Така че реших и аз да напиша нещичко по модел на последната "статия", озаглавена
"12 неща, за които не бива да ти е кофти
(Дори напротив!)"
Моята се казва...

12 неща, от които трябва да ти е кофти
...или поне се преструвай!

1.
Че закъсняваш за работа/училище просто защото един час не можеш да си съчетаеш роклята с обувките. Ами да, може пък да се окаже от животоспасяващо значение!

2.
Че последната книга, която прочете, беше „Триумфът на червилата”. Преди половин година на морето...

3.
Че вместо да излезеш на чист въздух, си оставаш вкъщи за... Сексът и градът. Отново. Какво като тази серия я повтарят за 15-ти път? Просто си умииираш да видиш как Ейдън предлага на Кари! Пък социалният живот и физическата активност... друг път.

4.
Че четеш тъпи статии в превзето женско списание, което вече съвсем се е изчерпало. Изключително важно е да знаеш как да го впечатлиш. И как да го съблазниш. И как да го задоволиш в леглото. А след това да му направиш сандвич и да го оставиш да гледа мача.

5.
Че постоянно търсиш мъжкото одобрение. В резултат на което развиваш дисоциативно разстройство на личността. Днес си палавата секретарка, утре – втора Марта Стюарт.

6.
Че имаше повече гримове на тоалетката, отколкото книги по секциите. Така де, по дрехите посрещат...

7.
Че единственото, за което си говорите с приятелки напоследък, са клюки. Кой с кого преспал, тая или оная как била облечена, онзи какъв е кретен, че не се е обадил...

8.
Че можеш да танцуваш само кючек. Пияна. Върху масата нейде в студентски град. После обикновено нямаш спомени, но пък какви снимки са се получили! Побързай да ги качиш във Фейсбук, за да ги „лайкнат” приятели.

9.
Че на света за теб няма по-важно нещо от „милото” ти. Звъниш му по 20 пъти на ден само за да го питаш как е, отказваш всякакви излизания, за да си останеш вкъщи с него, използваш всяка удобна (и неудобна!) минута да го целуваш и в общи линии така си се лепнала, че спокойно можеш да рекламираш „Капчица”.

10.
Че не смесваш протеини с въглехидрати. И никога, ама никога не пропускаш зеления чай преди хранене. В петък си само на плодове, а сряда ти е ден без въглехидрати. А пък глутен не консумираш и-з-о-б-щ-о. Държиш да споделиш тази информация както с гаджето си, така и със сервитьора. Да е ясно.

11.
Че последният път, когато се държа мило с някого просто ей така, без никаква причина, беше.... кога беше наистина?

12.
Че четеш тази статия и си казваш „Дааа, и на мен ми е писнало от безмозъчни кифли!”, а след това си включваш пресата, нареждаш гримчетата пред огледалото и пъхаш Cosmopolitan в чантичката си, където за друго и без това няма място.